Евгени Иванов: Не смятах Полша за фаворит, но с показанеото заслужиха титлата
Евгени Иванов – Пушката гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Дълги години той беше централен блокировач в националния ни тим по волейбол. Участва на олимпийските игри в Атланта и Пекин. Световен първенец за младежи от шампионата в Кайро през 1991 година През 2006-а завоюва бронз от шампионата на планетата в Япония, а година по-късно завоюва орден и от Световната купа. Клубната му кариера стартира и приключи в ЦСКА. С “армейците” по два пъти ликува с купата и купата на България. У нас закратко бе играч и на Славия. В чужбина записа дубъл с полския СКРА (Белхатов). Справя се отлично и като началник, като отговаряше за организацията на две огромни събития у нас – Евро 2015 и Мондиал 2018.
- Здравей, Евгени! Много волейболни пристрастености имаше през септември със международното състезание за мъже, в което ти бе част от несъмнено отличната организация на България. Емоциите евентуално отстъпиха място на анализите. Как видя шампионата световно като развръзка, като организация и интерес от публиката?
- Ще го разделя на две елементи. Чисто организационно шампионатът се приготвяше от доста дълго време. Естествено резултатът се видя в последния един месец. Лично моята оценка е, че шампионата се организира по доста добър метод. Не е имало никакви проблеми. Естествено чакаме финалния отчет от интернационалната федерация, който допускам, че ще бъде същият, тъй като в диалози получихме доста положителни оценки чисто организационно за провеждането на шампионата в частта му, която беше в България. От друга страна, спортно-технически видяхме доста забавни и непредвидими мачове. Някои резултати бяха учудващи, както за феновете, по този начин и за самите участници в това международно състезание. Някои от посочените за любимци отпаднаха на по-преден стадий, други на по-късен. В последна сметка новият-стар международен първенец е Полша, който аз персонално не слагах като любимец в моите сметки. Но с показното, поляците си заслужиха да носят купата международен първенец за още четири години.
- Ние бяхме близо да ги победим.
- Да, нашата среща с тях също беше забавна. Имахме своите шансове, само че в последна сметка не е значимо по какъв начин си стигнал до върха, а че си там.
- Нещо изненада ли те? Какво не очакваше в този шампионат?
- Честно казано чаках малко по-пълни зали на срещите, в които не участваше българският народен тим. Все отново международно състезание не се организира всеки ден или всяка година, камо ли пък в твоята страна. Има хора, които може би цялостен живот няма да имат опция да следят някои от тимовете -участници в това международно състезание. Въпреки това, някои от залите не бяха задоволително цялостни съгласно моите упования в срещите, които не играеше нашият народен отбор.
- А какво се случи на 100 % от твоите прогнози в този шампионат?
- Проведохме го по безукорен метод. Честно казано, откакто през 2015 година към този момент публично се знаеше, че международното състезание ще се организира взаимно в Италия и България, няма по какъв начин да не кажа, че имах своите подозрения, тъй като това е един голям конгрес, който изисква ужасно доста финансови и човешки запаси, доста капацитет и опит, с цел да се организира. Имах своите подозрения дали ще се оправим на 100%. Сега дръзвам да настоявам, че го направихме 100%.
- Как стоят нещата на позицията център от това, което видя на международното състезание? Как се развива твоят пост световно?
- Забелязвам, че са се появили доста нови момчета. Някои от тях може би даже не са били раждани, когато се състезавах. Момчета с доста забавни физически качества. Вече центрове под 2,05 м се считат не за ниски, а за доста ниски. Виждаме, че има състезатели над моя растеж от 2,10 м. За времето си бях исполин в центъра, а в този момент може би ще мина за естествен център. Забелязвам, че изключително в топ тимовете центровете стартират да се употребяват доста по-често. Ако преди се приемаше, че центърът е повече блокировач, в този момент от време на време центровете стават главно острие в нахлуване и се употребяват извънредно доста от разпределителите си. Това е хубава наклонност, въпреки че го споделям с леко користолюбие.
- Българското показване – не бяхме ли обречени, откакто на два от може би най-ключовите постове – диагонал и разпределител играхме с вторите и даже третите хора?
- Никога не одобрявам думата „ обречени “, тъй като в историята е имало доста случки, в които някои борби са се считали за обречени, а някои обстановки -за авансово предрешени, а в действителност изходът е бил друг. За мен значимото е хората, които сега са на игрището, без значение дали ги категоризираме като втори, трети или пети състав, да бъдат стимулирани и уверени в това, което вършат. Технически всички могат всичко. В днешно време няма волейболисти, които да не могат нещо като останалите си сътрудници. Разликата е в мотивацията и в настройката, с която излизаш в една среща. Не дръзвам да настоявам, че сме били обречени. Друг е въпросът дали успяхме да осъществяваме това, за което бяхме тръгнали. Първоначално се хвърляха в пространството едни упования, които за мен бяха нереалистични. Много от дълго време споделих, че за мен стигането във втора фаза е задачата на нашия народен тим, а в нея би трябвало да се гони оптимално положително показване и вероятно продължение напред. Ние достигнахме до втората фаза по един или различен метод, само че там не успяхме да осъществяваме нищо повече, с цел да продължим напред.
- Реално девета позиция ли е мястото на България в международния волейбол?
- На този стадий, да. На този стадий не мисля, че с показаното като игра можем да желаеме нещо по-предно като класиране. Имайки поради кои са тимовете преди България, какви шампионати имат, какви запаси имат – освен финансови, само че най-много и човешки, за жалост това е действителното ни място сега.
- Възможно ли е в България да се схване полският модел волейбол? Ако не – за какво? Ако да – по какъв начин?
- Преди може би 12-13 години поляците не бяха на по-високо равнище от нашите като вътрешен шампионат. На международното в Япония през 2006 година поляците станаха сребърни медалисти, а ние – бронзови. Само че там доста внезапно се разграничиха нашите пътища. Ние останахме по пътя, по който си вървим, а те потеглиха по радикално друг. Много масирано започнаха да работят за развиването на волейбола, освен спортно-технически. По всевъзможен метод започнаха да притеглят интереса на фена към волейбола, да образоват публиката, да убеждават освен хората, само че и бизнеса какъв брой значим и какъв брой изгоди може има от волейбола. Успяха да привлекат в своя шампионат в действителност страхотни имена и като треньори, и като състезатели. Съответно 12 години по-късно, резултатът е налице. Дали е използван този модел в България? За мен, да. Няма невъзможни неща. Винаги може да се откри метод нещо да се направи. Може би няма да е 100% същото, само че взимайки поради спецификите на нашата страна, на ресурса, с който разполагаме – финансов и човешки, можем да се опитаме да се доближим оптимално до този модел. Убеден съм, че в случай че го създадем, и за нас някой ден ще дойдат резултати.
- Нужно ли е България да натурализира непознати състезатели, които да играят в националния тим?
- Говорим съответно за Симон. Аз персонално не мисля, че играч от неговия сан сега ни е нужен. Под сан имам поради не равнище на играч, а фактът, че е на такава възраст, че даже и да бъде натурализиран, ние не можем да се възползваме във времето от него, а единствено в идната година-две, не повече. Така че моето персонално мнение е не.
- Да се върнем към твоята кариера – 16 години в националния тим. От 1992 до 2008 година имаш 233 мача съгласно статистиката. Кога ти беше най-приятно?
- О, не мога да кажа, че в миналото ми е било най-приятно. Приятно ми е било през всичките 16 години. Ако първоначално ми е било прелестно, тъй като съм получил доверието да бъда извикан в националния тим, по-късно ми е било прелестно, тъй като ужасно доста научих и от състезателите и от треньорите, с които съм работил там. След това, когато към този момент съумях да извоювам титулярното си място, пристигна другият миг, че за мен постоянно е било чест и наслаждение да нося националната фланелка. Постигнахме и някои резултати, които персонално за мен са приемливи. През всичките 16 години е имало моменти, в които съм се чувствал доста добре. Различни страсти, само че в последна сметка – приятни.
- Помниш ли по какъв начин младият кореспондент Владимир Памуков отрази международното състезание за младежи в Кайро, когато спечелихте единствената за страната ни купа в отборните спортове?
- Честно казано, от една страна ми се коства толкоз надалеч, а от друга – ужасно близо това време. Когато се заприказваме с някой във връзка международното в Кайро през 1991 година, някои мемоари са толкоз ярки и живи, че имам възприятието, че беше преди три години, а в действителност е било доскоро повече. (смее се)
- Страхотно е да победиш Русия и Италия с по 3:0.
- Невероятни страсти! Може би всеки един състезател би трябвало да го изпита най-малко един път в живота си, с цел да осмисли цялата му кариера.
- А конфликтните обстановки, които като че ли в никакъв случай не липсват във волейбола у нас?
- Мисля, че конфликтните обстановки по принцип са част от живота на всеки един човек. Въпросът е, че в случай че аз и моят комшия Пешо примерно се напсуваме, това няма да даде никакъв отзив на никое място, а когато се напсуват един треньор и един играч, за жалост това се раздухва малко повече. Но в последна сметка, в случай че няма спорове, не мисля, че ще има и някакво израстване. Ние не сме роботи, в които да вкараш стратегия и да го създадем покорно. Всеки един човек по един или различен метод би трябвало да бъде уверен и стимулиран за какво би трябвало да направи нещо.
- Могат ли волейболистите да сменят треньора? Видяхме какво се случи сред Пламен Константинов и либерото Владислав Иванов. Един човек сподели, че повече няма да играе в националния тим. Стана свиреп скандал, с който медиите се занимаваха три дни преди началото на най-големия конгрес у нас.
- За мен е неприемливо един човек да си тръгне три или пет дни преди началото на международно състезание по какъвто и да било мотив. Може би би трябвало да ми ампутират единия крайник, с цел да си потегли в подобен миг от тима. А и има някаква подчиненост и тя би трябвало да бъде спазвана. Не може играч да държи сметка на треньор, както не може треньор да държи сметка на някой във федерацията, както не може някой от служителите във федерацията да държи сметка на президента и така нататък Тези неща би трябвало да вървят надолу, а не нагоре. При нас е малко криворазбрано. Дали един играч или няколко състезатели могат да сменят треньор? За мен това е погрешно. Първо състезателите стартират към този момент да разсъждават по друг метод, губи се доверието и уважението към треньора, а в последна сметка в случай че не вярваш и не уважаваш 100% треньора, с който работиш, просто няма смисъл.
- Играл си в чужбина в седем страни – Италия, Турция, Русия, Франция, Иран, Полша и Гърция. Къде се усещаше най-добре Евгени Иванов?
- Най-добре по отношение на условия за живот се усещах в Италия и то особено годината, в която играх на остров Сардиния. Смея да настоявам, че това беше един необикновен сезон. Това е било преди 18 години, само че там се срещнах с хора, с които и до ден-днешен подкрепям ужасно близки взаимоотношения. Даже през последното лято със брачната половинка ми ходихме до континенталната част на Италия, при което доста хора от Сардиния ми се обадиха и споделиха: „ Идвате в Италия. Защо не сте ни споделили? Ние идваме при вас. “ Отговорих им, че са доста хора, би трябвало да се ангажират да взимат билети, да си търсят хотели… А те споделиха, че изобщо не го подлагат на въпрос, а идват при нас. Така че по отношение на живот, там се усещах най-добре и на драго сърце се връщам всякога. А спортно-технически, като условия за реализация, най-добре беше в Полша. Безспорно сега Полша е топ състезание по отношение на аудитория, организация, срещи, известност на волейбола, по отношение на всичко. Станах един път първенец и веднъж притежател на купата със СКРА (Белхатов). Следващата година играхме дружно с Ники Иванов в Ястрежебски. Там стигнахме край за купата, а в шампионата мисля, че за жалост свършихме четвърти.
- Прякорът ти Пушката от кой момент е и кой е кръстникът?
- Може би би трябвало да разбулим един път вечно тази тайнственост. Колкото и парадоксално да звучи, прякорът ми Пушката няма нищо общо с волейбола. Когато бяхме деца, философията на тогавашния ни треньор Николай Адамов бе такава, че волейболистът би трябвало да може всичко. Трябва да може да играе баскетбол, футбол и естествено волейбол. Караше ни да вършим гимнастически извършения - на един дюшек правехме скок, кълбо, салта… Учудващо на мен ми се отдаваше доста добре. Тогава един от сътрудниците сподели: „ Абе, ти си страшна пушка, бе! Каквото ти кажат, това правиш! “ Всъщност оттова идва прякорът Пушката. Няма нищо общо с волейбола, в противен случай – обвързвано е с гимнастиката.
- Създател и притежател си на първата частна организация у нас за състезателен мениджмънт, маркетинг и публично здраве. Какво се случва с това начинание? Как върви?
- Вече не знам на какъв брой години стана компанията, само че непрекъснато се развиваме. Насочихме огромна част от ресурсите си към публичното здраве, към детското здраве, към здравословния метод на живот. Отделно имаме и авторски планове в областта на спорта. Работим и с компании, които имат потребност от образуване и мениджмънт при осъществяване на спортни мероприятия. Така че всичко върви наред. Надявам се да продължаваме да се развиваме във възходяща линия, тъй като спорта е моят живот и мисля, че мога да интегрирам насъбрания опит през годините в тази компания и да се възползвам от него.
- Определено си непосредствен човек - до каква степен това е проблем в общуването ти с хората от волейбола, мнозина от които имат много огромно его?
- За страдание, тази моя откровеност в годините много пъти ми е изигравала неприятна смешка, само че пък в никакъв случай няма да се откажа да бъда подобен, тъй като е значимо нещата да се назовават с същинските им имена и да се споделят. Особено във волейбола, в случай че нямаш доверие и ясни връзки с сътрудника до теб, не мисля, че в миналото може да ви се получат нещата. А в тази ситуация не си с един, а с 12 в тима. Ако там връзките не са чисти и има нещо премълчано или недоразбрано, в последна сметка в никакъв случай няма да се стигне до върховете.
- Как се чувстваш като шеф? Беше на европейското през 2015 година, а в този момент и на международното, само че се отхвърли да си шеф на Националната волейболна лига.
- Специално на европейското ми беше доста мъчно. Един ваш сътрудник преди време ми зададе въпроса къде се усещам по-уверен – вътре в игрището или в профил? Определено тогава се усещах доста по-уверен, когато бях на игрището, тъй като там знаех на какво съм кадърен. През 2015 година, когато трябваше да застана от другата страна, несъмнено имаше много подозрения в мен, само че пък дръзвам да настоявам, че съм много упорит човек. Когато си слага някаква цел, желая да я реализира и съумях да го направя. С времето натрупах много опит в чисто организационната част. Харесва ми това, което върша, харесва ми какво се случва. Дадох си сметка, че един волейболен мач, в случай че преди съм си мислел, че се организира на тези 9х18 м, в действителност една среща е доста повече чисто организационно. А дали съм бил със звание „ шеф “, по никакъв метод не трансформира нито отношението ми към работата, нито отношението ми към хората. Напротив – постоянно съм се стремял да бъда непосредствен и открит, а работата, без значение от какво естество е, да бъде приятна за всички.
- Оптимист ли си за развиването на българския волейбол?
- Трябва да бъда, всички би трябвало да бъдем оптимисти. Ако виждаме всичко в черни краски, в никакъв случай няма да се трансформират нещата. Докато се занимавах с вътрешното състезание, имах някои идеи…
- Не сподели за какво се отхвърли от Лигата?
- Отказах се заради разминаване във вижданията ни. Ако хората на една лодка, която пътува нанякъде, гребат в друг такт, тя в никакъв случай няма да върви в тази посока. Дадох си сметка, че в случай че вижданията ни не са идентични, тогава няма смисъл да продължаваме. Нито е имало кавги, нито разправии. Просто споделих: „ Окей, благодаря. “
- С кого бяха разминаванията – с останалите от управителното тяло или с някой различен?
- Вътре в Национална волейболна лига. В случая федерацията няма нищо общо. Аз имах цялостен картбланш от федерацията да върша и да развъртвам нещата съгласно моите визии. Но би трябвало да сме оптимисти за волейбола. В противоположен случай просто ще седим и ще чакаме нещо да се промени, само че никой няма да се захване да го трансформира. А аз си мисля, че тъкмо оптимистите си споделят: „ Аха, това може да стане. Дайте в този момент да опитаме. Ако не става, да опитаме по втори или трети метод. “ Оптимистът постоянно си споделя, че това ще стане и в последна сметка намира метод да го направи. Песимистът споделя, че не може и това му е оправданието нищо да не се промени. А аз персонално желая да се промени и мисля, че може да се промени.
@@@
- Кажи нещо за персоналния си живот – какво си разрешаваш в този момент от нещата, които си си забранявал като играч?
- Всичко. Преди няколко дни водих този диалог с моята огромна щерка, защото и тя се занимава с волейбол. Попита ме дали няма да може да пристигна с нас на ски зимата, да направи еди-какво си… Казах: “Не, тати. Баща ти трябваше да стане на 42 години, с цел да се научи да кара ски, да стане на 44 години, с цел да се научи да кара мотор… “ И всевъзможни други такива неразрешени за спортистите неща. Професионалният спорт в никакъв случай не може да върви дружно с някои удоволствия, които естественият човек може да си разреши. И това е самият факт! Наистина на 42 години се качих на ски и в този момент съм бясно влюбен в този спорт. Преди два месеца изкарах категория за мотор и в този момент е единствено въпрос на време да се кача и на мотор.
- А дребната щерка в различен спорт ли си я дал?
- Не. Ако огромната ми щерка имаше някакви въпросителни, по отношение на това с какво тъкмо желае да се занимава, дребната просто пристигна един ден и сподели: „ Тати, аз отивам да упражнявам волейбол. “ Попитах я къде? А тя отвърна: „ Там, където и кака отиде да тренира. Знам, че може и че познаваш треньора. Всичко е уредено, да отиваме. “ Тя в действителност не ме попита, а ме уведоми, че ще тренира волейбол.
- Здравей, Евгени! Много волейболни пристрастености имаше през септември със международното състезание за мъже, в което ти бе част от несъмнено отличната организация на България. Емоциите евентуално отстъпиха място на анализите. Как видя шампионата световно като развръзка, като организация и интерес от публиката?
- Ще го разделя на две елементи. Чисто организационно шампионатът се приготвяше от доста дълго време. Естествено резултатът се видя в последния един месец. Лично моята оценка е, че шампионата се организира по доста добър метод. Не е имало никакви проблеми. Естествено чакаме финалния отчет от интернационалната федерация, който допускам, че ще бъде същият, тъй като в диалози получихме доста положителни оценки чисто организационно за провеждането на шампионата в частта му, която беше в България. От друга страна, спортно-технически видяхме доста забавни и непредвидими мачове. Някои резултати бяха учудващи, както за феновете, по този начин и за самите участници в това международно състезание. Някои от посочените за любимци отпаднаха на по-преден стадий, други на по-късен. В последна сметка новият-стар международен първенец е Полша, който аз персонално не слагах като любимец в моите сметки. Но с показното, поляците си заслужиха да носят купата международен първенец за още четири години.
- Ние бяхме близо да ги победим.
- Да, нашата среща с тях също беше забавна. Имахме своите шансове, само че в последна сметка не е значимо по какъв начин си стигнал до върха, а че си там.
- Нещо изненада ли те? Какво не очакваше в този шампионат?
- Честно казано чаках малко по-пълни зали на срещите, в които не участваше българският народен тим. Все отново международно състезание не се организира всеки ден или всяка година, камо ли пък в твоята страна. Има хора, които може би цялостен живот няма да имат опция да следят някои от тимовете -участници в това международно състезание. Въпреки това, някои от залите не бяха задоволително цялостни съгласно моите упования в срещите, които не играеше нашият народен отбор.
- А какво се случи на 100 % от твоите прогнози в този шампионат?
- Проведохме го по безукорен метод. Честно казано, откакто през 2015 година към този момент публично се знаеше, че международното състезание ще се организира взаимно в Италия и България, няма по какъв начин да не кажа, че имах своите подозрения, тъй като това е един голям конгрес, който изисква ужасно доста финансови и човешки запаси, доста капацитет и опит, с цел да се организира. Имах своите подозрения дали ще се оправим на 100%. Сега дръзвам да настоявам, че го направихме 100%.
- Как стоят нещата на позицията център от това, което видя на международното състезание? Как се развива твоят пост световно?
- Забелязвам, че са се появили доста нови момчета. Някои от тях може би даже не са били раждани, когато се състезавах. Момчета с доста забавни физически качества. Вече центрове под 2,05 м се считат не за ниски, а за доста ниски. Виждаме, че има състезатели над моя растеж от 2,10 м. За времето си бях исполин в центъра, а в този момент може би ще мина за естествен център. Забелязвам, че изключително в топ тимовете центровете стартират да се употребяват доста по-често. Ако преди се приемаше, че центърът е повече блокировач, в този момент от време на време центровете стават главно острие в нахлуване и се употребяват извънредно доста от разпределителите си. Това е хубава наклонност, въпреки че го споделям с леко користолюбие.
- Българското показване – не бяхме ли обречени, откакто на два от може би най-ключовите постове – диагонал и разпределител играхме с вторите и даже третите хора?
- Никога не одобрявам думата „ обречени “, тъй като в историята е имало доста случки, в които някои борби са се считали за обречени, а някои обстановки -за авансово предрешени, а в действителност изходът е бил друг. За мен значимото е хората, които сега са на игрището, без значение дали ги категоризираме като втори, трети или пети състав, да бъдат стимулирани и уверени в това, което вършат. Технически всички могат всичко. В днешно време няма волейболисти, които да не могат нещо като останалите си сътрудници. Разликата е в мотивацията и в настройката, с която излизаш в една среща. Не дръзвам да настоявам, че сме били обречени. Друг е въпросът дали успяхме да осъществяваме това, за което бяхме тръгнали. Първоначално се хвърляха в пространството едни упования, които за мен бяха нереалистични. Много от дълго време споделих, че за мен стигането във втора фаза е задачата на нашия народен тим, а в нея би трябвало да се гони оптимално положително показване и вероятно продължение напред. Ние достигнахме до втората фаза по един или различен метод, само че там не успяхме да осъществяваме нищо повече, с цел да продължим напред.
- Реално девета позиция ли е мястото на България в международния волейбол?
- На този стадий, да. На този стадий не мисля, че с показаното като игра можем да желаеме нещо по-предно като класиране. Имайки поради кои са тимовете преди България, какви шампионати имат, какви запаси имат – освен финансови, само че най-много и човешки, за жалост това е действителното ни място сега.
- Възможно ли е в България да се схване полският модел волейбол? Ако не – за какво? Ако да – по какъв начин?
- Преди може би 12-13 години поляците не бяха на по-високо равнище от нашите като вътрешен шампионат. На международното в Япония през 2006 година поляците станаха сребърни медалисти, а ние – бронзови. Само че там доста внезапно се разграничиха нашите пътища. Ние останахме по пътя, по който си вървим, а те потеглиха по радикално друг. Много масирано започнаха да работят за развиването на волейбола, освен спортно-технически. По всевъзможен метод започнаха да притеглят интереса на фена към волейбола, да образоват публиката, да убеждават освен хората, само че и бизнеса какъв брой значим и какъв брой изгоди може има от волейбола. Успяха да привлекат в своя шампионат в действителност страхотни имена и като треньори, и като състезатели. Съответно 12 години по-късно, резултатът е налице. Дали е използван този модел в България? За мен, да. Няма невъзможни неща. Винаги може да се откри метод нещо да се направи. Може би няма да е 100% същото, само че взимайки поради спецификите на нашата страна, на ресурса, с който разполагаме – финансов и човешки, можем да се опитаме да се доближим оптимално до този модел. Убеден съм, че в случай че го създадем, и за нас някой ден ще дойдат резултати.
- Нужно ли е България да натурализира непознати състезатели, които да играят в националния тим?
- Говорим съответно за Симон. Аз персонално не мисля, че играч от неговия сан сега ни е нужен. Под сан имам поради не равнище на играч, а фактът, че е на такава възраст, че даже и да бъде натурализиран, ние не можем да се възползваме във времето от него, а единствено в идната година-две, не повече. Така че моето персонално мнение е не.
- Да се върнем към твоята кариера – 16 години в националния тим. От 1992 до 2008 година имаш 233 мача съгласно статистиката. Кога ти беше най-приятно?
- О, не мога да кажа, че в миналото ми е било най-приятно. Приятно ми е било през всичките 16 години. Ако първоначално ми е било прелестно, тъй като съм получил доверието да бъда извикан в националния тим, по-късно ми е било прелестно, тъй като ужасно доста научих и от състезателите и от треньорите, с които съм работил там. След това, когато към този момент съумях да извоювам титулярното си място, пристигна другият миг, че за мен постоянно е било чест и наслаждение да нося националната фланелка. Постигнахме и някои резултати, които персонално за мен са приемливи. През всичките 16 години е имало моменти, в които съм се чувствал доста добре. Различни страсти, само че в последна сметка – приятни.
- Помниш ли по какъв начин младият кореспондент Владимир Памуков отрази международното състезание за младежи в Кайро, когато спечелихте единствената за страната ни купа в отборните спортове?
- Честно казано, от една страна ми се коства толкоз надалеч, а от друга – ужасно близо това време. Когато се заприказваме с някой във връзка международното в Кайро през 1991 година, някои мемоари са толкоз ярки и живи, че имам възприятието, че беше преди три години, а в действителност е било доскоро повече. (смее се)
- Страхотно е да победиш Русия и Италия с по 3:0.
- Невероятни страсти! Може би всеки един състезател би трябвало да го изпита най-малко един път в живота си, с цел да осмисли цялата му кариера.
- А конфликтните обстановки, които като че ли в никакъв случай не липсват във волейбола у нас?
- Мисля, че конфликтните обстановки по принцип са част от живота на всеки един човек. Въпросът е, че в случай че аз и моят комшия Пешо примерно се напсуваме, това няма да даде никакъв отзив на никое място, а когато се напсуват един треньор и един играч, за жалост това се раздухва малко повече. Но в последна сметка, в случай че няма спорове, не мисля, че ще има и някакво израстване. Ние не сме роботи, в които да вкараш стратегия и да го създадем покорно. Всеки един човек по един или различен метод би трябвало да бъде уверен и стимулиран за какво би трябвало да направи нещо.
- Могат ли волейболистите да сменят треньора? Видяхме какво се случи сред Пламен Константинов и либерото Владислав Иванов. Един човек сподели, че повече няма да играе в националния тим. Стана свиреп скандал, с който медиите се занимаваха три дни преди началото на най-големия конгрес у нас.
- За мен е неприемливо един човек да си тръгне три или пет дни преди началото на международно състезание по какъвто и да било мотив. Може би би трябвало да ми ампутират единия крайник, с цел да си потегли в подобен миг от тима. А и има някаква подчиненост и тя би трябвало да бъде спазвана. Не може играч да държи сметка на треньор, както не може треньор да държи сметка на някой във федерацията, както не може някой от служителите във федерацията да държи сметка на президента и така нататък Тези неща би трябвало да вървят надолу, а не нагоре. При нас е малко криворазбрано. Дали един играч или няколко състезатели могат да сменят треньор? За мен това е погрешно. Първо състезателите стартират към този момент да разсъждават по друг метод, губи се доверието и уважението към треньора, а в последна сметка в случай че не вярваш и не уважаваш 100% треньора, с който работиш, просто няма смисъл.
- Играл си в чужбина в седем страни – Италия, Турция, Русия, Франция, Иран, Полша и Гърция. Къде се усещаше най-добре Евгени Иванов?
- Най-добре по отношение на условия за живот се усещах в Италия и то особено годината, в която играх на остров Сардиния. Смея да настоявам, че това беше един необикновен сезон. Това е било преди 18 години, само че там се срещнах с хора, с които и до ден-днешен подкрепям ужасно близки взаимоотношения. Даже през последното лято със брачната половинка ми ходихме до континенталната част на Италия, при което доста хора от Сардиния ми се обадиха и споделиха: „ Идвате в Италия. Защо не сте ни споделили? Ние идваме при вас. “ Отговорих им, че са доста хора, би трябвало да се ангажират да взимат билети, да си търсят хотели… А те споделиха, че изобщо не го подлагат на въпрос, а идват при нас. Така че по отношение на живот, там се усещах най-добре и на драго сърце се връщам всякога. А спортно-технически, като условия за реализация, най-добре беше в Полша. Безспорно сега Полша е топ състезание по отношение на аудитория, организация, срещи, известност на волейбола, по отношение на всичко. Станах един път първенец и веднъж притежател на купата със СКРА (Белхатов). Следващата година играхме дружно с Ники Иванов в Ястрежебски. Там стигнахме край за купата, а в шампионата мисля, че за жалост свършихме четвърти.
- Прякорът ти Пушката от кой момент е и кой е кръстникът?
- Може би би трябвало да разбулим един път вечно тази тайнственост. Колкото и парадоксално да звучи, прякорът ми Пушката няма нищо общо с волейбола. Когато бяхме деца, философията на тогавашния ни треньор Николай Адамов бе такава, че волейболистът би трябвало да може всичко. Трябва да може да играе баскетбол, футбол и естествено волейбол. Караше ни да вършим гимнастически извършения - на един дюшек правехме скок, кълбо, салта… Учудващо на мен ми се отдаваше доста добре. Тогава един от сътрудниците сподели: „ Абе, ти си страшна пушка, бе! Каквото ти кажат, това правиш! “ Всъщност оттова идва прякорът Пушката. Няма нищо общо с волейбола, в противен случай – обвързвано е с гимнастиката.
- Създател и притежател си на първата частна организация у нас за състезателен мениджмънт, маркетинг и публично здраве. Какво се случва с това начинание? Как върви?
- Вече не знам на какъв брой години стана компанията, само че непрекъснато се развиваме. Насочихме огромна част от ресурсите си към публичното здраве, към детското здраве, към здравословния метод на живот. Отделно имаме и авторски планове в областта на спорта. Работим и с компании, които имат потребност от образуване и мениджмънт при осъществяване на спортни мероприятия. Така че всичко върви наред. Надявам се да продължаваме да се развиваме във възходяща линия, тъй като спорта е моят живот и мисля, че мога да интегрирам насъбрания опит през годините в тази компания и да се възползвам от него.
- Определено си непосредствен човек - до каква степен това е проблем в общуването ти с хората от волейбола, мнозина от които имат много огромно его?
- За страдание, тази моя откровеност в годините много пъти ми е изигравала неприятна смешка, само че пък в никакъв случай няма да се откажа да бъда подобен, тъй като е значимо нещата да се назовават с същинските им имена и да се споделят. Особено във волейбола, в случай че нямаш доверие и ясни връзки с сътрудника до теб, не мисля, че в миналото може да ви се получат нещата. А в тази ситуация не си с един, а с 12 в тима. Ако там връзките не са чисти и има нещо премълчано или недоразбрано, в последна сметка в никакъв случай няма да се стигне до върховете.
- Как се чувстваш като шеф? Беше на европейското през 2015 година, а в този момент и на международното, само че се отхвърли да си шеф на Националната волейболна лига.
- Специално на европейското ми беше доста мъчно. Един ваш сътрудник преди време ми зададе въпроса къде се усещам по-уверен – вътре в игрището или в профил? Определено тогава се усещах доста по-уверен, когато бях на игрището, тъй като там знаех на какво съм кадърен. През 2015 година, когато трябваше да застана от другата страна, несъмнено имаше много подозрения в мен, само че пък дръзвам да настоявам, че съм много упорит човек. Когато си слага някаква цел, желая да я реализира и съумях да го направя. С времето натрупах много опит в чисто организационната част. Харесва ми това, което върша, харесва ми какво се случва. Дадох си сметка, че един волейболен мач, в случай че преди съм си мислел, че се организира на тези 9х18 м, в действителност една среща е доста повече чисто организационно. А дали съм бил със звание „ шеф “, по никакъв метод не трансформира нито отношението ми към работата, нито отношението ми към хората. Напротив – постоянно съм се стремял да бъда непосредствен и открит, а работата, без значение от какво естество е, да бъде приятна за всички.
- Оптимист ли си за развиването на българския волейбол?
- Трябва да бъда, всички би трябвало да бъдем оптимисти. Ако виждаме всичко в черни краски, в никакъв случай няма да се трансформират нещата. Докато се занимавах с вътрешното състезание, имах някои идеи…
- Не сподели за какво се отхвърли от Лигата?
- Отказах се заради разминаване във вижданията ни. Ако хората на една лодка, която пътува нанякъде, гребат в друг такт, тя в никакъв случай няма да върви в тази посока. Дадох си сметка, че в случай че вижданията ни не са идентични, тогава няма смисъл да продължаваме. Нито е имало кавги, нито разправии. Просто споделих: „ Окей, благодаря. “
- С кого бяха разминаванията – с останалите от управителното тяло или с някой различен?
- Вътре в Национална волейболна лига. В случая федерацията няма нищо общо. Аз имах цялостен картбланш от федерацията да върша и да развъртвам нещата съгласно моите визии. Но би трябвало да сме оптимисти за волейбола. В противоположен случай просто ще седим и ще чакаме нещо да се промени, само че никой няма да се захване да го трансформира. А аз си мисля, че тъкмо оптимистите си споделят: „ Аха, това може да стане. Дайте в този момент да опитаме. Ако не става, да опитаме по втори или трети метод. “ Оптимистът постоянно си споделя, че това ще стане и в последна сметка намира метод да го направи. Песимистът споделя, че не може и това му е оправданието нищо да не се промени. А аз персонално желая да се промени и мисля, че може да се промени.
@@@- Кажи нещо за персоналния си живот – какво си разрешаваш в този момент от нещата, които си си забранявал като играч?
- Всичко. Преди няколко дни водих този диалог с моята огромна щерка, защото и тя се занимава с волейбол. Попита ме дали няма да може да пристигна с нас на ски зимата, да направи еди-какво си… Казах: “Не, тати. Баща ти трябваше да стане на 42 години, с цел да се научи да кара ски, да стане на 44 години, с цел да се научи да кара мотор… “ И всевъзможни други такива неразрешени за спортистите неща. Професионалният спорт в никакъв случай не може да върви дружно с някои удоволствия, които естественият човек може да си разреши. И това е самият факт! Наистина на 42 години се качих на ски и в този момент съм бясно влюбен в този спорт. Преди два месеца изкарах категория за мотор и в този момент е единствено въпрос на време да се кача и на мотор.
- А дребната щерка в различен спорт ли си я дал?
- Не. Ако огромната ми щерка имаше някакви въпросителни, по отношение на това с какво тъкмо желае да се занимава, дребната просто пристигна един ден и сподели: „ Тати, аз отивам да упражнявам волейбол. “ Попитах я къде? А тя отвърна: „ Там, където и кака отиде да тренира. Знам, че може и че познаваш треньора. Всичко е уредено, да отиваме. “ Тя в действителност не ме попита, а ме уведоми, че ще тренира волейбол.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ