Фалшифицирането на картини е лесен начин за бързо печелене на

Фалшифицирането на картини е елементарен метод за бързо печелене на пари – изгледите са и отсега нататък, най-малко в близкото бъдеще, тази наклонност да продължи. През към този момент далечната 2010г. английското онлайн издание „ Independent” прави смела прогноза, която обаче, като че ли с изминаването на годините, звучи все по-възможна. Според нея, най-малко 20% от рисунките в музеите, след 100 години, ще бъдат представяни с създател, друг от този сега. Наистина плашещо съмнение. Същият този уебсайт, тази година, ни споделя за известна изложба във Франция, която схваща, че над 50% от рисунките, които показва, са подправени, а загубите от това са умопомрачителни, написа sofiapress.com/
Фалшифицирането в България
У нас казусът е не по-малко застрашителен, а това, че не се приказва доста за него, не значи, че той не съществува – дори в противен случай. Срещаме се с двама специалисти – Калин Николов, художник, изкуствовед и организатор в Национална изложба „ Квадрат 500” и Светлин Гугов – галерист в изложба „ Стил”, изкуствовед и колекционер. Те ни разясняяват повече по тематиката – споделят за свои конфликти с фалшификатори и имитации и разясняват най-копираните български художници.

Калин Николов
„ Самият развой на подправяне може би е самостоятелен при редица художници, само че желая да ви кажа, че художникът би трябвало да има знания за това, което прави, тъй като, да вземем за пример, има известна Мадона на Ботичели. Да, обаче дрехата ѝ е боядисана в пруско синьо, а пруско синьото е измислено два века по-късно” – Това споделя с нас Калин Николов. И ето по какъв начин се оказва, че подправянето не е обикновен развой, с който всеки може да се захване, а дори в противен случай – без нужните знания няма никакъв късмет за триумф.

„ Аз се сблъсках със следния случай. Не искам да приказвам с имена. Хора, които имат картина на Майстора, желаят да я изнесат в чужбина. Става дума за 2-рата половина на 90-те години. Искат да я изнесат в чужбина, комисията споделя – да, достоверен е. Но един член на комисията – Христо Ковачевски, изкуствовед, споделя, че това не е Майстора. Стига се до там да я снимат (картината) в следствено ръководство с рентгенови лъчи и виждат, че изпод на платното има друга картина, нарисувана от доста прочут художник, другар на майстора, и писал книга за него. Легендата приказва, че този „ приятел” е изнесъл много неща на Майстора. Даже един път с един изкуствовед толкоз доста са изнесли, че са се скарали на стълбите. Изкуствоведът го е хванало позор въпреки всичко, от съвестта си, когато Майсторът е бил тежко болен, най-после на живота си. Хората бяха в потрес, те споделяха, че са я купили 62-ра година, от брачната половинка на художника – тя е създател на музей, тя е почтен човек. Очевидно не се касае за нея. Очевидно се касае за машинация.” – Калин Николов.


Светлин Гугов
Проблемът с подправените картини в България е в действителност огромен. Учудващо е, че не се приказва доста за това. Всички хора у нас би трябвало да знаят, тъй като сега се оказва, че единствено експертите, които са в тази среда, знаят за мащабите на този тип машинация. Експерт като Светлин Гугов споделя, че е цялостно с подправени картини и пазарът е задръстен от такива. Попадал е както на доста имитации, по този начин и на хора, български колекционери, които са дали стотици хиляди, даже от време на време милиони, за творби, които нямат съвсем нищо същинско. Също разбираме, че нееднократно са му предложили ментета на създатели като Гошка Дацов, чиито творби са доста рядко срещани, Асен Белковски, Енчо Пиронков. Галеристът даже признава за случай, в който той самият е станал жертва:
„ Купувал съм преди време един Златьо Бояджиев – един човек съумя да ме заблуди, аз бях и доста млад. Един търговец от Пловдив, който умря. Известен, знаков търговец от Пловдив, споделяше се Иван Цанков и той ми продаде един фалшификат на Златьо за 3500 $, които бяха доста пари на времето. Това става малко след 2000-ната година. Моментът, в който се върнах в София, ми хрумна една концепция – да взема една картина и да пробода боята и тя от вътрешната страна беше мека. Със Златьо Бояджиев, съответно, маската е по-дебела и по този начин се откри, че е фалшификат”.

Хипита, 1968, Златьо Бояджиев, оригинал
Калин Николов споделя, че с най-фрапиращите случай на имитация се е сблъсквал в Галерията, където го посещават хора, които оферират картини на световноизвестни художници като Джаксън Полък и Марк Шагал. За страдание обаче те нямали нищо общо с оригиналите. Тези опити, господин Николов отдава на обстоятелството, че има „ наивници”, които считат, че в България не се познават майсторството, идентичността и оригиналността на творбите, тъй като страната ни е стояла леко встрани от международния културен развой. Това обаче са мисли, които уредникът в Национална изложба „ Квадрат 500” изрично не признава за достоверни.
Г-н Гугов разкрива способи, посредством които могат да бъдат фалшифицирани картините, както и по какъв начин е съумял да улови измамата:
„ Наскоро ми предлагаха фалшификат на Димитър Казаков. По-скоро отпечатък. Но се виждаше, че хартията е прекомерно бяла и че е юридически прекомерно скоро и че не е рисувано върху хартията, а е отпечатък, тъй като има едни накъсвания, които се виждат, когато се огледа с лупа. Има и хора, които изрязват подписите под картините и поставят автограф на създателя, на който им се желае да е, и който е безценен. Стилово, примерно, картината наподобява на Ненко Балкански, само че в действителност не е Ненко Балкански. Картината е остаряла, на остаряло платно е, тя не е правена в този момент, а в действителност картината даже сама по себе си не е фалшификат, тя е авторска картина, само че от различен създател и е оприличена на някой безценен.Изобщо тези хора, които се занимават с това, желаят да бъдат от скъпи създатели, с цел да може да ги осребрят и да костват повече, да вземат бързи пари, тъй като нещо, което е скъпо, бързо се продава” .
И ето по какъв начин още веднъж стигаме до по този начин бленуваните „ бързи пари”, в които всеобщо обществото като че ли се е вманиачило.
Търкаме билетчета от лотарията, мамим други хора, изкачваме се по другояче неуместната стълбичка на професионалния триумф без значение какво се постанова да вършим. А до момента в който обстановката е такава, ще има доста истории, които да слушаме и описваме, сходни на тези, споделени от Светлин Гугов:

„ Имаше един измамник от Търново, който доста правеше имитации на морета, на Александър Мутафов. Доколкото разбрах е умрял преди две години, споделяше се Иван Господинов, ето приказвам с имена. Иван Господинов на няколко пъти се опита да ме мами и го предизвестих да спре, тъй като ще го предам в полицията. Същият той правеше имитации и на Александър Мутафчиев, и на Георги Велчев. Разбрах, че е съумял да набута много във Варна и в София.”

Фалшифицирането във и отвън рамките на България
И двамата специалисти, с които разговаряхме, се сплотиха към трите имена в българското изкуство, чиито творби са най-фалшифицирани – Димитър Казаков, Златьо Бояджиев и Владимир Димитров – Майстора. За страдание обаче това не са единствените имена на създатели у нас, които биват употребявани. Други такива са Никола Танев, Цанко Лавренов, Бенчо Обрешков, Александър Мутафов, Георги Велчев, Генко Генков. По време на диалога ни със Светлин Гугов, в съзнанието на галериста непрекъснато изскачаха нови и нови имена – всички те, станали жертва на фалшификации. Постепенно си спомняше и за Георги Божилов – Слона, и за Иван Георгиев – Рембранда, и за Тома Трифоновски. Сякаш този лист става прекомерно, прекомерно дълъг. Допълнително доказателство, че въпросът с картините имитации не е по никакъв начин безопасен. И с цел да не ви омръзвам с безчет доста имена, посочени от господин Гугов, приключвам с Иван Милев, Никола Петров, Иван Ненов и Константин Щъркелов.

Майка и щерка, Димитър Казаков – Нерон, оригинал
Със сигурност подправянето на картини не е измислено в България и сигурно най-големите експерти в тази област не са от нашата страна. Г-н Гугов ни споделя малко повече за един от най-хубавите фалшификатори в целия свят – Хан ван Меегерен: „ Меегерен сортира от разнообразни картини, разнообразни фрагменти и ги сплотява в едно и прави картина, която се споделя „ свободен фалшификат”, т.е. не едно към едно фалшифицира избрана картина на създателя, ами прави нова картина. Те попадат в музеи. Той си споделя, че картините му са подправени, само че не може да го потвърди. Никой не желае да му повярва, че тези картини, към този момент продадени за доста пари, са негови. Дори търси метод да убеди хората, че са имитации.”
Какъв безумник, бихме си споделили. Та, кой естествен човек би желал да уличи себе си в машинация? Отговорът в действителност е напълно обоснован. Калин Николов счита, че, както при множеството нарушители, по този начин и тук, претекстът на Хан ван Меегерен (вероятно и на други фалшификатори) е освен финансов, само че и чисто психически, въпрос на идентификация. Според господин Николов холандският измамник е бил упорит и е желал да получи самопризнание от рецензията, само че тя го подминавала нееднократно. „ Копирането, колкото и да е майсторско, въпреки всичко остава в зоната на повторението и имитацията” – обобщава уредникът в Национална изложба „ Квадрат 500”.
ОЧАКВАЙТЕ ПОДРОБНОСТИ В БЛИЦ!