Енчо Господинов: Сбогом на илюзиите
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар на Енчо Господинов за Kvadrat5.bg
От няколко месеца насам международни, районни и национални медии облъчват близо 8 милиарда човешки същества с неспирна вакханалия от военни термини, американски и други оръжейни доставки, съветска настъпателност, украинска храброст, НАТО-вска благотворителност и българска екранна мъдрост. Журналисти и дипломати, политолози и историци, статистици и невротици проучват, разясняват и възхваляват или скъсват кожите на Путин и Байдън, на Зеленски или Лукашенко, а на търпеливата публика ѝ е разрешено да слуша, да кима с глава и да се ориентира, преди да " вземе страна ".
И това е разбираемо. Както е разбираемо, че съперниците или последователите на " двата лагера ", на " " положителните и неприятните " - според от мирогледа на вторачения в екрана или четящия/слушащия хомо сапиенс - желаят най-накрая да схванат ще има ли война " в сряда ", та най-накрая да забележим какво ще се случи, или " срядата " отново се отсрочва за неустановен четвъртък.
Вероятно е добре да напомним още в увода на това съчинение, че " Истината е първата жертва на всяка война ". Защото пропагандата е в положение да размие границите сред истината и лъжата и да промие милиони мозъци, които се чудят по какъв начин да се ориентират в джунглата от исторически паралели, оръжейна терминология, шумна изразителност и обективни (или не) дела, облечени в белоснежни одежди от думи.
Какво ли не сме чували за войната: че тя е "... продължение на мира с други средства " (Клаузевиц); че единствено мъртвите съумяват да видят края на войната (Платон); че " старците афишират войните, само че младите би трябвало да ги водят и да умират " (X. Хувър); че " Бог е основал войната, с цел да може американците да научат географията... " (Марк Твен). Последното пояснение на великия присмехулник е доста внимателно, в случай че би трябвало да се преподава като философско разбиране във военните академии на свободния свят. Но както биха споделили доста генерали, не сме длъжни да се съобразяваме със Самюъл Лангхорн Клемънс, по-известен като лоцмана от Мисисипи Марк Твен, който оставяме на милостта на критиците му, на Том Сойър и Хък Фин.
Войната е толкоз сериозна работа, че е грехота да я оставяме единствено на политиците, или единствено на генералите. За коментаторите да не приказваме. Още повече, че евентуално 90% от тези нови проповедници, било политици, дипломати или новинари, в никакъв случай в живота си не са виждали война. Нито знаят по какъв начин мирише войната, както ни подсети по националното радио Проф. Андерй Пантев, цитирайки най-човечния и най-брилянтен израелски публицист Амос Оз: " от войната съм запомнил единствено миризмата на кръв и на фекалии ". Добре е анализаторите да запомнят това.
Амос Оз умря преди няколко години. Имаше, и още има, многохилядни читатели в България. Надявам се всички, които приказват с пристрастия за " войната в сряда ", да препрочетат книгите му. Той обичаше да споделя неприятни политически истини, евентуално и по тази причина Нобеловият комитет го подмина. Израелският Чехов. Понякога е добре да сме невъзмутими и безпристрастни.
Джеръми Паксман, един от най-брилянтните публицисти на Би Би Си постоянно ни припомня, че историята на една страна зависи значително от географията ѝ. Това изяснява както афоризма на Марк Твен, по този начин и нашата орис да живеем на кръстопът. Америка е голяма, богата, мощна и далечна, по тази причина може да си разреши някои, даже доста неща. Русия е още по-огромна, военно мощна, само че близка, по тази причина ние можем също да си позволим лукса да виждаме нещата във всичките им измерения. А оглеждането на нещата от всички страни може да ни подсети, че историята ни постоянно се е определяла от нашата кръстопътна география. Повечето географски кръстопътища са неприятно ветреливи в исторически подтекст. Вижте нашата орис от Аспарух та до през днешния ден.
Така се случи, че в моето съществуване на кореспондент от " ПОГЛЕД " се наложи да оказа помощ в организирането на едно доста тъжно събитие напролет на 1979 г: неподготвено заравяне и китка бамбукови клончета в памет на нашия погубен японски сътрудник Исао Такано на китайско-виетнамската граница по време на войната през 1979 година Исао Такано беше убит в челото от китайски снайперист, тъй като отразяваше сраженията от виетнамска страна. Тогава двете страни не бяха в извънрдено положителни междусъседски връзки. Беше единствено няколко години след края на американската война във Виетнам (1975). С моя японски другар и сътрудник Казуо Йошинага от организация " Denpa news limited " поляхме няколко капки саке върху мястото, където беше погубен Исао Такано. Наоколо миришеше на кръв. Три години по-късно на десетина метра от мен шрапнел от израелско оръдие натроши ръката на сътрудник от сп. " Нюзуик " на една от централните улици в Бейрут. Замириса по същия метод.
Подобни картини - и отвратителна миризма на война - съм виждал и усещал в Афганистан (1980), когато руските солдати бяха затънали в тресавището, в което щяха да затънат и съдружниците от НАТО двайсетина години по-късно. В едно кирпичено селце в провинция Пактия, на границата с Пакистан, видях двама руски офицери - руснак и украинец - служещи под общ байрак - да броят последните си часове в кирпичена барака, натъпкана с гранати като Форт Уърт: само че не се надяваха да оцелеят. Предишната нощ афганските бойци, които те бяха пристигнали да образоват, бяха изгорили жив руския полковник, който ги учеше по какъв начин да ръководят и да стрелят от руски танк против муджахиддините. Около още димящия танк миришеше на човешко печено. Шокиращо даже и за читателите, допускам...
Не зная какъв брой от нашите храбри коментатори и генерали са усещали тази миризма. Лично.
Мога да опиша сходни отвратителни истории и от някогашна Югославия, където " служих " 7 години (1992-1999) в филантропичните редици на Международния Червен кръст. Миришеше на война от Белград до Сараево, от Прищина до Вуковар и от Пале до Мостар. И от други места в Азия и Африка, където история и география се преплитаха в невъобразима примес от кръв и сълзи, в случай че леко перифразираме думите на Амос Оз.
Пламенните апели за мощна войска, съвременни оръжия и съюзническа преданост са безусловно разбираеми, оправдани и предстоящи. Но това не е знак на тъждество със затваряне на очите за действителностите, географията като фактор в историята и характерните национални ползи. А и не всеки път някоя заблудена ракета може да падне на покрив в Горна баня, под който няма никой. Или пък да не се взриви... Такива случаи са по-скоро необичайност.
За сметка на това драматургът Чехов постоянно ни припомня, че в случай че в първото деяние на стената виси пушка, тя би трябвало да гръмне в третото деяние, по законите на драматургията. И в политиката е по този начин, включително и в Черноморския басейн. И освен.
Естествено, добре би било да сме непрекъснато неутрални, както швейцарците. Но за това е нужен освен куражът на Шилеровия стрелец Вилхелм Тел. Необходим е геният и визионерството на швейцарската политическа класа, която непретенциозно не назовава себе си " хайлайф ", за разлика от нашата. Която краде по никакъв начин или минимално, само че работи оптимално. И мисли от епохи насам най-вече за ползите на самата Швейцария. И на много работливия ѝ " електорат ", който не се плаши от никакви референдуми, където гласът му освен се чува, само че и диктува на елита какво да прави.
А престараването и кариерната угодливост както в дипломцията, по този начин и в ефирните проповеди могат да имат трагикомични последствия за протагонистите на " бойната популярност ". Двама от най-брилянтните дипломати в Организация на обединените нации по време втората война в Ирак (2003) - Сър Джеръми Гриийнсток и Джон Негропонте, надлежно посланици на Англия и Съединени американски щати, го изпитаха персонално на гърба си. След като патриотично и лоялно проповядваха нуждата от война в Ирак заради " съществуването " на химически и други оръжия в арсенала на диктатора Саддам, техните шефове изпратиха тези другояче блестящи дипломати на работа в Багдад, да построят " нова държавност ", както я виждаха от амвона на Съвета за сигурност. Когато службата им в Багдад завърши, Сър Джеръми се върна в Лондон, пенсионира се небрежно и написа две страници в сп. " Икономист " с много по-отрезвяващи думи от тези, които проповядваше преди командировката в региона на Тигър и Ефрат. А неговият началник Тони Блеър се опозори с лакейническата си роля към Джордж Буш-Младши и остана с прякора " Пуделът на Буш ".
Но най-тъжна беше ориста на един заслужен боец и посланик: военачалник Колин Пауъл, към този момент също мъртвец. На генерала беше тикната една епруветка в ръцете, написан му беше текст, който да прочете пред Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и да убеди света в неубедителната доктрина за оръжията на Саддам. После всичко се оказа един огромен балон. Французите обаче не се хванаха на тази въдица. Останаха реалисти. (А години по-късно новите им подводници за Австралия потънаха някъде и останаха на хартия...)
Колкото до осведомителното " обслужване " на армии от всевъзможен географски и исторически генезис, нещата в действителност поеха към декаданс: през първата война в Ирак (1991) CNN и блестящите ѝ кореспонденти Питър Арнет, Бърни Шоу и Джон Холиман, подкрепяни от вкъщи от самия началник и притежател на CNN Тед Търнър, предаваха реалистично, професионално и прекомерно самоуверено репортажите си от покрива на хотел " Ал Рашид " в Багдад. Това не остана неусетно от международната публика на CNN, само че и не провокира екстаз в Пентагона. Но тримата кореспонденти не останаха в историята като пудели в скута на политиката.
Интересното е, че нерядко точно генералите са тези, които не желаят да дрънкат с оръжия, до момента в който политиците обичат да се демонстрират по какъв начин си точат вербалните саби. А услужливите медии приготвят атмосферата за идната вакханалия на терена.
За претендентите на славата в новинарството ще напомним, че Ърнест Хемингуей, един самоуверен мъж и надарен занаятчия в потреблението на думите, отива на война едвам 17-годишен, освен това Световна война. Първата. Отказват да го запишат в постоянната войска: невръстен е, дюстабанлия и късоглед. Но Хемингуей надхитря армейската Наборна комисия: записва се доброволец в Американския Че,вен кръст и бързо попада като санитар на фронта в Северна Италия. Много скоро младият кореспондент и предстоящ лауреат на " Пулицър " и " Нобел " за литература схваща каво е война, когато кракът му е накълцан на части от шрапнел и му замирисва на кръв и фекалии. Така се ражда романът му " Сбогом на оръжията ".
И довиждане на илюзиите, че войната може да е " добра ".
Още по-трагична е ориста на Робърт Капа (Ендре Фридман), именитият американски фоторепортер от унгарско еврейско семейство). Приятел на Хемингуей и на Стайнбек, Капа е създателят на световноизвестната репортажна фотография " Падащият боец " от Испанската Гражданска война (1936-37). Карабината излетява от ръцете на простреляния боец и демонстрира една човешка покруса, а не " напомпан подвиг ". В 1954 Капа отразява френската война в Индокитай, стъпва на пехотна мина и умира на място. И той, и Хемингуей, и Стайнбек, като публицисти са ненавиждали войната.
Може би е добре понякога шефовете на малките екрани и други медии да поразказват на младите си коментатори за тези елементи от живота на великаните в публицистиката.
А политици, някогашни и бъдещи посланици, както и хора с лъскави еполети и едри звезди по пагоните, да препрочитат понякога словото на Ейбръхам Линкълн на Военното гробище в Гетисбърг, след края на Гражданската война в Америка. Линкълн написа фамозната си тирада " Gettysburg Address " на коляното си, до момента в който пътува с влака към Пенсилвания, където е " безконечният дом " на падналите синове и дъщери на Америка, от Съюза и Конфедерацията, от Севера и Юга.
Посланието на Линкълн е просто: във войната не избиваме враговете си. Избиваме нашите братя и сестри. И себе си. И че от живите зависи дали жертвите на войната не са били напразно...
Текстът на Линкълн не е дълъг: единствено 271 думи. Чете са за две минути. Преведен е на съвсем всички езици в света, да могат да го четат всички политици, генерали и коментатори от Атлантика до Урал и от Камчатка до Киив.
Коментар на Енчо Господинов за Kvadrat5.bg
От няколко месеца насам международни, районни и национални медии облъчват близо 8 милиарда човешки същества с неспирна вакханалия от военни термини, американски и други оръжейни доставки, съветска настъпателност, украинска храброст, НАТО-вска благотворителност и българска екранна мъдрост. Журналисти и дипломати, политолози и историци, статистици и невротици проучват, разясняват и възхваляват или скъсват кожите на Путин и Байдън, на Зеленски или Лукашенко, а на търпеливата публика ѝ е разрешено да слуша, да кима с глава и да се ориентира, преди да " вземе страна ".
И това е разбираемо. Както е разбираемо, че съперниците или последователите на " двата лагера ", на " " положителните и неприятните " - според от мирогледа на вторачения в екрана или четящия/слушащия хомо сапиенс - желаят най-накрая да схванат ще има ли война " в сряда ", та най-накрая да забележим какво ще се случи, или " срядата " отново се отсрочва за неустановен четвъртък.
Вероятно е добре да напомним още в увода на това съчинение, че " Истината е първата жертва на всяка война ". Защото пропагандата е в положение да размие границите сред истината и лъжата и да промие милиони мозъци, които се чудят по какъв начин да се ориентират в джунглата от исторически паралели, оръжейна терминология, шумна изразителност и обективни (или не) дела, облечени в белоснежни одежди от думи.
Какво ли не сме чували за войната: че тя е "... продължение на мира с други средства " (Клаузевиц); че единствено мъртвите съумяват да видят края на войната (Платон); че " старците афишират войните, само че младите би трябвало да ги водят и да умират " (X. Хувър); че " Бог е основал войната, с цел да може американците да научат географията... " (Марк Твен). Последното пояснение на великия присмехулник е доста внимателно, в случай че би трябвало да се преподава като философско разбиране във военните академии на свободния свят. Но както биха споделили доста генерали, не сме длъжни да се съобразяваме със Самюъл Лангхорн Клемънс, по-известен като лоцмана от Мисисипи Марк Твен, който оставяме на милостта на критиците му, на Том Сойър и Хък Фин.
Войната е толкоз сериозна работа, че е грехота да я оставяме единствено на политиците, или единствено на генералите. За коментаторите да не приказваме. Още повече, че евентуално 90% от тези нови проповедници, било политици, дипломати или новинари, в никакъв случай в живота си не са виждали война. Нито знаят по какъв начин мирише войната, както ни подсети по националното радио Проф. Андерй Пантев, цитирайки най-човечния и най-брилянтен израелски публицист Амос Оз: " от войната съм запомнил единствено миризмата на кръв и на фекалии ". Добре е анализаторите да запомнят това.
Амос Оз умря преди няколко години. Имаше, и още има, многохилядни читатели в България. Надявам се всички, които приказват с пристрастия за " войната в сряда ", да препрочетат книгите му. Той обичаше да споделя неприятни политически истини, евентуално и по тази причина Нобеловият комитет го подмина. Израелският Чехов. Понякога е добре да сме невъзмутими и безпристрастни.
Джеръми Паксман, един от най-брилянтните публицисти на Би Би Си постоянно ни припомня, че историята на една страна зависи значително от географията ѝ. Това изяснява както афоризма на Марк Твен, по този начин и нашата орис да живеем на кръстопът. Америка е голяма, богата, мощна и далечна, по тази причина може да си разреши някои, даже доста неща. Русия е още по-огромна, военно мощна, само че близка, по тази причина ние можем също да си позволим лукса да виждаме нещата във всичките им измерения. А оглеждането на нещата от всички страни може да ни подсети, че историята ни постоянно се е определяла от нашата кръстопътна география. Повечето географски кръстопътища са неприятно ветреливи в исторически подтекст. Вижте нашата орис от Аспарух та до през днешния ден.
Така се случи, че в моето съществуване на кореспондент от " ПОГЛЕД " се наложи да оказа помощ в организирането на едно доста тъжно събитие напролет на 1979 г: неподготвено заравяне и китка бамбукови клончета в памет на нашия погубен японски сътрудник Исао Такано на китайско-виетнамската граница по време на войната през 1979 година Исао Такано беше убит в челото от китайски снайперист, тъй като отразяваше сраженията от виетнамска страна. Тогава двете страни не бяха в извънрдено положителни междусъседски връзки. Беше единствено няколко години след края на американската война във Виетнам (1975). С моя японски другар и сътрудник Казуо Йошинага от организация " Denpa news limited " поляхме няколко капки саке върху мястото, където беше погубен Исао Такано. Наоколо миришеше на кръв. Три години по-късно на десетина метра от мен шрапнел от израелско оръдие натроши ръката на сътрудник от сп. " Нюзуик " на една от централните улици в Бейрут. Замириса по същия метод.
Подобни картини - и отвратителна миризма на война - съм виждал и усещал в Афганистан (1980), когато руските солдати бяха затънали в тресавището, в което щяха да затънат и съдружниците от НАТО двайсетина години по-късно. В едно кирпичено селце в провинция Пактия, на границата с Пакистан, видях двама руски офицери - руснак и украинец - служещи под общ байрак - да броят последните си часове в кирпичена барака, натъпкана с гранати като Форт Уърт: само че не се надяваха да оцелеят. Предишната нощ афганските бойци, които те бяха пристигнали да образоват, бяха изгорили жив руския полковник, който ги учеше по какъв начин да ръководят и да стрелят от руски танк против муджахиддините. Около още димящия танк миришеше на човешко печено. Шокиращо даже и за читателите, допускам...
Не зная какъв брой от нашите храбри коментатори и генерали са усещали тази миризма. Лично.
Мога да опиша сходни отвратителни истории и от някогашна Югославия, където " служих " 7 години (1992-1999) в филантропичните редици на Международния Червен кръст. Миришеше на война от Белград до Сараево, от Прищина до Вуковар и от Пале до Мостар. И от други места в Азия и Африка, където история и география се преплитаха в невъобразима примес от кръв и сълзи, в случай че леко перифразираме думите на Амос Оз.
Пламенните апели за мощна войска, съвременни оръжия и съюзническа преданост са безусловно разбираеми, оправдани и предстоящи. Но това не е знак на тъждество със затваряне на очите за действителностите, географията като фактор в историята и характерните национални ползи. А и не всеки път някоя заблудена ракета може да падне на покрив в Горна баня, под който няма никой. Или пък да не се взриви... Такива случаи са по-скоро необичайност.
За сметка на това драматургът Чехов постоянно ни припомня, че в случай че в първото деяние на стената виси пушка, тя би трябвало да гръмне в третото деяние, по законите на драматургията. И в политиката е по този начин, включително и в Черноморския басейн. И освен.
Естествено, добре би било да сме непрекъснато неутрални, както швейцарците. Но за това е нужен освен куражът на Шилеровия стрелец Вилхелм Тел. Необходим е геният и визионерството на швейцарската политическа класа, която непретенциозно не назовава себе си " хайлайф ", за разлика от нашата. Която краде по никакъв начин или минимално, само че работи оптимално. И мисли от епохи насам най-вече за ползите на самата Швейцария. И на много работливия ѝ " електорат ", който не се плаши от никакви референдуми, където гласът му освен се чува, само че и диктува на елита какво да прави.
А престараването и кариерната угодливост както в дипломцията, по този начин и в ефирните проповеди могат да имат трагикомични последствия за протагонистите на " бойната популярност ". Двама от най-брилянтните дипломати в Организация на обединените нации по време втората война в Ирак (2003) - Сър Джеръми Гриийнсток и Джон Негропонте, надлежно посланици на Англия и Съединени американски щати, го изпитаха персонално на гърба си. След като патриотично и лоялно проповядваха нуждата от война в Ирак заради " съществуването " на химически и други оръжия в арсенала на диктатора Саддам, техните шефове изпратиха тези другояче блестящи дипломати на работа в Багдад, да построят " нова държавност ", както я виждаха от амвона на Съвета за сигурност. Когато службата им в Багдад завърши, Сър Джеръми се върна в Лондон, пенсионира се небрежно и написа две страници в сп. " Икономист " с много по-отрезвяващи думи от тези, които проповядваше преди командировката в региона на Тигър и Ефрат. А неговият началник Тони Блеър се опозори с лакейническата си роля към Джордж Буш-Младши и остана с прякора " Пуделът на Буш ".
Но най-тъжна беше ориста на един заслужен боец и посланик: военачалник Колин Пауъл, към този момент също мъртвец. На генерала беше тикната една епруветка в ръцете, написан му беше текст, който да прочете пред Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и да убеди света в неубедителната доктрина за оръжията на Саддам. После всичко се оказа един огромен балон. Французите обаче не се хванаха на тази въдица. Останаха реалисти. (А години по-късно новите им подводници за Австралия потънаха някъде и останаха на хартия...)
Колкото до осведомителното " обслужване " на армии от всевъзможен географски и исторически генезис, нещата в действителност поеха към декаданс: през първата война в Ирак (1991) CNN и блестящите ѝ кореспонденти Питър Арнет, Бърни Шоу и Джон Холиман, подкрепяни от вкъщи от самия началник и притежател на CNN Тед Търнър, предаваха реалистично, професионално и прекомерно самоуверено репортажите си от покрива на хотел " Ал Рашид " в Багдад. Това не остана неусетно от международната публика на CNN, само че и не провокира екстаз в Пентагона. Но тримата кореспонденти не останаха в историята като пудели в скута на политиката.
Интересното е, че нерядко точно генералите са тези, които не желаят да дрънкат с оръжия, до момента в който политиците обичат да се демонстрират по какъв начин си точат вербалните саби. А услужливите медии приготвят атмосферата за идната вакханалия на терена.
За претендентите на славата в новинарството ще напомним, че Ърнест Хемингуей, един самоуверен мъж и надарен занаятчия в потреблението на думите, отива на война едвам 17-годишен, освен това Световна война. Първата. Отказват да го запишат в постоянната войска: невръстен е, дюстабанлия и късоглед. Но Хемингуей надхитря армейската Наборна комисия: записва се доброволец в Американския Че,вен кръст и бързо попада като санитар на фронта в Северна Италия. Много скоро младият кореспондент и предстоящ лауреат на " Пулицър " и " Нобел " за литература схваща каво е война, когато кракът му е накълцан на части от шрапнел и му замирисва на кръв и фекалии. Така се ражда романът му " Сбогом на оръжията ".
И довиждане на илюзиите, че войната може да е " добра ".
Още по-трагична е ориста на Робърт Капа (Ендре Фридман), именитият американски фоторепортер от унгарско еврейско семейство). Приятел на Хемингуей и на Стайнбек, Капа е създателят на световноизвестната репортажна фотография " Падащият боец " от Испанската Гражданска война (1936-37). Карабината излетява от ръцете на простреляния боец и демонстрира една човешка покруса, а не " напомпан подвиг ". В 1954 Капа отразява френската война в Индокитай, стъпва на пехотна мина и умира на място. И той, и Хемингуей, и Стайнбек, като публицисти са ненавиждали войната.
Може би е добре понякога шефовете на малките екрани и други медии да поразказват на младите си коментатори за тези елементи от живота на великаните в публицистиката.
А политици, някогашни и бъдещи посланици, както и хора с лъскави еполети и едри звезди по пагоните, да препрочитат понякога словото на Ейбръхам Линкълн на Военното гробище в Гетисбърг, след края на Гражданската война в Америка. Линкълн написа фамозната си тирада " Gettysburg Address " на коляното си, до момента в който пътува с влака към Пенсилвания, където е " безконечният дом " на падналите синове и дъщери на Америка, от Съюза и Конфедерацията, от Севера и Юга.
Посланието на Линкълн е просто: във войната не избиваме враговете си. Избиваме нашите братя и сестри. И себе си. И че от живите зависи дали жертвите на войната не са били напразно...
Текстът на Линкълн не е дълъг: единствено 271 думи. Чете са за две минути. Преведен е на съвсем всички езици в света, да могат да го четат всички политици, генерали и коментатори от Атлантика до Урал и от Камчатка до Киив.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ