Разберете, във война сме. Студена, но много сериозна.
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Нима войната към този момент е в България? Отряди на съперника щурмуват София и ни атакуват по подлезите. Телевизионните представители са минали на фалцет, вещаейки неизбежен провал на Третата българска страна, в случай че не и на Запада като подобен. Подкрепят ги дискретно социологически организации с подобаващи графики. В самата ръководеща коалиция Българска социалистическа партия чертае червени кремълски линии, Има Такъв Народ афишира, че времето на компромисите е изтекло, а Демократична България подвига червени флагчета и жълти картони.
Защо е тази радикализация?
Множат се митинги по всички вероятни мотиви и, несъмнено, горката Северна Македония още веднъж се размахва из медиите като опасност против прозападните елити от страна на хипотетичния русофилски и сърбомански народ. Специфичен симптом на рецесията е, че не минава ден без президентът да се изкаже по някоя тематика и няма кой да му подшушне, че малко трансферира мярката.
Сякаш се върнахме във времето на прехода, когато другари и даже фамилии се разделяха въз основа на политически пристрастия. Сега тази драма се разиграва главно в обществените мрежи. Ако някой се наеме да преброи блокиранията във Facebook на събеседници, които ви вбесяват идеологически, евентуално ще имаме и дигитален израз на радикализацията. Само дето през днешния ден е по-сложно. Ако през 1990-те се караха комунисти и антикомунисти, през днешния ден всеки е против всеки - евроатлантици против путинисти, нови политици против предходни, президентски против антипрезидентски, турци против българи, мейнстрийм партии против наследниците на цирк " Атака " от " Възраждане "...
Не единствено фрагментирането на фронтовите линии е ново: през днешния ден партиите сякаш не оферират управнически други възможности - задоволяват се да охулват съперника и това взаимно опетняване стартира да истеризира поданството. Че всинца са маскари - това преди беше частно мнение на аполитичния българин: през днешния ден тази скудоумна мисъл е изпълнила всеки ъгъл на публичността - политиците крадат, некадърни са, служат на непознати ползи, българска работа. Дето се споделя - да подвигаме чукалата и да разпускаме страната.
Обувките на Петков ли са най-важни?
Ето и един образец: Връща се Кирил Петков от Съединени американски щати с заричане за доставки на полутечен газ, който да компенсира едностранния шантаж на Русия. Вярно, не знаем още доста за договорката. И въпреки всичко по какъв начин го посрещат? Едни не имат вяра, че нещо е постигнал, превеждат американското официално съобщение, където не се загатва газ. Други вършат сметки, с цел да ни потвърдят, че няма по какъв начин американският газ да е по-евтин от съветския, имало превоз, втечняване, загуби. Трети разконспирират прословутите медиатори, които щели да оберат каймака на договорката, тъй като нали комунизмът ни е научил да ненавиждаме търговеца-паразит. Четвърти просто лъжат, че Петков не се е срещнал с никакви значими хора във Вашингтон, а публицистите се разсейват в името на всичките гледни точки. Пети са най-автентични: провеждат насмешки за смачкания панталон и неуставните обувки на българския министър председател, сниман до Камала Харис.
Така е за всичко. Ако дадат нещо на пенсионерите, вест ще е, че пощата е била хакната или че в това време агнешкото е поскъпнало. Ако се появи на хоризонта вложител, неотложно бива изобличен като албанец, путинист или някогашен чиновник на някого. Ако ни обещаят, че ще отбиват някакви стотинки на колонката за бензин, всички в хор почват да викат, че не било ясно по какъв начин ще става. Да не приказваме за по-сложни политически уравнения от вида на това, че щом превозвачите желаят хубави пътища, би трябвало да са подготвени да заплащат тол-такси. Ами за какво да не стачкуват и срещу таксите, и срещу неприятните пътища?
Не споделям, че не трябва да подлагаме на критика ръководещите: с промените са до на никое място, не смеят да заемат кардинална позиция за поддръжка на Украйна, карат се, основават чувство, че сме пред избори. Но погледнете го от другата страна. България не е била в толкоз тежко състояние от Втората международна война насам, а рецесията ни заварва отпред с един фрагментиран парламент, с яростна съпротива и покварен народ. Оттатък Черно море една тоталитарна империя насочва против нас нуклеарните си ракети и слага в бойна подготвеност " петата си колона ", въоръжена освен с тролове, само че и с рафинерия, продажни партии, престъпни зависимости. Как реагират политиците пред лицето на заплахата? Радикализират се - с вярата, че ще привлекат някой и различен % гласоподаватели. Нещо повече, тази радикализация се харесва, възприема се като праволинейност, като увереност.
Чакат ни тежки години
Имам възприятието, че нашите съграждани не си дават сметка за сериозността на обстановката. Разберете, ние сме във война: студена, само че доста сериозна. Защото граденият с десетилетия кротичък ред в света беше брутално погазен от членката на Съвета за сигурност, която следваше да го опазва. Провали се проектът на западните демокрации да повлияят на диктатурите чрез мирна търговия. Оказа се, че диктатурите употребяват доброжелателността на Запада, с цел да създават нови оръжия и технологии на цифрова агитация, а мирът е единствено военна ловкост.
Най-вероятно ни чакат тежки години. Инфлацията няма да спре, в случай че речем да пълзим пред " Газпром " и да приемем техния позорен диктат. Няма да прокопсаме, в случай че се откажем от еврото и възстановим гордия си финансов суверенитет, назад, чака ни Виденова хиперинфлация. Няма кой да ни пази, в случай че излезем от НАТО, в противен случай, ще се окажем безпомощни против безсъвестен и мощен зложелател.
Не виждам излаз и в скорошни избори. Най-много новите русофилски партии да изсмучат 10-15 % от Има Такъв Народ и Българска социалистическа партия, с което безпътицата ще се задълбочи. Ново служебно държавно управление на Радев рискува да провокира гневни митинги, този път против самия него поради подозрения в путинизъм, а ще ускори и изолацията на страната ни, която таман сякаш започвахме да преодоляваме. Доскоро мислех, че ръководещите могат да търсят полета на евроатлантическо съдействие с опозицията, само че радикализацията и там се ускори.
В шаха назовават това цуг-цванг - разпределението на фигурите те принуждава да играеш тъкмо избрани ходове и те май са тези, които събитията ни разрешават да вършим. В настаналата олелия и безизходност единственото, което ни остава, е да запазим психическото си здраве. Да се научим да превключваме канала, когато почнат да ни разтягат апокалиптични локуми, да ревизираме всекидневните сензационни разкрития и да запомняме добре оня, който през вчерашния ден ни е лъгал. Добре ще е като общество да се съсредоточим върху това, което в действителност може и би трябвало да се направи, с цел да вървим напред, не върху раздразненията, с които ни заливат. И да оставим господин Петков самичък да се погрижи за обувките си.
Автор: Ивайло Дичев
Нима войната към този момент е в България? Отряди на съперника щурмуват София и ни атакуват по подлезите. Телевизионните представители са минали на фалцет, вещаейки неизбежен провал на Третата българска страна, в случай че не и на Запада като подобен. Подкрепят ги дискретно социологически организации с подобаващи графики. В самата ръководеща коалиция Българска социалистическа партия чертае червени кремълски линии, Има Такъв Народ афишира, че времето на компромисите е изтекло, а Демократична България подвига червени флагчета и жълти картони.
Защо е тази радикализация?
Множат се митинги по всички вероятни мотиви и, несъмнено, горката Северна Македония още веднъж се размахва из медиите като опасност против прозападните елити от страна на хипотетичния русофилски и сърбомански народ. Специфичен симптом на рецесията е, че не минава ден без президентът да се изкаже по някоя тематика и няма кой да му подшушне, че малко трансферира мярката.
Сякаш се върнахме във времето на прехода, когато другари и даже фамилии се разделяха въз основа на политически пристрастия. Сега тази драма се разиграва главно в обществените мрежи. Ако някой се наеме да преброи блокиранията във Facebook на събеседници, които ви вбесяват идеологически, евентуално ще имаме и дигитален израз на радикализацията. Само дето през днешния ден е по-сложно. Ако през 1990-те се караха комунисти и антикомунисти, през днешния ден всеки е против всеки - евроатлантици против путинисти, нови политици против предходни, президентски против антипрезидентски, турци против българи, мейнстрийм партии против наследниците на цирк " Атака " от " Възраждане "...
Не единствено фрагментирането на фронтовите линии е ново: през днешния ден партиите сякаш не оферират управнически други възможности - задоволяват се да охулват съперника и това взаимно опетняване стартира да истеризира поданството. Че всинца са маскари - това преди беше частно мнение на аполитичния българин: през днешния ден тази скудоумна мисъл е изпълнила всеки ъгъл на публичността - политиците крадат, некадърни са, служат на непознати ползи, българска работа. Дето се споделя - да подвигаме чукалата и да разпускаме страната.
Обувките на Петков ли са най-важни?
Ето и един образец: Връща се Кирил Петков от Съединени американски щати с заричане за доставки на полутечен газ, който да компенсира едностранния шантаж на Русия. Вярно, не знаем още доста за договорката. И въпреки всичко по какъв начин го посрещат? Едни не имат вяра, че нещо е постигнал, превеждат американското официално съобщение, където не се загатва газ. Други вършат сметки, с цел да ни потвърдят, че няма по какъв начин американският газ да е по-евтин от съветския, имало превоз, втечняване, загуби. Трети разконспирират прословутите медиатори, които щели да оберат каймака на договорката, тъй като нали комунизмът ни е научил да ненавиждаме търговеца-паразит. Четвърти просто лъжат, че Петков не се е срещнал с никакви значими хора във Вашингтон, а публицистите се разсейват в името на всичките гледни точки. Пети са най-автентични: провеждат насмешки за смачкания панталон и неуставните обувки на българския министър председател, сниман до Камала Харис.
Така е за всичко. Ако дадат нещо на пенсионерите, вест ще е, че пощата е била хакната или че в това време агнешкото е поскъпнало. Ако се появи на хоризонта вложител, неотложно бива изобличен като албанец, путинист или някогашен чиновник на някого. Ако ни обещаят, че ще отбиват някакви стотинки на колонката за бензин, всички в хор почват да викат, че не било ясно по какъв начин ще става. Да не приказваме за по-сложни политически уравнения от вида на това, че щом превозвачите желаят хубави пътища, би трябвало да са подготвени да заплащат тол-такси. Ами за какво да не стачкуват и срещу таксите, и срещу неприятните пътища?
Не споделям, че не трябва да подлагаме на критика ръководещите: с промените са до на никое място, не смеят да заемат кардинална позиция за поддръжка на Украйна, карат се, основават чувство, че сме пред избори. Но погледнете го от другата страна. България не е била в толкоз тежко състояние от Втората международна война насам, а рецесията ни заварва отпред с един фрагментиран парламент, с яростна съпротива и покварен народ. Оттатък Черно море една тоталитарна империя насочва против нас нуклеарните си ракети и слага в бойна подготвеност " петата си колона ", въоръжена освен с тролове, само че и с рафинерия, продажни партии, престъпни зависимости. Как реагират политиците пред лицето на заплахата? Радикализират се - с вярата, че ще привлекат някой и различен % гласоподаватели. Нещо повече, тази радикализация се харесва, възприема се като праволинейност, като увереност.
Чакат ни тежки години
Имам възприятието, че нашите съграждани не си дават сметка за сериозността на обстановката. Разберете, ние сме във война: студена, само че доста сериозна. Защото граденият с десетилетия кротичък ред в света беше брутално погазен от членката на Съвета за сигурност, която следваше да го опазва. Провали се проектът на западните демокрации да повлияят на диктатурите чрез мирна търговия. Оказа се, че диктатурите употребяват доброжелателността на Запада, с цел да създават нови оръжия и технологии на цифрова агитация, а мирът е единствено военна ловкост.
Най-вероятно ни чакат тежки години. Инфлацията няма да спре, в случай че речем да пълзим пред " Газпром " и да приемем техния позорен диктат. Няма да прокопсаме, в случай че се откажем от еврото и възстановим гордия си финансов суверенитет, назад, чака ни Виденова хиперинфлация. Няма кой да ни пази, в случай че излезем от НАТО, в противен случай, ще се окажем безпомощни против безсъвестен и мощен зложелател.
Не виждам излаз и в скорошни избори. Най-много новите русофилски партии да изсмучат 10-15 % от Има Такъв Народ и Българска социалистическа партия, с което безпътицата ще се задълбочи. Ново служебно държавно управление на Радев рискува да провокира гневни митинги, този път против самия него поради подозрения в путинизъм, а ще ускори и изолацията на страната ни, която таман сякаш започвахме да преодоляваме. Доскоро мислех, че ръководещите могат да търсят полета на евроатлантическо съдействие с опозицията, само че радикализацията и там се ускори.
В шаха назовават това цуг-цванг - разпределението на фигурите те принуждава да играеш тъкмо избрани ходове и те май са тези, които събитията ни разрешават да вършим. В настаналата олелия и безизходност единственото, което ни остава, е да запазим психическото си здраве. Да се научим да превключваме канала, когато почнат да ни разтягат апокалиптични локуми, да ревизираме всекидневните сензационни разкрития и да запомняме добре оня, който през вчерашния ден ни е лъгал. Добре ще е като общество да се съсредоточим върху това, което в действителност може и би трябвало да се направи, с цел да вървим напред, не върху раздразненията, с които ни заливат. И да оставим господин Петков самичък да се погрижи за обувките си.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ