Лъжи, истини, гадни зрелища: Какво се случва с медиите?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
В историята няма общество, което да не ръководи връзките. В едни столетия това става през религията и обичая, в други - през престижите и науката, в трети - посредством цензура и гнет.
Ние се надявахме медиите да се саморегулират със средствата на демокрацията, а ето, че раздразненията ни не стихват. И освен тъй като към този момент никой не може да спре антиваксърските неистини, които лишават човешки животи. Възмущаваме се и от фрагментите на умиращата пред незабавното поделение жена - от отвратителната преживелица, а и от това, че медията употребява едно човешко злощастие, с цел да прави представление. Каква е медийната значителност на такива фрагменти, та да ни ги въртят ден след ден, попита журналистката Генка Шикерова.
Кое в действителност е медия и кое не?
Гадни зрелища устройват и самите консуматори. Децата да вземем за пример трансфораха в обичан спорт побоя пред камерата на мобилния телефон, качвайки клипа в мрежата, с цел да унижат в допълнение жертвата. Директори и специалисти подхванаха самодейност за криминализиране на кибертормоза, който сега не съставлява нарушаване даже в учебния правилник; оферират санкция от 10 000 лева за шерване на сходни подиуми, които подбуждат дребните нарциси към принуждение. Но, несъмнено, незабавно се появиха други отзиви и евентуално нищо няма да излезе. Да не приказваме, че тези побоища регулярно зареждат медиите с възмущения, психоанализи, мнения, с една дума - потребителски трафик.
В парламентарната комисия Тошко Йорданов сложи въпроса за това, че би трябвало някак да се " дисциплинират " медиите (да оставим настрани грубия израз, да оставим събитието, че тъкмо против този някогашен публицист има сега дело за клевета). Но въпросът по принцип ми се коства прав: извънредно време е да се вкара някаква по-сериозна регулация на медийното поле. Съвет за електронни медии явно не прави никаква съдържателна работа: или би трябвало да се трансформират пълномощията му, или да се разпусне.
Самият " Закон за радиото и малкия екран ", настоящ от 2000 година, е безнадеждно стар, което проличава в самото му заглавие - радиоТО, телевизияТА. Там се приказва за хубави неща като " етичен кодекс на българските медии ", " механизъм за постоянно, транспарантно и без значение наблюдаване на поставените цели " и " средства за ефикасното им съблюдаване ". Оттогава за тях обаче чуваме рядко. Въпросът не е единствено в това, че публицистите са принудени да обслужват едни или други политици; това няма по какъв начин да се преодолее. Въпросът е, че се разпада самото поле на обществения спор, трансфорат в някакво разнопосочно бръщолевене. (Някои ще кажат: ами безсъвестните политици таман това желаят, да играят на глинест терен.)
Май има консенсус, че първо би трябвало да се дефинира кое е и кое не е медия. Всеки има право да се изрича в блогове и ФБ-страници, само че статутът на медия би трябвало да е ясно избран: да дава преимущества и да вменява отговорности. Дали за неистини би трябвало да дава отговор редакцията или обособеният публицист - съгласно мен редакцията, тъй като журналистът въпреки всичко е наемен служащ. Въпросът е медия, която редовно нарушава регламента, да бъде същински съществено глобена. Сега се получава по този начин, че нарушаванията носят повече доходи от санкциите - вземете съобщаването на предварителни резултати в изборния ден. Или с образеца на господин Йорданов: в случай че ПИК пусне видео по какъв начин изяжда баба си и той ги осъди за клюка, отново уеб сайтът ще е на спекулация. Наред с това медията би трябвало да има съществени преимущества пред частния драскач - да вземем за пример облекчено Данък добавена стойност, авторско право над оповестеното, присъединяване в състезания и спонсорства, достъп до информация и прочие Сравнете със здравеопазнването: има лечебни заведения, има и самодейни лечители. За едните страната дава отговор, другите търпи, до момента в който не накарат някого да пие белина.
Едно по-добро нареждане на разпоредбите в медийното поле няма да наруши свободата, както се боят някои, а тъкмо противоположното, ще ѝ придаде смисъл. Мнението последователно завладя нашата публицистика - измести експертизата, репортажа, следствието. Е, добре, само че взаимоизключващи се отзиви без обстоятелства се обезсмислят взаимно.
Какво може и какво не може да демонстрираме?
Битката за контролиране на интернет джунглата тече от дълго време. Въпросът с позорящите фрагменти е относително явен. Обратният мотив е, че от време на време, пуснати в мрежата, сходни клипове разобличават закононарушения - подобен беше казусът с убийството на чернокожия Джордж Флойд, с побоя над протестиращите зад колоните в София. Някой би трябвало да преценя кои фрагменти са от публичен интерес и кои не са. Умиращата пред болничното заведение жена - може би да? Побоят над 13-годишното дете - сигурно не! Бедата е, че по наша остаряла традиция правото се възприема като точки и запетайки и никой не поема отговорността за съдържателни тълкувания. Ще ти избухнат едни митинги - абе пускай там всичко и си гледай спокойствието!
Най-стриктни в Европейски Съюз в битката против езика на омразата са германците. Конституционният съд в Карлсруе задължи Facebook да разкрие потребителите, отправили обиди към една зелена депутатка, а платформата одобри да го направи (очевидно ще последва цивилен процес). Проф. Огнянова, която е експертка по медийно право, писа, че анонимността в интернет е значим детайл на демокрацията, чудя се дали това важи и за този случай. При закани, порнография, противозаконни действия? Един публицист би трябвало да пази идентичността на източника си, само че въпреки всичко той, журналистът, е пред нас с лицето си. И аз бях повярвал в силата на анонимността, когато се появиха Уикилийкс, единствено че тази работа с безименните разобличения излезе по-сложна.
Борбата с подправените вести се оказа костелив орех за демокрациите. В страни като Китай няма доста съмнения - всичко, което се отклонява от формалното, е подправена вест. Но хакерските атаки на джихадисти, съветски тролове и антиваксърски фундаменталисти съществено разтревожиха и демократичните демокрации. В множеството от тях ограниченията, които се взимат, са ориентирани против неистини, идващи от чужбина (Франция, САЩ). Дали обаче сходна стъпка не ни доближава рисково до Русия, която принуждава всички получатели на задгранично спонсорство да се афишират за " задгранични сътрудници "? Кое е непознато и кое е наше в един световен свят? В доста страни се образуваха центрове, най-често неправителствени организации, които ревизират обстоятелствата. И още веднъж Пилатовият въпрос: " Що е истина? ". Нямаме отговор, само че пък в доста случаи е напълно ясно " що е неистина ".
В Ирландия законът не разрешава потреблението на роботи в политическата агитация, т.е. опцията съответният претендент да си обезпечи хиляди лайкове под едно или друго изявление. Китай пък предусеща новата заплаха от по този начин наречения дийп фалшив - реалистично видео на различен човек, в което той споделя и прави неща, които в никакъв случай не е казвал и правил. Техниката се движи с шеметна скорост и един предстоящ закон би трябвало да се надбягва със събитията. Дали един прекомерно реален колаж би трябвало въпреки всичко да се указва със общоприет знак, че е смешка? Дали образните материали да не носят наложително датата и мястото на своето снимане, с цел да не могат да се употребяват отвън подтекст? А какво да вършим с технологиите на таргетираната агитация, които завоюваха изборите на Тръмп и направиха вероятен Брекзит?
В България на вятъра чакахме медийните оператори да се самоорганизират и да одобряват минимални, наложителни за гилдията стандарти: противоборствата в полето са толкоз остри, че това се оказа невероятно. Някои мислят, че в този момент, когато Пеевски се изтегля от него, ние сме по-близо до единодушие. Аз обаче бих се радвал, в случай че този път страната схване самодейна роля и наложи рамка за това по какъв начин чака да практикуват бизнеса си българските медии.
Автор Ивайло Дичев
В историята няма общество, което да не ръководи връзките. В едни столетия това става през религията и обичая, в други - през престижите и науката, в трети - посредством цензура и гнет.
Ние се надявахме медиите да се саморегулират със средствата на демокрацията, а ето, че раздразненията ни не стихват. И освен тъй като към този момент никой не може да спре антиваксърските неистини, които лишават човешки животи. Възмущаваме се и от фрагментите на умиращата пред незабавното поделение жена - от отвратителната преживелица, а и от това, че медията употребява едно човешко злощастие, с цел да прави представление. Каква е медийната значителност на такива фрагменти, та да ни ги въртят ден след ден, попита журналистката Генка Шикерова.
Кое в действителност е медия и кое не?
Гадни зрелища устройват и самите консуматори. Децата да вземем за пример трансфораха в обичан спорт побоя пред камерата на мобилния телефон, качвайки клипа в мрежата, с цел да унижат в допълнение жертвата. Директори и специалисти подхванаха самодейност за криминализиране на кибертормоза, който сега не съставлява нарушаване даже в учебния правилник; оферират санкция от 10 000 лева за шерване на сходни подиуми, които подбуждат дребните нарциси към принуждение. Но, несъмнено, незабавно се появиха други отзиви и евентуално нищо няма да излезе. Да не приказваме, че тези побоища регулярно зареждат медиите с възмущения, психоанализи, мнения, с една дума - потребителски трафик.
В парламентарната комисия Тошко Йорданов сложи въпроса за това, че би трябвало някак да се " дисциплинират " медиите (да оставим настрани грубия израз, да оставим събитието, че тъкмо против този някогашен публицист има сега дело за клевета). Но въпросът по принцип ми се коства прав: извънредно време е да се вкара някаква по-сериозна регулация на медийното поле. Съвет за електронни медии явно не прави никаква съдържателна работа: или би трябвало да се трансформират пълномощията му, или да се разпусне.
Самият " Закон за радиото и малкия екран ", настоящ от 2000 година, е безнадеждно стар, което проличава в самото му заглавие - радиоТО, телевизияТА. Там се приказва за хубави неща като " етичен кодекс на българските медии ", " механизъм за постоянно, транспарантно и без значение наблюдаване на поставените цели " и " средства за ефикасното им съблюдаване ". Оттогава за тях обаче чуваме рядко. Въпросът не е единствено в това, че публицистите са принудени да обслужват едни или други политици; това няма по какъв начин да се преодолее. Въпросът е, че се разпада самото поле на обществения спор, трансфорат в някакво разнопосочно бръщолевене. (Някои ще кажат: ами безсъвестните политици таман това желаят, да играят на глинест терен.)
Май има консенсус, че първо би трябвало да се дефинира кое е и кое не е медия. Всеки има право да се изрича в блогове и ФБ-страници, само че статутът на медия би трябвало да е ясно избран: да дава преимущества и да вменява отговорности. Дали за неистини би трябвало да дава отговор редакцията или обособеният публицист - съгласно мен редакцията, тъй като журналистът въпреки всичко е наемен служащ. Въпросът е медия, която редовно нарушава регламента, да бъде същински съществено глобена. Сега се получава по този начин, че нарушаванията носят повече доходи от санкциите - вземете съобщаването на предварителни резултати в изборния ден. Или с образеца на господин Йорданов: в случай че ПИК пусне видео по какъв начин изяжда баба си и той ги осъди за клюка, отново уеб сайтът ще е на спекулация. Наред с това медията би трябвало да има съществени преимущества пред частния драскач - да вземем за пример облекчено Данък добавена стойност, авторско право над оповестеното, присъединяване в състезания и спонсорства, достъп до информация и прочие Сравнете със здравеопазнването: има лечебни заведения, има и самодейни лечители. За едните страната дава отговор, другите търпи, до момента в който не накарат някого да пие белина.
Едно по-добро нареждане на разпоредбите в медийното поле няма да наруши свободата, както се боят някои, а тъкмо противоположното, ще ѝ придаде смисъл. Мнението последователно завладя нашата публицистика - измести експертизата, репортажа, следствието. Е, добре, само че взаимоизключващи се отзиви без обстоятелства се обезсмислят взаимно.
Какво може и какво не може да демонстрираме?
Битката за контролиране на интернет джунглата тече от дълго време. Въпросът с позорящите фрагменти е относително явен. Обратният мотив е, че от време на време, пуснати в мрежата, сходни клипове разобличават закононарушения - подобен беше казусът с убийството на чернокожия Джордж Флойд, с побоя над протестиращите зад колоните в София. Някой би трябвало да преценя кои фрагменти са от публичен интерес и кои не са. Умиращата пред болничното заведение жена - може би да? Побоят над 13-годишното дете - сигурно не! Бедата е, че по наша остаряла традиция правото се възприема като точки и запетайки и никой не поема отговорността за съдържателни тълкувания. Ще ти избухнат едни митинги - абе пускай там всичко и си гледай спокойствието!
Най-стриктни в Европейски Съюз в битката против езика на омразата са германците. Конституционният съд в Карлсруе задължи Facebook да разкрие потребителите, отправили обиди към една зелена депутатка, а платформата одобри да го направи (очевидно ще последва цивилен процес). Проф. Огнянова, която е експертка по медийно право, писа, че анонимността в интернет е значим детайл на демокрацията, чудя се дали това важи и за този случай. При закани, порнография, противозаконни действия? Един публицист би трябвало да пази идентичността на източника си, само че въпреки всичко той, журналистът, е пред нас с лицето си. И аз бях повярвал в силата на анонимността, когато се появиха Уикилийкс, единствено че тази работа с безименните разобличения излезе по-сложна.
Борбата с подправените вести се оказа костелив орех за демокрациите. В страни като Китай няма доста съмнения - всичко, което се отклонява от формалното, е подправена вест. Но хакерските атаки на джихадисти, съветски тролове и антиваксърски фундаменталисти съществено разтревожиха и демократичните демокрации. В множеството от тях ограниченията, които се взимат, са ориентирани против неистини, идващи от чужбина (Франция, САЩ). Дали обаче сходна стъпка не ни доближава рисково до Русия, която принуждава всички получатели на задгранично спонсорство да се афишират за " задгранични сътрудници "? Кое е непознато и кое е наше в един световен свят? В доста страни се образуваха центрове, най-често неправителствени организации, които ревизират обстоятелствата. И още веднъж Пилатовият въпрос: " Що е истина? ". Нямаме отговор, само че пък в доста случаи е напълно ясно " що е неистина ".
В Ирландия законът не разрешава потреблението на роботи в политическата агитация, т.е. опцията съответният претендент да си обезпечи хиляди лайкове под едно или друго изявление. Китай пък предусеща новата заплаха от по този начин наречения дийп фалшив - реалистично видео на различен човек, в което той споделя и прави неща, които в никакъв случай не е казвал и правил. Техниката се движи с шеметна скорост и един предстоящ закон би трябвало да се надбягва със събитията. Дали един прекомерно реален колаж би трябвало въпреки всичко да се указва със общоприет знак, че е смешка? Дали образните материали да не носят наложително датата и мястото на своето снимане, с цел да не могат да се употребяват отвън подтекст? А какво да вършим с технологиите на таргетираната агитация, които завоюваха изборите на Тръмп и направиха вероятен Брекзит?
В България на вятъра чакахме медийните оператори да се самоорганизират и да одобряват минимални, наложителни за гилдията стандарти: противоборствата в полето са толкоз остри, че това се оказа невероятно. Някои мислят, че в този момент, когато Пеевски се изтегля от него, ние сме по-близо до единодушие. Аз обаче бих се радвал, в случай че този път страната схване самодейна роля и наложи рамка за това по какъв начин чака да практикуват бизнеса си българските медии.
Автор Ивайло Дичев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ