Митологиите на десетилетието: #MeToo
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
“Добър вечер, дами и… господата, които са останали!”:
на 7 януари 2018 година домакинята на церемонията на Златните глобуси, известната афроамериканска водеща Опра Уинфри пусна една хаплива остроумие, само че времето не беше за смешки. Напрежението бе осезаемо под прожекторите на хотел “Хилтън” в Холивуд. Актьори и актриси, облечени напълно в черно, с цел да показват сериозната си ангажираност против половия тормоз. Символичен печал, версия висша мода. Жените със сълзи в очите, мъжете със смутената усмивка на съучастници под наблюдаване. Всички приветстваха дълго на крайници една ангажирана тирада.
“Всички сме живели в свят, грохнал от могъщи и брутални мъже…”, съобщи Уинфри. “Но тяхното време завърши. Времето им завърши!”, произнесе тя отсечено пред разчувстваната навалица, размахвайки пръст. “Искам всички девойки, които ме гледат в този момент, да знаят че нов ден се задава на хоризонта. И когато този нов ден най-сетне изгрее, това ще бъде с помощта на доста прелестни дами (…) и на някои много феноменални мъже, които се борят, с цел да са сигурни, че ще станат водачи на време, в което към този момент никой няма да споделя “me too” (аз също)”. Вестниците по целия свят популяризираха този “миг на еуфория”, този невиждан момент на групова самопрослава, известяващ ново начало на Запад: най-сетне отърсили се от патриархата връзки сред мъже и дами.
“Продуцент, див звяр, парий”:
два месеца по-рано непристойните черти на Харви Уайнстийн се появиха на първа страница на “Тайм”. Публикуването от американската преса на свидетелствата на близо 100 дами, обвиняващи най-могъщия човек в Холивуд в полова експанзия, ще провокира международна гражданска война. Падението на този колос се трансформира в признак на една болест, която разяжда нашите общества. Неговото необуздано, мазно лице, със зле избръсната брада, се трансформира в
лицето на универсалния мъжага: “свинята”, самото въплъщение на западната неустрашимост.
“Ако сте станали жертва на тормоз или полово принуждение, напишете “аз също” в отговор на този туит”: употребявайки хаштага #MeToo (Аз също), въведен от актрисата Алиса Милано, потокът от разкрития се трансформира в международно цунами. Въпросът за половия тормоз, който до тогава се ограничаваше до американските кампуси, се разпростря в цялото общество. На Запад се надигна едно всеобщо “стига толкова”. Мъжът, който се отърква в метрото, лек намек за шефа, насилствения секс след алкохолна вечер, неуместните мнения, несъответствуващите жестове, открития тормоз, изнасилването… заприиждаха свидетелства, смесващи ужасното с анекдотичното, символичното с физическото принуждение. Някои остават анонимни, други, като френската журналистка Сандра Мюлер, дават името на своя преследвач под хаштага #BalanceTonPorc (Издай свинята).
Нов тип борбеност
Аферата “Уайнстийн” беше единствено детонаторът на едно придвижване, чиито избухливи съставки тлееха от години. Един обособен случай се трансформира в емблема на “система”, която би трябвало да бъде разрушена. Защото за радикалната левица, в случай че “произшествието прави диверсия” (по думите на Пиер Бурдийо), когато става въпрос за неустановеност, комунитаризъм или тероризъм, то окончателно се трансформира в “обществен феномен”, когато виновникът принадлежи към “господстващата” класа. Така аферата “Уайнстийн” се трансформира в Me Too, тъкмо както няколко години по-рано гибелта на Трейвън Мартин, млад афроамериканец, погубен от бял служител на реда, провокира появяването на придвижването Black Lives Matter (Животът на черните има значение).
Me Too сложи началото на нов тип борбеност: незабавна, компулсивна и изобличителна, то приканва да се заобиколи правосъдната система и институциите, считани за прекомерно мудни и безсилни да вземат поради “словото” на дамите. Този планетарен катарзис в никакъв случай не би могъл да се случи без помощта на новите технологии и обществените мрежи. Както изяснява социологът Жил Липовецки в списание Le Débat, “дигиталният свят е в самото начало на цунамито от обвинявания в полово насилие”. Само за два месеца над 700 хиляди #BalanceTonPorc се появиха в Туитър, а #MeToo събра 12 хиляди послания. Благодарение на хаштага, допускащ мигновеното присъединение на наличия в международен мащаб, “освобождаването на словото” се разпростра без спирачки или табута.
“Пожелавам на всички, на всеки един от вас да откри своята причина за отвращение. Това е безценно”, призоваваше Стефан Хесел в своята дребна книга “Възмутете се!” (2010 г.), продадена в над 2 млн. екземпляра. С Me Too това благопожелание стана достижимо. Всеки е свикан да прерови опита си в търсене на рана, която да покаже, или неточност, за която да съжалява, с цел да взе участие в
огромния международен концерт на изобличаването.
“Аз също” е световният примитивен зов на епохата на идентичността, на която феминисткото придвижване от 2017 година бе единствено едно от проявленията, само че което се разпростира към този момент в други форми. Презумпцията за непорочност, загрижеността за несъгласието, механиката на правовата страна бяха изключени, както към деянията на «victime-blaming» (очерняне на жертвата), по този начин и като спирачки пред женското слово, на което би трябвало да се има вяра априори.
Можем да дешифрираме детонацията на феномена #MeToo точно през есента на 2017 година като противоудар на избирането на популиста Доналд Тръмп, предизвикал година по-рано същинска контузия на феминстките активистки: олицетворение на фигурата на angry white man (ядосания бял мъж), той беше победил онази, която трябваше да стане първата жена президент на Съединените щати, Хилари Клинтън, откакто трансформира пола си в мотив в акцията! Още през първите дни
опозицията против Тръмп се структурира към феминистките мрежи:
на 21 януари 2017 година, ден след встъпването му в служба, “походът на жените” събра стотици хиляди хора в огромните американски градове, приемайки на един глас лозунга на лесбийския фракционизъм от 70-те година на ХХ век, “Бъдещето е женско” («The future is female»). Така както Тръмп е бил, по думите на Ален Финкелкрот, “възмездие за политическата коректност”, MeToo звучеше като реванш за избирането на един ненавиждан от феминисткия лагер президент.
Но отвън антитръмпизма, “митуизмът” («metooisme») имаше по-дълбоки корени. Той заимстваше от радикализацията на американския прогресистки лагер по отношение на въпросите на джендъра и расата. Въпросът за половия тормоз в действителност стана централен в Съединени американски щати от 1972 година и въвеждането на дял IХ, корекция към Закона за гражданските права от 1964 година, забраняваща дискриминирането въз основа на пола в американските кампуси. Във всеки университет службите за битка против издевателството водят непрозрачна борби, в която студенти и професори могат да бъдат изгонени поради един настойчив взор или незначителна дума. Борбата против издевателството не се лимитира единствено до половите въпроси, а се разгръща върху всяка дума, казана по време на час, която би могла да засегне чувствителността на студентите.
Както при новия антирасизъм, учреден на идентичността, става въпрос освен за битка против дискриминациите, само че и за практикуване на правото да се инвентаризира западната просвета, считана за свойствено насилническа по отношение на малцинствата. След цифровото «me too» на освободеното слово бе проведено MeToo в културата. Първо академични учител предложи да се “извади на бял свят насилието, заровено на страниците на международната литература”. После финалът на “Кармен” беше пренаписан във Флоренция, тъй като, споделя шефът на театъра, “в нашата ера, белязана от бича на насилето над дамите, е немислимо да приветстваме убийството на една от тях”.
Прочистването нападна и най-популярните произведения:
сцените с откраднати целувки във филмите за Джеймс Бонд, сексистките смешки на еди-кой си комедиант, приказката за “Спящата красавица”, като притча за неналичието на единодушие. То визира мъртвите, както и живите, като режисьора Уди Алън. Този коренен американски феминизъм, който не се колебае да приказва намерено за “война на половете”, се сблъска с френския феминизъм, постоянно упрекван в безразличие. През януари 2018 година 100 френски дами, отпред с именитата актриса Катрин Деньов, разгласиха изказване във в. “Монд”, изобличавайки феминизма, който желае да отреди на дамите “статута на безконечни жертви, на злочести незначителни създания под властта на фалократични демони, както в положителните остарели времена на магьосничеството”. Чуждестранните медии се слисаха от тази позиция, нарушаваща международното единогласие. Ако Франция се съпротивлява, то не е единствено поради “съблазняването по френски”, само че и заради усет към креативната независимост и отменяне на политиката на идентичността, която причислява мъжете и дамите към
опростенческата диалектика доминиращ/доминирани.
Докога? Две години след “митуистката” гала на Златните глобуси, по време на връчването на Сезарите през февруари т.г., актрисата Адел Енел напусна залата с вдигнат пестник при оповестяването на успеха на режисьора Роман Полански, упрекнат в полово принуждение. “Вече ставаме и изчезваме”, добави писателката Виржини Депант в позиция, чиято радикалност няма защо да завижда на американския неофеминизъм. Няколко дни по-късно Франция влезе в карантина и актрисата Бланш Гарден подмятна: “Вече ставаме… и още веднъж сядаме”!”. Нов пирует на френския дух, непокорен към моралния фундаментализъм, който разделя Съединени американски щати и би желал да командва у нас.
Превод от френски: Гласове
“Добър вечер, дами и… господата, които са останали!”:
на 7 януари 2018 година домакинята на церемонията на Златните глобуси, известната афроамериканска водеща Опра Уинфри пусна една хаплива остроумие, само че времето не беше за смешки. Напрежението бе осезаемо под прожекторите на хотел “Хилтън” в Холивуд. Актьори и актриси, облечени напълно в черно, с цел да показват сериозната си ангажираност против половия тормоз. Символичен печал, версия висша мода. Жените със сълзи в очите, мъжете със смутената усмивка на съучастници под наблюдаване. Всички приветстваха дълго на крайници една ангажирана тирада.
“Всички сме живели в свят, грохнал от могъщи и брутални мъже…”, съобщи Уинфри. “Но тяхното време завърши. Времето им завърши!”, произнесе тя отсечено пред разчувстваната навалица, размахвайки пръст. “Искам всички девойки, които ме гледат в този момент, да знаят че нов ден се задава на хоризонта. И когато този нов ден най-сетне изгрее, това ще бъде с помощта на доста прелестни дами (…) и на някои много феноменални мъже, които се борят, с цел да са сигурни, че ще станат водачи на време, в което към този момент никой няма да споделя “me too” (аз също)”. Вестниците по целия свят популяризираха този “миг на еуфория”, този невиждан момент на групова самопрослава, известяващ ново начало на Запад: най-сетне отърсили се от патриархата връзки сред мъже и дами.
“Продуцент, див звяр, парий”:
два месеца по-рано непристойните черти на Харви Уайнстийн се появиха на първа страница на “Тайм”. Публикуването от американската преса на свидетелствата на близо 100 дами, обвиняващи най-могъщия човек в Холивуд в полова експанзия, ще провокира международна гражданска война. Падението на този колос се трансформира в признак на една болест, която разяжда нашите общества. Неговото необуздано, мазно лице, със зле избръсната брада, се трансформира в
лицето на универсалния мъжага: “свинята”, самото въплъщение на западната неустрашимост.
“Ако сте станали жертва на тормоз или полово принуждение, напишете “аз също” в отговор на този туит”: употребявайки хаштага #MeToo (Аз също), въведен от актрисата Алиса Милано, потокът от разкрития се трансформира в международно цунами. Въпросът за половия тормоз, който до тогава се ограничаваше до американските кампуси, се разпростря в цялото общество. На Запад се надигна едно всеобщо “стига толкова”. Мъжът, който се отърква в метрото, лек намек за шефа, насилствения секс след алкохолна вечер, неуместните мнения, несъответствуващите жестове, открития тормоз, изнасилването… заприиждаха свидетелства, смесващи ужасното с анекдотичното, символичното с физическото принуждение. Някои остават анонимни, други, като френската журналистка Сандра Мюлер, дават името на своя преследвач под хаштага #BalanceTonPorc (Издай свинята).
Нов тип борбеност
Аферата “Уайнстийн” беше единствено детонаторът на едно придвижване, чиито избухливи съставки тлееха от години. Един обособен случай се трансформира в емблема на “система”, която би трябвало да бъде разрушена. Защото за радикалната левица, в случай че “произшествието прави диверсия” (по думите на Пиер Бурдийо), когато става въпрос за неустановеност, комунитаризъм или тероризъм, то окончателно се трансформира в “обществен феномен”, когато виновникът принадлежи към “господстващата” класа. Така аферата “Уайнстийн” се трансформира в Me Too, тъкмо както няколко години по-рано гибелта на Трейвън Мартин, млад афроамериканец, погубен от бял служител на реда, провокира появяването на придвижването Black Lives Matter (Животът на черните има значение).
Me Too сложи началото на нов тип борбеност: незабавна, компулсивна и изобличителна, то приканва да се заобиколи правосъдната система и институциите, считани за прекомерно мудни и безсилни да вземат поради “словото” на дамите. Този планетарен катарзис в никакъв случай не би могъл да се случи без помощта на новите технологии и обществените мрежи. Както изяснява социологът Жил Липовецки в списание Le Débat, “дигиталният свят е в самото начало на цунамито от обвинявания в полово насилие”. Само за два месеца над 700 хиляди #BalanceTonPorc се появиха в Туитър, а #MeToo събра 12 хиляди послания. Благодарение на хаштага, допускащ мигновеното присъединение на наличия в международен мащаб, “освобождаването на словото” се разпростра без спирачки или табута.
“Пожелавам на всички, на всеки един от вас да откри своята причина за отвращение. Това е безценно”, призоваваше Стефан Хесел в своята дребна книга “Възмутете се!” (2010 г.), продадена в над 2 млн. екземпляра. С Me Too това благопожелание стана достижимо. Всеки е свикан да прерови опита си в търсене на рана, която да покаже, или неточност, за която да съжалява, с цел да взе участие в
огромния международен концерт на изобличаването.
“Аз също” е световният примитивен зов на епохата на идентичността, на която феминисткото придвижване от 2017 година бе единствено едно от проявленията, само че което се разпростира към този момент в други форми. Презумпцията за непорочност, загрижеността за несъгласието, механиката на правовата страна бяха изключени, както към деянията на «victime-blaming» (очерняне на жертвата), по този начин и като спирачки пред женското слово, на което би трябвало да се има вяра априори.
Можем да дешифрираме детонацията на феномена #MeToo точно през есента на 2017 година като противоудар на избирането на популиста Доналд Тръмп, предизвикал година по-рано същинска контузия на феминстките активистки: олицетворение на фигурата на angry white man (ядосания бял мъж), той беше победил онази, която трябваше да стане първата жена президент на Съединените щати, Хилари Клинтън, откакто трансформира пола си в мотив в акцията! Още през първите дни
опозицията против Тръмп се структурира към феминистките мрежи:
на 21 януари 2017 година, ден след встъпването му в служба, “походът на жените” събра стотици хиляди хора в огромните американски градове, приемайки на един глас лозунга на лесбийския фракционизъм от 70-те година на ХХ век, “Бъдещето е женско” («The future is female»). Така както Тръмп е бил, по думите на Ален Финкелкрот, “възмездие за политическата коректност”, MeToo звучеше като реванш за избирането на един ненавиждан от феминисткия лагер президент.
Но отвън антитръмпизма, “митуизмът” («metooisme») имаше по-дълбоки корени. Той заимстваше от радикализацията на американския прогресистки лагер по отношение на въпросите на джендъра и расата. Въпросът за половия тормоз в действителност стана централен в Съединени американски щати от 1972 година и въвеждането на дял IХ, корекция към Закона за гражданските права от 1964 година, забраняваща дискриминирането въз основа на пола в американските кампуси. Във всеки университет службите за битка против издевателството водят непрозрачна борби, в която студенти и професори могат да бъдат изгонени поради един настойчив взор или незначителна дума. Борбата против издевателството не се лимитира единствено до половите въпроси, а се разгръща върху всяка дума, казана по време на час, която би могла да засегне чувствителността на студентите.
Както при новия антирасизъм, учреден на идентичността, става въпрос освен за битка против дискриминациите, само че и за практикуване на правото да се инвентаризира западната просвета, считана за свойствено насилническа по отношение на малцинствата. След цифровото «me too» на освободеното слово бе проведено MeToo в културата. Първо академични учител предложи да се “извади на бял свят насилието, заровено на страниците на международната литература”. После финалът на “Кармен” беше пренаписан във Флоренция, тъй като, споделя шефът на театъра, “в нашата ера, белязана от бича на насилето над дамите, е немислимо да приветстваме убийството на една от тях”.
Прочистването нападна и най-популярните произведения:
сцените с откраднати целувки във филмите за Джеймс Бонд, сексистките смешки на еди-кой си комедиант, приказката за “Спящата красавица”, като притча за неналичието на единодушие. То визира мъртвите, както и живите, като режисьора Уди Алън. Този коренен американски феминизъм, който не се колебае да приказва намерено за “война на половете”, се сблъска с френския феминизъм, постоянно упрекван в безразличие. През януари 2018 година 100 френски дами, отпред с именитата актриса Катрин Деньов, разгласиха изказване във в. “Монд”, изобличавайки феминизма, който желае да отреди на дамите “статута на безконечни жертви, на злочести незначителни създания под властта на фалократични демони, както в положителните остарели времена на магьосничеството”. Чуждестранните медии се слисаха от тази позиция, нарушаваща международното единогласие. Ако Франция се съпротивлява, то не е единствено поради “съблазняването по френски”, само че и заради усет към креативната независимост и отменяне на политиката на идентичността, която причислява мъжете и дамите към
опростенческата диалектика доминиращ/доминирани.
Докога? Две години след “митуистката” гала на Златните глобуси, по време на връчването на Сезарите през февруари т.г., актрисата Адел Енел напусна залата с вдигнат пестник при оповестяването на успеха на режисьора Роман Полански, упрекнат в полово принуждение. “Вече ставаме и изчезваме”, добави писателката Виржини Депант в позиция, чиято радикалност няма защо да завижда на американския неофеминизъм. Няколко дни по-късно Франция влезе в карантина и актрисата Бланш Гарден подмятна: “Вече ставаме… и още веднъж сядаме”!”. Нов пирует на френския дух, непокорен към моралния фундаментализъм, който разделя Съединени американски щати и би желал да командва у нас.
Превод от френски: Гласове
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ