Пътепис “Европа на релси”: Какво те прави жив? | Част I
“Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Какво ли ще стане, в случай че незабавно щом завърша учебно заведение, обиколя Европа с трен? Този въпрос се загнезди в съзнанието ми от дълго време. Идеята да пътувам без проект и посока в продължение на дни и седмици ме пленяваше. Исках да избягам от педантично и подредено всекидневие, в което всяка минута е разчетена. Копнеех да се събудя и да не знам какво ще върша през днешния ден, къде ще отида, какви чудаци ще срещна и какви истории ще чуя от тях. И вместо да се чудя какво би се случило, взех решение да пожертвам и просто да го направя. Нека обаче стартира историята малко по-отдалеч.
Казвам се Кристиян и от дете обичам да пътувам с трен. Романтиката в купетата. Историите на непознати хора, които след 6-часово пътешестване се трансформират в мои влакови другари. Пейзажите, които мечтателствам през отворените прозорци на вагоните… Това са единствено част от нещата, които ме притеглят в пътуването на релси. Ето за какво през последното си лято като младеж се впуснах в най-голямото си премеждие до момента - да обиколя Европа. С трен.
Седмицата преди довеждане докрай на учебно заведение е вълнуваща, само че и някак странна. За човек, който чакаше този миг да настъпи с неспокойствие, опцията да кажа финалното довиждане на прашната учебна класна стая беше като да скъсам оковите на дълго токсично взаимоотношение. Това беше учебното заведение за мен. За страдание. Потискащо всяка капка авантюристичен дух и любознание. Знаех, че оттук насетне няма да слушам в понеделник заран дежурното: “Вие сте най-лошият клас! ” Впрочем, учителите споделят това за всички паралелки. Знаех, че няма да заставам на един чин с най-близкия си човек в класа. И че няма да препишем на гадното контролно по немски другия вторник или на това по история в петък. Просто тъй като идващ вторник или петък в класната стая на 12. “в ” няма да има.
И кой казааа?! 1...2…3…4…5….12.
“Сега значимият въпрос е: “Какво ти се прави? ” Какво ти се прави на теб? Не какво твоите родители желаят да направиш, а какво искаш ти самият. Стегни си багажа, отиди някъде за към седмица, намерения какво искаш да правиш в бъдеще и започни да работиш върху фантазиите си. Не се опасявай да се провалиш. Бъде подготвен да сгрешиш, да се изправиш и да продължиш. ”
Тези думи написах в писмо до себе си, когато бях в 8 клас, по задача на преподавателката ни от Съединени американски щати Алекса. Тя беше в нашата гимназия на едногодишен продан, след който се прибра вкъщи зад океана. Обеща ни, че ще се върне в България след тъкмо пет години. За да ни види като зрелостници. Така и направи. Пет години по-късно Алекса се появи в учебния двор по време на изпращането ни и всеки получи писмото, което беше написал до себе си.
За мен това писмо беше явен знак, че решението да подхваща рисковано европейско странствуване е вярно. Затова тъкмо един ден след абитуриентския си бал стоях на перона на жп гарата в родния ми град Русе. На гърба си носех тежка туристическа раница, а в нея съумях да събера живота си. Поне за идващите два месеца. Взех си довиждане със фамилията и потеглих. В момента, в който влакът потегли, започнах да съзнавам, че фантазията, която отлежаваше в главата ми толкоз дълго време, най-сетне се реализира. Чувствах се жив. Самостоятелен. Пораснал.
Влакът потегли. Пропътува не повече от 100 метра. И изведнъж… спря. По средата на нищото. В това състояние остана за към пет минути. След това тръгнахме. Упражнението със прекъсване и потегляне през стотина метра се повтори още няколко пъти. За умел странник с БДЖ като мен възможна техническа щета не би могла да ме учуди. “Та, аз съм претърпял какво ли не във трен ”, мислех си аз?! За благополучие след четвъртото прекъсване влакът потегли обикновено и след няколко часа дойдох в Букурещ.
Минаването на Дунав мост беше повратна точка. Осъзнах, че връщане обратно няма. Пътуването ми из Европа стартира. Леко се поклащах в задушната и изрисувана с графити мотриса без климатик и опция за отваряне на прозорците, мислейки си за това какво ме чака. Как това пътешестване ще ме промени? Какви ли истории ще мога да опиша, когато се върна? Колко ли красиви изгреви и залези ще посрещна и изпратя? Какви хора ще срещна? Въпросите се раждаха един след различен. И нямах самообладание да изживея отговорите.
Всеки от нас има причина, с цел да замине. Спомням си, че нагърбил тежката си раница, стоях по средата на гаровия площад в Букурещ и следих. Наблюдавах стотиците забързани нанякъде хора към мен. Какви ли са? Накъде пътуват? Защо го вършат? Светът беше пред мен. Неоткрит и пленяващ. Това бяха пъстри два месеца. Забавлявах се. Лутах се. Карах колело. Говорих с непознати. Снимах. Писах. Губих се. Намирах се. Ходих пешком. Скачах от 5-метрова канара. Возих се по един от най-красивите жп направления в света. Спах под звездите. Все истории, които ще ви опиша този август в поредицата “Европа на релси ”. Добре пристигнали на борда!
Следва продължение...
Какво ли ще стане, в случай че незабавно щом завърша учебно заведение, обиколя Европа с трен? Този въпрос се загнезди в съзнанието ми от дълго време. Идеята да пътувам без проект и посока в продължение на дни и седмици ме пленяваше. Исках да избягам от педантично и подредено всекидневие, в което всяка минута е разчетена. Копнеех да се събудя и да не знам какво ще върша през днешния ден, къде ще отида, какви чудаци ще срещна и какви истории ще чуя от тях. И вместо да се чудя какво би се случило, взех решение да пожертвам и просто да го направя. Нека обаче стартира историята малко по-отдалеч.
Казвам се Кристиян и от дете обичам да пътувам с трен. Романтиката в купетата. Историите на непознати хора, които след 6-часово пътешестване се трансформират в мои влакови другари. Пейзажите, които мечтателствам през отворените прозорци на вагоните… Това са единствено част от нещата, които ме притеглят в пътуването на релси. Ето за какво през последното си лято като младеж се впуснах в най-голямото си премеждие до момента - да обиколя Европа. С трен.
Седмицата преди довеждане докрай на учебно заведение е вълнуваща, само че и някак странна. За човек, който чакаше този миг да настъпи с неспокойствие, опцията да кажа финалното довиждане на прашната учебна класна стая беше като да скъсам оковите на дълго токсично взаимоотношение. Това беше учебното заведение за мен. За страдание. Потискащо всяка капка авантюристичен дух и любознание. Знаех, че оттук насетне няма да слушам в понеделник заран дежурното: “Вие сте най-лошият клас! ” Впрочем, учителите споделят това за всички паралелки. Знаех, че няма да заставам на един чин с най-близкия си човек в класа. И че няма да препишем на гадното контролно по немски другия вторник или на това по история в петък. Просто тъй като идващ вторник или петък в класната стая на 12. “в ” няма да има.
И кой казааа?! 1...2…3…4…5….12.
“Сега значимият въпрос е: “Какво ти се прави? ” Какво ти се прави на теб? Не какво твоите родители желаят да направиш, а какво искаш ти самият. Стегни си багажа, отиди някъде за към седмица, намерения какво искаш да правиш в бъдеще и започни да работиш върху фантазиите си. Не се опасявай да се провалиш. Бъде подготвен да сгрешиш, да се изправиш и да продължиш. ”
Тези думи написах в писмо до себе си, когато бях в 8 клас, по задача на преподавателката ни от Съединени американски щати Алекса. Тя беше в нашата гимназия на едногодишен продан, след който се прибра вкъщи зад океана. Обеща ни, че ще се върне в България след тъкмо пет години. За да ни види като зрелостници. Така и направи. Пет години по-късно Алекса се появи в учебния двор по време на изпращането ни и всеки получи писмото, което беше написал до себе си.
За мен това писмо беше явен знак, че решението да подхваща рисковано европейско странствуване е вярно. Затова тъкмо един ден след абитуриентския си бал стоях на перона на жп гарата в родния ми град Русе. На гърба си носех тежка туристическа раница, а в нея съумях да събера живота си. Поне за идващите два месеца. Взех си довиждане със фамилията и потеглих. В момента, в който влакът потегли, започнах да съзнавам, че фантазията, която отлежаваше в главата ми толкоз дълго време, най-сетне се реализира. Чувствах се жив. Самостоятелен. Пораснал.
Влакът потегли. Пропътува не повече от 100 метра. И изведнъж… спря. По средата на нищото. В това състояние остана за към пет минути. След това тръгнахме. Упражнението със прекъсване и потегляне през стотина метра се повтори още няколко пъти. За умел странник с БДЖ като мен възможна техническа щета не би могла да ме учуди. “Та, аз съм претърпял какво ли не във трен ”, мислех си аз?! За благополучие след четвъртото прекъсване влакът потегли обикновено и след няколко часа дойдох в Букурещ.
Минаването на Дунав мост беше повратна точка. Осъзнах, че връщане обратно няма. Пътуването ми из Европа стартира. Леко се поклащах в задушната и изрисувана с графити мотриса без климатик и опция за отваряне на прозорците, мислейки си за това какво ме чака. Как това пътешестване ще ме промени? Какви ли истории ще мога да опиша, когато се върна? Колко ли красиви изгреви и залези ще посрещна и изпратя? Какви хора ще срещна? Въпросите се раждаха един след различен. И нямах самообладание да изживея отговорите.
Всеки от нас има причина, с цел да замине. Спомням си, че нагърбил тежката си раница, стоях по средата на гаровия площад в Букурещ и следих. Наблюдавах стотиците забързани нанякъде хора към мен. Какви ли са? Накъде пътуват? Защо го вършат? Светът беше пред мен. Неоткрит и пленяващ. Това бяха пъстри два месеца. Забавлявах се. Лутах се. Карах колело. Говорих с непознати. Снимах. Писах. Губих се. Намирах се. Ходих пешком. Скачах от 5-метрова канара. Возих се по един от най-красивите жп направления в света. Спах под звездите. Все истории, които ще ви опиша този август в поредицата “Европа на релси ”. Добре пристигнали на борда!
Следва продължение...
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ