Левицата на кръстопът: Залязва, трансформира се или се появява нова?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Преди малко повече от две години си зададох въпроса „ Залязва ли левицата?” Той беше провокиран от намаляващата прелест на левите партии освен в България, а и в Европа, забележима от спадащите им изборни резултати при растящо обществено разслоение. За мое страдание, през днешния ден още веднъж ми се нага да се върна към него, въпреки и с малко по-различна дефиниция: дали този развой е дълготраен и дали заплашва мястото на левицата в европейския политически живот като опция на дясното. С други думи, дали отслабването на левицата значи залез на модела за радикални публични трансформации в интерес на по-голямата част от обществото, дали левият план се е изчерпал и би трябвало да се търси нов, дали би трябвало да запазим обичайните леви полезности, като потърсим нови пътища за достигането им до обществото или би трябвало да потърсим равнище, както и нов техен изразител.
Това са въпроси, които надали могат да получат безапелационен отговор, само че разсъжданията по тях би трябвало да стартират. Това ще се опитам да направя в този момент.
За страдание, през днешния ден би трябвало да призная, че песимистичните ми заключения от 2019 година за залеза на левицата се удостоверяват. Ще се върна към някои от тях, като ги осъвременявам с настъпилите промени.
Вярно е, че лявото крило на политическия набор няма по какъв начин да изчезне, тъй като е натурален контраст на дясното. Но политическите сили, които сега заемат това ляво място, явно не съумяват да привлекат в редиците си и пред урните задоволително хора. А в случай че не могат да го вършат, какво ще стане с лявото крило в политиката – ще продължи да отслабва или други обединения ще го заемат?
През последните десетилетия наличието на левицата в обществото понижава в съвсем всички европейски страни, а спорадичните победи на една или друга лява партия по-скоро удостоверяват правилото. В момента леви държавни управления имат едвам шест страни от Европейски Съюз: Португалия, Испания, Малта, Дания, Швеция и Финландия, още няколко леви партии вземат участие в държавните управления, само че като по-малък сътрудник с всички произлизащи от това последствия за ръководството и за личния им политически образ. През последните години френската левица на процедура изчезна като сериозна опция. Видим е сривът на левицата и в Германия, където в държавното управление на Ангела Меркел ГСДП се обезличи до такава степен, че социологическите изследвания ѝ отреждат трето място (след зелените) с едвам 15 % утвърждение. Подобно е ситуацията и в Италия, където политическата неустойчивост докара до кабинет на банкера Марио Драги с присъединяване на партии от целия политически набор, измежду които е и лявата Демократичаска партия (бивша комунистическа).
Явно е отстъплението на левицата и в някогашните социалистически страни. В „ отличничките” от началото на прехода Полша и Унгария левицата (бившите комунисти), беше главната политическа мощ, която след първичния си срив (1989-1990) бързо се съвзе, върна се във властта и преведе страните си през трудностите на прехода до участието в Европейския съюз. Само че през днешния ден същите леви партии мъчно влизат в Народното събрание както стана с полския Съюз на демократичната левица (12,6 % от гласовете и 5 %, от местата в сейма, а в предходния въобще не влезе) или са безсилни да трансформират каквото и да било в политиката на страната, каквато е обстановката с Унгарската социалистическа партия с нейните 11,9 % от гласовете и 8,5 % от депутатските места.
В малко по-добра позиция наподобяват левите от някогашна Чехословакия, разделила се безконфликтно на Чехия и Словакия. Словашката лява партия „ Смер” до 2016 година (масовите митинги след убийството от мафията на проверяващия публицист Ян Куцияк и неговата годеница) управляваше независимо и в коалиция. Но на изборите от 2020 година „ Смер” получи 18 % от гласовете и 25 % от местата в Народното събрание и към този момент е в съпротива. Чешката социалдемократическа партия също понижава своето въздействие в обществото, като на изборите от 2017 година получи поддръжката на 7,3 % от гласоподавателите и 7,5 % места в Националното заседание. Подобни са резултатите и на другата лява чешка партия Комунистическата партия на Чехия и Моравия (бивша ЧКП) – 7,8 % от гласовете и 7,5 % от депутатските места. Така че даже в случай че обединим електората на двете леви чешки партии, ще получим малко над 15 % поддръжка в обществото.
Доскоро у нас левицата изглеждаше доста по-добре. Българска социалистическа партия съумя да се задържи като опция на другите десни ръководства – както на Съюз на демократичните сили и многочислените му наследници, по този начин и заелата трайно дясното политическо пространство партия ГЕРБ. На изборите от 2001 година Българска социалистическа партия остана трета след Национална движение „Симеон Втори" на Симеон Сакскобургготски и ОДС, само че съумя да завоюва президентските избори в края на с.г., да си върне първото място в изборите през 2005 година, да сформира съдружно държавно управление, водено от ръководителя си Сергей Станишев, да отстъпи първото място и властта през 2009 година, само че запазвайки и позицията си на съществена опозиционна мощ при трите държавни управления на Бойко Борисов (2009-2013, 2014-2017, 2017-2021), да си върне за малко властта с държавното управление на Пламен Орешарски (2013-2014) и да завоюва президентските избори през 2016 година
Това са несъмнени триумфи, само че те се дължаха основно на еволюцията на Българска социалистическа партия надясно към центъра – министър председателят Станишев се разгласи за социаллиберална политика и одобри плоския налог. Опитите да се завърне към лявото бяха прекъснати, откакто Българска социалистическа партия избра Корнелия Нинова – първата жена ръководител в дългата история на тази партия. При нея зад безапелационната опозиционна изразителност и опитите за предизвикателство на предварителни избори с излизане от парламент, продължи еволюцията надясно, само че не към демократичното, а към консервативното дясно. Българска социалистическа партия се разгласи против подпомагането на бежанците, в отбрана на обичайното семейство, срещу Истанбулската спогодба (Конвенция на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното насилие) и така нататък, което се оказа завой към позициите на българските националисти (те бяха оповестени и за подобаващ сътрудник след изборите от 2017 г.). В началото тази тактичност имаше триумф, евентуално и тъй като дава отговор на настройките на доста от възрастните членове на Българска социалистическа партия, помнещи национализма на Живков.
Проблемът е, че тази линия има недълготрайно влияние, да не приказваме какъв брой безперспективно е една социалистическа партия да се състезава с националистите на техния терен.
Резултатите от изборите на 4 април 2021 година демонстрираха, че опитът да се задържи публичното въздействие на Българска социалистическа партия посредством така наречен закостенял социализъм стартира да се изчерпва. Не толкоз, тъй като Българска социалистическа партия стана трета партия (не е за пръв път), а поради ниския брой получени гласове – 480 146, по-малко от получените след огромните митинги против държавното управление на Орешарски през 2013 година (505 527 гласа и 38 деп.), да не приказваме за гласовете от 1997 година, след оставката на държавното управление на Жан Виденов (939 308 гласа и 58 деп.). Вярно е, че актуалните 43 депутатски места на Българска социалистическа партия са повече от 38-те депутати от 2014 г,, само че това е дребна разтуха, както и обяснението, че част от възрастните гласоподаватели на Българска социалистическа партия не са дали своят вот поради епидемията от Ковид-19, тъй като става дума за бъдещето на левицата, което е обвързвано с дейните българи.
Ако обърнем взор към другия завършек на политическия набор – десния, също ще ще забележим промени, само че с доста друга вероятност. На първо място, там се вижда възобновление на публичното доверие в десните партии и предлаганите от тях решения. В общоевропейски проект наличието на десницата в ръководството се усилва – сега десни партии, членуващи в Европейската национална партия, ръководят 15 страни, без да загатвам ръководените от десни партии, само че принадлежащи към други десни обединявания. За трайността на дясната доминация приказват изборните победи на десни сили по два или три пъти поред в страни като Унгария, Полша, само че и Германия, Англия, Нидерландия и други. Тази наклонност слага под въпрос увереността, че политическото махало се движи наляво-надясно и назад, ката че скоро ще пристигна времето и на левите. Свидетелство за трайността на тази наклонност е и известността на извънредно индивидуалистични десни хрумвания като тези на Айн Ранд, а и изборът на банкери, предприемачи, милионери и милиардери на държавни постове – един от образците е министър председателят на Чехия Андрей Бабиш.
Още по-неприятна е появилата се процедура мястото на политическа опция на ръководещите десни да се заема от други десни партии – в някои случаи като Йоббик в Унгария извънредно националистически, а в други като Гражданската платформа в Полша – демократично десни (либерали оглавяват шест държавни управления в Европейски Съюз и вземат участие в още 12). Според мен, тя демонстрира три неща:
първото е, че левицата през днешния ден не може да откри своето място в глобализиращия се, цифровизиращия се и роботизиращия се свят, второто е, че посрещнатата с неразбиране и насмешка от политолозите теза на Виктор Орбан за нелибералната народна власт се трансформира в трайна действителност, а третото е, че във от ден на ден страни левицата излиза от центъра на публичното внимание.
Къде би трябвало да търсим аргументите за проблемите в актуалната левица?
За логичен отговор на този въпрос би трябвало да се върнем с три десетилетия обратно към края на Студената война и последствията му за левицата. Той беше провокиран от краха на онази част от левицата, която след 1917 година беше тръгнала по революционен път. Причините за банкрута на държавния социализъм от руски вид са доста, само че в тази ситуация ме интересуват не те, а последствията за европейската левица.
Първата беше отричането на всяка гражданска война с тезата, че революциите постоянно приключват с провал. Чух я за следващ път от президента на КТ „ Подкрепа” Димитър Манолов на 11 април т.г., когато той решително съобщи, че от революциите в никакъв случай не е произтичало нищо положително. Тезата е неуместна, най-малкото тъй като без Великата френска гражданска война и последвалите я многочислени революции неговият профсъюз надали щеше да съществува, само че това не ѝ пречи да доминира в политическото пространство, подтиквана и от антиреволюцинните послания в просветителната система. Важното за моята тематика е, че тезата за вредата от революциите лиши европейската левица от шанса да предложи радикална смяна.
Втората последица беше прибързаният успех на реформистката левица, която се почувства стопанин на лявото пространство и потърси разширение на въздействието си надясно към центъра – така наречен Трети път на Тони Блеър и Центърът на Герхард Шрьодер. Такава беше еволюцията и на всички някогашни комунистически партии от Източния блок, които се подредиха измежду най-ентусиазираните изпълнители на промените съгласно така наречен Вашингтонски консенсус. Така се утвърди социално-либералният модел в ръководството на левите партии – у нас той беше стартиран от левия президент Георги Първанов и осъществен от държавното управление на Българска социалистическа партия с министър председател Сергей Станишев.
Третата последица беше масираната идеологическа агитация за окончателната победа на капитализма – теза, скрита зад странната теза за края на историята (Фукуяма), тоест за окончателния провал на социализма както като социална концепция, по този начин и като опит за създаване на нова социална групировка.
И резултатите от делегитимацията на революционния път не закъсняха.
Левицата се отхвърли от вижданията си за съсловия и класова битка, за отбрана на работниците/пролетариата, за замяната на капитализма със социализъм и така нататък
Остана ѝ битката за намаляване на несъгласията при капитализма и за отбрана на онеправданите и дискриминираните малцинства. Тази битка безспорно е част от левите хрумвания, само че тя последователно размени обичайна битка за правата на експлоатираните болшинства, които започнаха да изоставят левицата и да търсят политическо посланичество някъде другаде – там, където им дават обещание, че могат бързо да станат богати, в случай че се унищожи системата, тоест в популистките антисистемни партии.
Вярно е, че софтуерните и обществените промени маргинализираха обичайния пролетариат, че той не постоянно е подкрепял левите партии, а постоянно религиозно насочени или въобще десни с привлекателни обещания, че служащите са били увличани от въздействащи хрумвания за бърза и радикална смяна – да вземем за пример от италианския фашистки корпоративизъм, от обещанията на извънредно десния Дюла Гьомбош в Унгария през първата половина 30-те години, да не приказваме за последователите на Хитлер и неговата Националсоциалистическа немска работническа (!) партия. Това събитие не е ново, вижда го още Маркс и даже дава име на тези служащи – лумпенпролетариат. Проблемът е с какво левите партии заместват тези хора.
Опитвайки се да върви с крайник с времето европейската левица се обърна към дейните публични групи – компютърни експерти, дребни и междинни бизнесмени, заетите в областта на услугите. Те обаче се оказаха незадоволителни, най-много тъй като софтуерните промени вършат тези действия все по-социално изолирани, което ги ориентира към индивидуалисткия метод, предлаган от десните партии. А правилни на левицата останаха по-възрастните генерации, оформили се политически във времената на мощната обществена страна от двете страни на някогашната Желязна завеса. Това е част от казуса, защото левицата е зародила като революционна мощ на младите, борещи се за построяването на нов свят, а през днешния ден става все по-възрастна и носталгична.
Надеждите отпреди 30 години, че разделянето в левицата ще бъде преодоляно и тя ще стане по-силна не се сбъднаха, само че не заради упорството на комунистите, а заради невъзможността на умерената социалистическа левица да предложи същинска обществена опция. Радикална левица продължава да съществува, в това число и в европейския парламент. Тя обаче освен е стигматизирана като последна (екстремна) и прокомунистическа, а и задушавана от господстващите в Европа и по света рестриктивни финансови правила. Ярък образец за това беше ръководството на Сириза в Гърция, което беше задушено от така наречен тройка.
Хората не престават да се бунтуват по разнообразни аргументи на всички места по света – като се стартира с френските „ жълти жилетки”, премине през американските антирасови протестиращи и се доближи до протестиращите против властовия надзор върху обществото поради пандемията. Но немалка част от тези митинги бяха „ уловени” и употребявани от най-яростния съперник на левицата – ксенофобско-консервативната десница. Тя го направи, инстинктивно следвайки откритието на някогашния социалист Бенито Мусолини, че двете хрумвания с най-силно влияние върху обществото са националната и обществената. А обединяването им може да се трансформира в мощно оръжие против демократичната народна власт, европейското обединяване, интернационалната концепция. Така се роди актуалният популизъм, който стартира като антисистемен митинг, само че на доста места не се разпадна в конфликта с действителностите на ръководството, а се утвърди като дълготраен фактор.
Картината е нерадостна: новите технологии атомизираха обществото, направиха го по-лесно за ориентиране и ръководене от властнически водачи. Какво в нея е мястото на левица? Не бива да забравяме, че с изключение на тази парламентарно показана и систематична левица в България съществуват разнообразни леви групи и партии. Затова, когато се питаме какво е бъдещето на левицата, би трябвало да включим и тях – дали при възможен залез на обичайна левица те биха могли да я заместят като изразители на леви хрумвания, като бранители на обществените пластове, търсещи своето същинско посланичество в изискванията на възходящо обществено разслоение, в случай че би трябвало даже и с революционни средства.
Не мисля, че тази задача е по силите на комунистическите и прокомунистическите партии и групи, тъй като са носталгични и през дългите години на прехода не съумяха да привлекат задоволително почитатели, да не приказваме какъв брой са надълбоко поделени и непримирими между тях. Новопоявилите се „ млади леви” обединения доста по-добре схващат предизвикването на актуалния свят от обичайните леви партии, в нашия случай сигурно от Българска социалистическа партия.
Техният проблем обаче е в това, че освен нямат досег с масите, в името на които развиват своите тези, а и нямат желание и/или предпочитание да построяват организационни структури с работа измежду и с присъединяване на тези маси.
Това значи, че те не могат да заменят Българска социалистическа партия, даже и в случай че тя по някаква причина изчезне. Неутешителен извод. Ситуацията е като задънена улица – от една страна, обичайните леви партии не могат да предложат нищо ново, само че имат структури и опит в организационната активност, от друга – новите леви имат хрумвания и познания, само че нямат учредителен капацитет.
Но мисля, че има излаз от задънената улица. Той е по-скоро научен, само че аз го виждам в съчетанието сред мощните страни на двете трендове. Едно положително решение би могло да бъде новите леви и обичайните леви да се опитат да преодолеят взаимната си неотстъпчивост и да влязат в контакт. Контакт, от който може да се роди съдействие, при което всяка група да взе участие в оформянето на новата лява опция (с по-активно присъединяване на новите леви) и нейното постигане до масите (с напъните на обичайните леви). Давам си сметка, че такова решение е мъчно за осъществяване и се опасявам, че е много утопично, на то възражда вярата. Дано не съм права в скептицизма си и разсъдъкът надделее над персоналните ползи.
Коментар на Искра Баева за " 24 май "
Преди малко повече от две години си зададох въпроса „ Залязва ли левицата?” Той беше провокиран от намаляващата прелест на левите партии освен в България, а и в Европа, забележима от спадащите им изборни резултати при растящо обществено разслоение. За мое страдание, през днешния ден още веднъж ми се нага да се върна към него, въпреки и с малко по-различна дефиниция: дали този развой е дълготраен и дали заплашва мястото на левицата в европейския политически живот като опция на дясното. С други думи, дали отслабването на левицата значи залез на модела за радикални публични трансформации в интерес на по-голямата част от обществото, дали левият план се е изчерпал и би трябвало да се търси нов, дали би трябвало да запазим обичайните леви полезности, като потърсим нови пътища за достигането им до обществото или би трябвало да потърсим равнище, както и нов техен изразител.
Това са въпроси, които надали могат да получат безапелационен отговор, само че разсъжданията по тях би трябвало да стартират. Това ще се опитам да направя в този момент.
За страдание, през днешния ден би трябвало да призная, че песимистичните ми заключения от 2019 година за залеза на левицата се удостоверяват. Ще се върна към някои от тях, като ги осъвременявам с настъпилите промени.
Вярно е, че лявото крило на политическия набор няма по какъв начин да изчезне, тъй като е натурален контраст на дясното. Но политическите сили, които сега заемат това ляво място, явно не съумяват да привлекат в редиците си и пред урните задоволително хора. А в случай че не могат да го вършат, какво ще стане с лявото крило в политиката – ще продължи да отслабва или други обединения ще го заемат?
През последните десетилетия наличието на левицата в обществото понижава в съвсем всички европейски страни, а спорадичните победи на една или друга лява партия по-скоро удостоверяват правилото. В момента леви държавни управления имат едвам шест страни от Европейски Съюз: Португалия, Испания, Малта, Дания, Швеция и Финландия, още няколко леви партии вземат участие в държавните управления, само че като по-малък сътрудник с всички произлизащи от това последствия за ръководството и за личния им политически образ. През последните години френската левица на процедура изчезна като сериозна опция. Видим е сривът на левицата и в Германия, където в държавното управление на Ангела Меркел ГСДП се обезличи до такава степен, че социологическите изследвания ѝ отреждат трето място (след зелените) с едвам 15 % утвърждение. Подобно е ситуацията и в Италия, където политическата неустойчивост докара до кабинет на банкера Марио Драги с присъединяване на партии от целия политически набор, измежду които е и лявата Демократичаска партия (бивша комунистическа).
Явно е отстъплението на левицата и в някогашните социалистически страни. В „ отличничките” от началото на прехода Полша и Унгария левицата (бившите комунисти), беше главната политическа мощ, която след първичния си срив (1989-1990) бързо се съвзе, върна се във властта и преведе страните си през трудностите на прехода до участието в Европейския съюз. Само че през днешния ден същите леви партии мъчно влизат в Народното събрание както стана с полския Съюз на демократичната левица (12,6 % от гласовете и 5 %, от местата в сейма, а в предходния въобще не влезе) или са безсилни да трансформират каквото и да било в политиката на страната, каквато е обстановката с Унгарската социалистическа партия с нейните 11,9 % от гласовете и 8,5 % от депутатските места.
В малко по-добра позиция наподобяват левите от някогашна Чехословакия, разделила се безконфликтно на Чехия и Словакия. Словашката лява партия „ Смер” до 2016 година (масовите митинги след убийството от мафията на проверяващия публицист Ян Куцияк и неговата годеница) управляваше независимо и в коалиция. Но на изборите от 2020 година „ Смер” получи 18 % от гласовете и 25 % от местата в Народното събрание и към този момент е в съпротива. Чешката социалдемократическа партия също понижава своето въздействие в обществото, като на изборите от 2017 година получи поддръжката на 7,3 % от гласоподавателите и 7,5 % места в Националното заседание. Подобни са резултатите и на другата лява чешка партия Комунистическата партия на Чехия и Моравия (бивша ЧКП) – 7,8 % от гласовете и 7,5 % от депутатските места. Така че даже в случай че обединим електората на двете леви чешки партии, ще получим малко над 15 % поддръжка в обществото.
Доскоро у нас левицата изглеждаше доста по-добре. Българска социалистическа партия съумя да се задържи като опция на другите десни ръководства – както на Съюз на демократичните сили и многочислените му наследници, по този начин и заелата трайно дясното политическо пространство партия ГЕРБ. На изборите от 2001 година Българска социалистическа партия остана трета след Национална движение „Симеон Втори" на Симеон Сакскобургготски и ОДС, само че съумя да завоюва президентските избори в края на с.г., да си върне първото място в изборите през 2005 година, да сформира съдружно държавно управление, водено от ръководителя си Сергей Станишев, да отстъпи първото място и властта през 2009 година, само че запазвайки и позицията си на съществена опозиционна мощ при трите държавни управления на Бойко Борисов (2009-2013, 2014-2017, 2017-2021), да си върне за малко властта с държавното управление на Пламен Орешарски (2013-2014) и да завоюва президентските избори през 2016 година
Това са несъмнени триумфи, само че те се дължаха основно на еволюцията на Българска социалистическа партия надясно към центъра – министър председателят Станишев се разгласи за социаллиберална политика и одобри плоския налог. Опитите да се завърне към лявото бяха прекъснати, откакто Българска социалистическа партия избра Корнелия Нинова – първата жена ръководител в дългата история на тази партия. При нея зад безапелационната опозиционна изразителност и опитите за предизвикателство на предварителни избори с излизане от парламент, продължи еволюцията надясно, само че не към демократичното, а към консервативното дясно. Българска социалистическа партия се разгласи против подпомагането на бежанците, в отбрана на обичайното семейство, срещу Истанбулската спогодба (Конвенция на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното насилие) и така нататък, което се оказа завой към позициите на българските националисти (те бяха оповестени и за подобаващ сътрудник след изборите от 2017 г.). В началото тази тактичност имаше триумф, евентуално и тъй като дава отговор на настройките на доста от възрастните членове на Българска социалистическа партия, помнещи национализма на Живков.
Проблемът е, че тази линия има недълготрайно влияние, да не приказваме какъв брой безперспективно е една социалистическа партия да се състезава с националистите на техния терен.
Резултатите от изборите на 4 април 2021 година демонстрираха, че опитът да се задържи публичното въздействие на Българска социалистическа партия посредством така наречен закостенял социализъм стартира да се изчерпва. Не толкоз, тъй като Българска социалистическа партия стана трета партия (не е за пръв път), а поради ниския брой получени гласове – 480 146, по-малко от получените след огромните митинги против държавното управление на Орешарски през 2013 година (505 527 гласа и 38 деп.), да не приказваме за гласовете от 1997 година, след оставката на държавното управление на Жан Виденов (939 308 гласа и 58 деп.). Вярно е, че актуалните 43 депутатски места на Българска социалистическа партия са повече от 38-те депутати от 2014 г,, само че това е дребна разтуха, както и обяснението, че част от възрастните гласоподаватели на Българска социалистическа партия не са дали своят вот поради епидемията от Ковид-19, тъй като става дума за бъдещето на левицата, което е обвързвано с дейните българи.
Ако обърнем взор към другия завършек на политическия набор – десния, също ще ще забележим промени, само че с доста друга вероятност. На първо място, там се вижда възобновление на публичното доверие в десните партии и предлаганите от тях решения. В общоевропейски проект наличието на десницата в ръководството се усилва – сега десни партии, членуващи в Европейската национална партия, ръководят 15 страни, без да загатвам ръководените от десни партии, само че принадлежащи към други десни обединявания. За трайността на дясната доминация приказват изборните победи на десни сили по два или три пъти поред в страни като Унгария, Полша, само че и Германия, Англия, Нидерландия и други. Тази наклонност слага под въпрос увереността, че политическото махало се движи наляво-надясно и назад, ката че скоро ще пристигна времето и на левите. Свидетелство за трайността на тази наклонност е и известността на извънредно индивидуалистични десни хрумвания като тези на Айн Ранд, а и изборът на банкери, предприемачи, милионери и милиардери на държавни постове – един от образците е министър председателят на Чехия Андрей Бабиш.
Още по-неприятна е появилата се процедура мястото на политическа опция на ръководещите десни да се заема от други десни партии – в някои случаи като Йоббик в Унгария извънредно националистически, а в други като Гражданската платформа в Полша – демократично десни (либерали оглавяват шест държавни управления в Европейски Съюз и вземат участие в още 12). Според мен, тя демонстрира три неща:
първото е, че левицата през днешния ден не може да откри своето място в глобализиращия се, цифровизиращия се и роботизиращия се свят, второто е, че посрещнатата с неразбиране и насмешка от политолозите теза на Виктор Орбан за нелибералната народна власт се трансформира в трайна действителност, а третото е, че във от ден на ден страни левицата излиза от центъра на публичното внимание.
Къде би трябвало да търсим аргументите за проблемите в актуалната левица?
За логичен отговор на този въпрос би трябвало да се върнем с три десетилетия обратно към края на Студената война и последствията му за левицата. Той беше провокиран от краха на онази част от левицата, която след 1917 година беше тръгнала по революционен път. Причините за банкрута на държавния социализъм от руски вид са доста, само че в тази ситуация ме интересуват не те, а последствията за европейската левица.
Първата беше отричането на всяка гражданска война с тезата, че революциите постоянно приключват с провал. Чух я за следващ път от президента на КТ „ Подкрепа” Димитър Манолов на 11 април т.г., когато той решително съобщи, че от революциите в никакъв случай не е произтичало нищо положително. Тезата е неуместна, най-малкото тъй като без Великата френска гражданска война и последвалите я многочислени революции неговият профсъюз надали щеше да съществува, само че това не ѝ пречи да доминира в политическото пространство, подтиквана и от антиреволюцинните послания в просветителната система. Важното за моята тематика е, че тезата за вредата от революциите лиши европейската левица от шанса да предложи радикална смяна.
Втората последица беше прибързаният успех на реформистката левица, която се почувства стопанин на лявото пространство и потърси разширение на въздействието си надясно към центъра – така наречен Трети път на Тони Блеър и Центърът на Герхард Шрьодер. Такава беше еволюцията и на всички някогашни комунистически партии от Източния блок, които се подредиха измежду най-ентусиазираните изпълнители на промените съгласно така наречен Вашингтонски консенсус. Така се утвърди социално-либералният модел в ръководството на левите партии – у нас той беше стартиран от левия президент Георги Първанов и осъществен от държавното управление на Българска социалистическа партия с министър председател Сергей Станишев.
Третата последица беше масираната идеологическа агитация за окончателната победа на капитализма – теза, скрита зад странната теза за края на историята (Фукуяма), тоест за окончателния провал на социализма както като социална концепция, по този начин и като опит за създаване на нова социална групировка.
И резултатите от делегитимацията на революционния път не закъсняха.
Левицата се отхвърли от вижданията си за съсловия и класова битка, за отбрана на работниците/пролетариата, за замяната на капитализма със социализъм и така нататък
Остана ѝ битката за намаляване на несъгласията при капитализма и за отбрана на онеправданите и дискриминираните малцинства. Тази битка безспорно е част от левите хрумвания, само че тя последователно размени обичайна битка за правата на експлоатираните болшинства, които започнаха да изоставят левицата и да търсят политическо посланичество някъде другаде – там, където им дават обещание, че могат бързо да станат богати, в случай че се унищожи системата, тоест в популистките антисистемни партии.
Вярно е, че софтуерните и обществените промени маргинализираха обичайния пролетариат, че той не постоянно е подкрепял левите партии, а постоянно религиозно насочени или въобще десни с привлекателни обещания, че служащите са били увличани от въздействащи хрумвания за бърза и радикална смяна – да вземем за пример от италианския фашистки корпоративизъм, от обещанията на извънредно десния Дюла Гьомбош в Унгария през първата половина 30-те години, да не приказваме за последователите на Хитлер и неговата Националсоциалистическа немска работническа (!) партия. Това събитие не е ново, вижда го още Маркс и даже дава име на тези служащи – лумпенпролетариат. Проблемът е с какво левите партии заместват тези хора.
Опитвайки се да върви с крайник с времето европейската левица се обърна към дейните публични групи – компютърни експерти, дребни и междинни бизнесмени, заетите в областта на услугите. Те обаче се оказаха незадоволителни, най-много тъй като софтуерните промени вършат тези действия все по-социално изолирани, което ги ориентира към индивидуалисткия метод, предлаган от десните партии. А правилни на левицата останаха по-възрастните генерации, оформили се политически във времената на мощната обществена страна от двете страни на някогашната Желязна завеса. Това е част от казуса, защото левицата е зародила като революционна мощ на младите, борещи се за построяването на нов свят, а през днешния ден става все по-възрастна и носталгична.
Надеждите отпреди 30 години, че разделянето в левицата ще бъде преодоляно и тя ще стане по-силна не се сбъднаха, само че не заради упорството на комунистите, а заради невъзможността на умерената социалистическа левица да предложи същинска обществена опция. Радикална левица продължава да съществува, в това число и в европейския парламент. Тя обаче освен е стигматизирана като последна (екстремна) и прокомунистическа, а и задушавана от господстващите в Европа и по света рестриктивни финансови правила. Ярък образец за това беше ръководството на Сириза в Гърция, което беше задушено от така наречен тройка.
Хората не престават да се бунтуват по разнообразни аргументи на всички места по света – като се стартира с френските „ жълти жилетки”, премине през американските антирасови протестиращи и се доближи до протестиращите против властовия надзор върху обществото поради пандемията. Но немалка част от тези митинги бяха „ уловени” и употребявани от най-яростния съперник на левицата – ксенофобско-консервативната десница. Тя го направи, инстинктивно следвайки откритието на някогашния социалист Бенито Мусолини, че двете хрумвания с най-силно влияние върху обществото са националната и обществената. А обединяването им може да се трансформира в мощно оръжие против демократичната народна власт, европейското обединяване, интернационалната концепция. Така се роди актуалният популизъм, който стартира като антисистемен митинг, само че на доста места не се разпадна в конфликта с действителностите на ръководството, а се утвърди като дълготраен фактор.
Картината е нерадостна: новите технологии атомизираха обществото, направиха го по-лесно за ориентиране и ръководене от властнически водачи. Какво в нея е мястото на левица? Не бива да забравяме, че с изключение на тази парламентарно показана и систематична левица в България съществуват разнообразни леви групи и партии. Затова, когато се питаме какво е бъдещето на левицата, би трябвало да включим и тях – дали при възможен залез на обичайна левица те биха могли да я заместят като изразители на леви хрумвания, като бранители на обществените пластове, търсещи своето същинско посланичество в изискванията на възходящо обществено разслоение, в случай че би трябвало даже и с революционни средства.
Не мисля, че тази задача е по силите на комунистическите и прокомунистическите партии и групи, тъй като са носталгични и през дългите години на прехода не съумяха да привлекат задоволително почитатели, да не приказваме какъв брой са надълбоко поделени и непримирими между тях. Новопоявилите се „ млади леви” обединения доста по-добре схващат предизвикването на актуалния свят от обичайните леви партии, в нашия случай сигурно от Българска социалистическа партия.
Техният проблем обаче е в това, че освен нямат досег с масите, в името на които развиват своите тези, а и нямат желание и/или предпочитание да построяват организационни структури с работа измежду и с присъединяване на тези маси.
Това значи, че те не могат да заменят Българска социалистическа партия, даже и в случай че тя по някаква причина изчезне. Неутешителен извод. Ситуацията е като задънена улица – от една страна, обичайните леви партии не могат да предложат нищо ново, само че имат структури и опит в организационната активност, от друга – новите леви имат хрумвания и познания, само че нямат учредителен капацитет.
Но мисля, че има излаз от задънената улица. Той е по-скоро научен, само че аз го виждам в съчетанието сред мощните страни на двете трендове. Едно положително решение би могло да бъде новите леви и обичайните леви да се опитат да преодолеят взаимната си неотстъпчивост и да влязат в контакт. Контакт, от който може да се роди съдействие, при което всяка група да взе участие в оформянето на новата лява опция (с по-активно присъединяване на новите леви) и нейното постигане до масите (с напъните на обичайните леви). Давам си сметка, че такова решение е мъчно за осъществяване и се опасявам, че е много утопично, на то възражда вярата. Дано не съм права в скептицизма си и разсъдъкът надделее над персоналните ползи.
Коментар на Искра Баева за " 24 май "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ