Абе, тия хора защо си играят с огъня?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар от професор Евгений Дайнов
И по обучение, и по обща конфигурация на мозъка съм историк и то - много от дълго време. От възпитаник съпреживявам всевъзможни отминали драми на човечеството, постоянно задавайки си въпроса: Какво им е ставало на тези хора? Не са ли виждали, че в своето заслепление тласкат нещата към война, в която ще умират самите те и техните фамилии?
Наблюдавайки сегашната българска национална коалиция, от извънредно дясно до извънредно ляво, обединена към повика „ Да покажем на македонците къде зимуват раците!” още веднъж се запитвам: Какво им става на тези хора? Не си ли дават сметка, къде свършва пътят, по който са се втурнали със светнали погледи и радостни възгласи на уста?
Когато Европа загаси светлините...
И още веднъж връщам кино лентата обратно. Сещам се, да вземем за пример, за същинското неразбиране, с което либерали, пацифисти и други рационални хора са следили оня изблик на национална патетика, който в Европа довежда до Първата международна война. По това време единствено шепа хора знаят, че работата отива към кървава баня; и нищо не могат да създадат, с цел да я спрат. Още преди да стартират бойни дейности, в ранната вечер на 3 август 1914 година английският външен министър Грей оповестява на другар, с който през прозореца гледат по какъв начин се палят лондонските улични лампи: „ Истината е, че светлините гаснат из цяла Европа; надали ще ги забележим още веднъж запалени, до момента в който сме живи...”. Два месеца по-късно, главните европейски сили си афишират война една на друга.
Все отново светлините в Европа се палят още веднъж една петилетка по-късно. Но след още две петилетки героите на Ерих Мария Ремарк не могат да схванат по какъв начин по този начин германците ненадейно се трансформират от извънредно цивилизованата нация на Гьоте и Бетовен в озверяла навалица, подготвена да води война против всички в името на напълно варварската концепция за лично расово предимство. Гледат нашите герои факелните шествия, разбиването на магазини на евреи и не могат да схванат по какъв начин по този начин германците не са разбрали каква кървава каша забъркват.
Историческата просвета няма безапелационно пояснение за ненадейно зародилите национални нервности, довели до Първата и Втората международни войни (общ резултат – някъде към 110 милиона убити човешки същества). С половин уста се твърди, че е имало някакво полудяване, което, несъмнено, в актуалния свят е невероятно. Поумнели сме. Дали сме толкоз жертви, че няма по какъв начин да не сме поумнели
А поумняхме ли?
Всеки път, обаче, се оказва, че – има по какъв начин да не сме поумнели, без значение от дадените жертви. Югославия, да вземем за пример, дала най-вече жертви на глава население през Втората международна война, две генерации по-късно не се поколебава още веднъж да изпадне в онази националистическа нервност, която неизбежно води до експлоадирането на война.
Този път сметката е 140 000 убити. Наистина, убитите не са един на всеки осем индивида, както по време на Втората международна война, само че един от всеки 25 надали е задоволително, на връх 21-ви век в сърцето на Европа. Последваха, към този момент напълно на прага на новия век, нови национални нервности и безапелационни опити за братоубийствени войни в Албания и Македония.
Историята не е същинска просвета, тъй като не умее да планува какво ще се случи в бъдеще при избрани условия. Затова няма по какъв начин някой историк да подсигурява занапред, че актуалната национална нервност ще докара или няма да докара до война. Въпросите, обаче, който си задавам от момента на прочитане на първия разказ на Ремарк, остават същите: Абе, тия хора, за какво си играят с огъня? Нямат ли по-важни неща да правят, като да вземем за пример да отглеждат децата си по този начин, че да няма повече войни?
Коментар от професор Евгений Дайнов
И по обучение, и по обща конфигурация на мозъка съм историк и то - много от дълго време. От възпитаник съпреживявам всевъзможни отминали драми на човечеството, постоянно задавайки си въпроса: Какво им е ставало на тези хора? Не са ли виждали, че в своето заслепление тласкат нещата към война, в която ще умират самите те и техните фамилии?
Наблюдавайки сегашната българска национална коалиция, от извънредно дясно до извънредно ляво, обединена към повика „ Да покажем на македонците къде зимуват раците!” още веднъж се запитвам: Какво им става на тези хора? Не си ли дават сметка, къде свършва пътят, по който са се втурнали със светнали погледи и радостни възгласи на уста?
Когато Европа загаси светлините...
И още веднъж връщам кино лентата обратно. Сещам се, да вземем за пример, за същинското неразбиране, с което либерали, пацифисти и други рационални хора са следили оня изблик на национална патетика, който в Европа довежда до Първата международна война. По това време единствено шепа хора знаят, че работата отива към кървава баня; и нищо не могат да създадат, с цел да я спрат. Още преди да стартират бойни дейности, в ранната вечер на 3 август 1914 година английският външен министър Грей оповестява на другар, с който през прозореца гледат по какъв начин се палят лондонските улични лампи: „ Истината е, че светлините гаснат из цяла Европа; надали ще ги забележим още веднъж запалени, до момента в който сме живи...”. Два месеца по-късно, главните европейски сили си афишират война една на друга.
Все отново светлините в Европа се палят още веднъж една петилетка по-късно. Но след още две петилетки героите на Ерих Мария Ремарк не могат да схванат по какъв начин по този начин германците ненадейно се трансформират от извънредно цивилизованата нация на Гьоте и Бетовен в озверяла навалица, подготвена да води война против всички в името на напълно варварската концепция за лично расово предимство. Гледат нашите герои факелните шествия, разбиването на магазини на евреи и не могат да схванат по какъв начин по този начин германците не са разбрали каква кървава каша забъркват.
Историческата просвета няма безапелационно пояснение за ненадейно зародилите национални нервности, довели до Първата и Втората международни войни (общ резултат – някъде към 110 милиона убити човешки същества). С половин уста се твърди, че е имало някакво полудяване, което, несъмнено, в актуалния свят е невероятно. Поумнели сме. Дали сме толкоз жертви, че няма по какъв начин да не сме поумнели
А поумняхме ли?
Всеки път, обаче, се оказва, че – има по какъв начин да не сме поумнели, без значение от дадените жертви. Югославия, да вземем за пример, дала най-вече жертви на глава население през Втората международна война, две генерации по-късно не се поколебава още веднъж да изпадне в онази националистическа нервност, която неизбежно води до експлоадирането на война.
Този път сметката е 140 000 убити. Наистина, убитите не са един на всеки осем индивида, както по време на Втората международна война, само че един от всеки 25 надали е задоволително, на връх 21-ви век в сърцето на Европа. Последваха, към този момент напълно на прага на новия век, нови национални нервности и безапелационни опити за братоубийствени войни в Албания и Македония.
Историята не е същинска просвета, тъй като не умее да планува какво ще се случи в бъдеще при избрани условия. Затова няма по какъв начин някой историк да подсигурява занапред, че актуалната национална нервност ще докара или няма да докара до война. Въпросите, обаче, който си задавам от момента на прочитане на първия разказ на Ремарк, остават същите: Абе, тия хора, за какво си играят с огъня? Нямат ли по-важни неща да правят, като да вземем за пример да отглеждат децата си по този начин, че да няма повече войни?
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ