Евгени Иванов: Човек се учи повече от загубите отколкото от победите
Евгени Иванов е един от най-обичаните ни волейболни национали от близкото минало. Заради мощния сервис, който извършва, почитателите го назовават Пушката. Роден е в София, а спортната си кариера стартира в ЦСКА. Играе на поста централен блокировач. Състезавал се е за тимове в Гърция, Турция, Италия, Франция, Русия, Полша, Иран. Има 233 мача за националния ни тим в интервала от 1992 до 2008 година На два пъти взе участие на олимпиада – през 1996 година в Атланта, където България се класира на девето място, и през 2008 година в Пекин, където „ лъвовете “ се подреждат пети. Бронзов медалист е от международното състезание по волейбол в Токио през 2006 година и четвърти на Европейското състезание в Атина през 1995 година Бронзов медалист е от Световната купа в Япония през 2007 година Активната си спортна кариера завършва през 2012 година, още веднъж с екипа на „ армейците “. След това основава частна организация, занимаваща се със състезателен мениджмънт и публично здраве. Развива авторски планове, свързани с профилактиката и грижата за децата. През 2015 година е състезателен шеф на Европейското състезание по волейбол. От 2015-2016 година е шеф на Националната волейболна лига.
- Евгени, част си от организацията на някои от огромните шампионати в последните години. По- мъчно и отговорно ли е за теб край линията на игралното поле в сравнение с вътре?
- Със сигурност, изключително първоначално, когато се отхвърлих от дейна спортна кариера, ми беше много мъчно в профил, до линията, тъй като вътре на игрището знам на какво съм кадърен и какво мога да покажа, а извън всичко бе ново за мен, само че с течение на времето натрупах опит и рутина, тъй че към този момент не бих споделил, че се тормозя.
- Как намираш равнището на актуалното международно състезание?
- Получиха се много забавни мачове, развоят на огромна част от тях беше непредвидим, което е добре както за феновете, по този начин и за развиването на волейбола.
- Допада ли ти посоката, в която се развива волейболът в последните години?
- Волейболът, както и всички други спортове, се движи в една посока, която персонално аз не мога да кажа, че утвърждавам на 100%. Не ми подхожда комерсиализацията в спорта, той се е трансформирал в един голям бизнес, само че може би това е естественото развиване на нещата.
- Имат ли интерес децата към волейбола в последните години?
- Определено – да! Мога да приказвам повече за София, защото за провинцията нямам задоволително информация, само че в столицата има много деца, които се интересуват от волейбол, и не са малко школите и клубовете, които работят с тях.
- Какви качества развива волейболът в подрастващите?
- Страшно доста – дисциплинираност, самоуважение, толерантност… Дори децата, които упражняват, да не станат спортисти, тези качества ще им бъдат от изгода през целия живот.
- Ти самият за какво се насочи към спорта?
- Бях много „ живо “ дете, не можех да седнал съм спокойно и това беше метод, по който родителите ми да не ме лимитират. Те ме оставиха да се занимавам с каквото желая. Тренирал съм много спортове. Когато бях дете, всичко беше доста по-достъпно, времената бяха такива, не се изискваше съвсем нищо от страна на родителите, а просто да се съгласят, с цел да може детето да отиде да тренира някъде. Понякога съм се записвал, даже без те да знаят. Докоснал съм се до доста и разнообразни спортове.
- А по какъв начин се спря на волейбола?
- Един треньор ме откри в учебно заведение и ме заведе в залата, нагледно казано, принудително, само че в действителност нямах предпочитание доста да се занимавам с волейбол. Опитах, само че в началото не ми беше изключително забавно, дори мислех да се откажа, само че по този начин се стекоха нещата, че продължих и волейболът стана моят живот.
- Кои са качествата, които водят до триумф във волейбола?
- О, те не са годни единствено за волейбола, те оказват помощ във всеки един аспект на живота. Човек би трябвало да бъде несклоняем, в никакъв случай да не се задоволява с това, което реализира, а да поддържа волята и упоритостта си да се развива непрестанно. Тъй като волейболът не е самостоятелен спорт, би трябвало човек да бъде търпелив към останалите, това е доста значимо. Както ти зависиш от още 5 индивида, по този начин и още 5 индивида зависят от теб на игрището, а в тима са още повече. Трябва да умееш да се поставиш на мястото на другите, да погледнеш света през техните очи.
- В този ред на мисли, по какъв начин се построява положителният колектив в един тим?
- Едва ли има точна рецепта за това. Аз персонално по време на спортната си кариера съм работил с разнообразни треньори и всеки от тях е имал личен метод към това по какъв начин да построи един тим и колектива в него. Това зависи напълно от него и от състезателите, с които разполага, само че те би трябвало да са наясно, че той е диригентът на тима и неговото виждане е определящо. Няма по какъв начин внимателно да се пробва да се наложи над един играч, който е с по-твърд темперамент, или пък противоположното, не може да подходи нападателно и с изострен звук към някой по-мек, по-пасивен играч, защото може да го пречупи. Може би това е най-деликатният миг в треньорската специалност – да намериш точния метод към всеки един от състезателите, с цел да можеш да сглобиш пъзела.
- Ти самият за какво не избра треньорската специалност, откакто се отхвърли от дейната си спортна кариера?
- Никога не ме е привличала… Поне до момента… За мен треньорската специалност е много сложна, много неблагодарна, колкото и тъжно да звучи. Никога не съм имал предпочитание да се отправям в тази посока. Не го усещам като предизвикателство, а аз обичам да си слагам цели, които са някакво предизвикателство за мен, и да ги преследвам.
- Кои са задачите, които в този момент си си сложил?
- Със сигурност ми харесва това, което върша сега, организационната част, която е около един волейболен мач, най-общо казано. Аз, откакто завърших кариерата си, едвам тогава си дадох действително сметка, че в действителност волейболът не е единствено това, което се случва на игрището, а има ужасно доста неща, които се правят извън, само че преди този момент не съм им обръщал внимание. Да се осъществявам в тази сфера, беше задачата, която си сложих, и в последните 4 години я развъртвам интензивно.
- Имаш над 200 мача за националния тим. Какво е възприятието да играеш за България на най-големите интернационалните конгреси?
- Трудно ми е да го дефинира. Винаги съм бил горделив, че мога да изляза да играя с националната фланелка. Чувството не е единствено горделивост, то е и отговорност, и патриотизъм…
- Кой от многочислените триумфи, които си постигнал, ти е най-скъп?
- Не мога да дефинира кой е най-скъп. Изиграл съм доста значими мачове, в някои съм побеждавал, други съм ги губил, само че те също имат своето значение за мен, тъй като аз персонално си мисля, че човек учи повече от загубите, в сравнение с от успехите в този живот. Щастлив съм, че кариерата ми се разви по този метод.
- Играл си в шампионатите на много страни. С какво ще запомниш присъединяване си в тези шампионати и с какво са по-различни от нашето?
- Като метод на живот най-вече ми хареса Италия, играх в тим от остров Сардиния, това беше най-хубавото място, на което съм живял в миналото. Чисто организационно може би в Полша беше най-добре. Поляците в действителност са развили волейбола до такова равнище, единствено може да си мечтаем у нас някой ден да се доближим до него. Не мога да кажа кое от шампионатите е най-силно – аз съм играл, с изключение на в Италия и в Полша, и в Русия, и във Франция. Навсякъде има мощни отбори… За страдание, тези шампионати, които изброих, са несравними с българското.
- Трудно ли взе решение да прекратиш дейната си спортна кариера?
- Не! Напротив… Аз съм подобен човек, че когато взема едно решение, не се двоумя. Човек, в случай че тръгне да се колебае, в никакъв случай не може да бъде уверен в това, което прави, и дали е избрал точния миг. В един миг просто взема решение и споделя край. Дадох си сметка, че на годините, на които бях, няма смисъл да не преставам да играя, единственото, което можех да реализира, продължавайки да упражнявам интензивно, е да получа някоя травма.
- Националният тим постоянно е бил посрещан доста добре в зала „ Конгресна “ на Двореца на културата и спорта във Варна. Доколко е значима поддръжката на почитателите? Ти към момента усещаш любовта на публиката, виждам, че непрестанно те търсят за фотоси и автографи…
- Лично за мен поддръжката на почитателите е от извънредно значение. Аз не можех да играя пред празна зала или пред тиха аудитория, това ме съсипваше. Даже, когато съм бил тук-там, където публиката не ни поддържа, съзнателно съм търсил контакт с нея, отправял съм провокации, с цел да мога да я предизвиквам да стане по- дейна. Когато си хазаин и играеш пред аудитория като варненската, това е незаменимо, поддръжката и силата, която получаваш, е скъпа, всеки един състезател мечтае за това.
- Кои са най-негостоприемните зали от тази позиция?
- Може би в Турция и в Гърция. Феновете там много нападателно поддържат своите. Може би е особено за Балканския полуостров, тук сме по-темпераментни. В Аржентина също. Спомням си, че на едно от изданията на Световната лига почитателите бяха много брутални към нас, даже счупиха главата на едно от момчетата, хвърлиха някакъв камък по него.
- Какво ти даде и какво ти лиши спортът?
- Спортът ми е дал всичко това, което имам сега, аз съм индивидът, който съм, с помощта на спорта. А какво ми е лишил – много неща, които хората, които не се занимават със спорт, могат да си разрешат. Например аз се научих да карам ски преди две години… Пропуснах прохождането и на двете си деца, за жалост. Имало е интервали, в които не съм се виждал с тях с месеци. През последния сезон, в който играх в чужбина, дребната ми щерка ме приемаше повече като облик на екрана на компютъра, в сравнение с като жив човек…
- Но фамилията те поддържа в избора да се посветиш на спорта…
- Абсолютно… Винаги съм казвал, че моето семейство ми вдъхва ужасно доста убеденост и по време на спортната ми кариера, и в този момент.
ПОЛИНА ПЕТРОВА, chernomore.bg
- Евгени, част си от организацията на някои от огромните шампионати в последните години. По- мъчно и отговорно ли е за теб край линията на игралното поле в сравнение с вътре?
- Със сигурност, изключително първоначално, когато се отхвърлих от дейна спортна кариера, ми беше много мъчно в профил, до линията, тъй като вътре на игрището знам на какво съм кадърен и какво мога да покажа, а извън всичко бе ново за мен, само че с течение на времето натрупах опит и рутина, тъй че към този момент не бих споделил, че се тормозя.
- Как намираш равнището на актуалното международно състезание?
- Получиха се много забавни мачове, развоят на огромна част от тях беше непредвидим, което е добре както за феновете, по този начин и за развиването на волейбола.
- Допада ли ти посоката, в която се развива волейболът в последните години?
- Волейболът, както и всички други спортове, се движи в една посока, която персонално аз не мога да кажа, че утвърждавам на 100%. Не ми подхожда комерсиализацията в спорта, той се е трансформирал в един голям бизнес, само че може би това е естественото развиване на нещата.
- Имат ли интерес децата към волейбола в последните години?
- Определено – да! Мога да приказвам повече за София, защото за провинцията нямам задоволително информация, само че в столицата има много деца, които се интересуват от волейбол, и не са малко школите и клубовете, които работят с тях.
- Какви качества развива волейболът в подрастващите?
- Страшно доста – дисциплинираност, самоуважение, толерантност… Дори децата, които упражняват, да не станат спортисти, тези качества ще им бъдат от изгода през целия живот.
- Ти самият за какво се насочи към спорта?
- Бях много „ живо “ дете, не можех да седнал съм спокойно и това беше метод, по който родителите ми да не ме лимитират. Те ме оставиха да се занимавам с каквото желая. Тренирал съм много спортове. Когато бях дете, всичко беше доста по-достъпно, времената бяха такива, не се изискваше съвсем нищо от страна на родителите, а просто да се съгласят, с цел да може детето да отиде да тренира някъде. Понякога съм се записвал, даже без те да знаят. Докоснал съм се до доста и разнообразни спортове.
- А по какъв начин се спря на волейбола?
- Един треньор ме откри в учебно заведение и ме заведе в залата, нагледно казано, принудително, само че в действителност нямах предпочитание доста да се занимавам с волейбол. Опитах, само че в началото не ми беше изключително забавно, дори мислех да се откажа, само че по този начин се стекоха нещата, че продължих и волейболът стана моят живот.
- Кои са качествата, които водят до триумф във волейбола?
- О, те не са годни единствено за волейбола, те оказват помощ във всеки един аспект на живота. Човек би трябвало да бъде несклоняем, в никакъв случай да не се задоволява с това, което реализира, а да поддържа волята и упоритостта си да се развива непрестанно. Тъй като волейболът не е самостоятелен спорт, би трябвало човек да бъде търпелив към останалите, това е доста значимо. Както ти зависиш от още 5 индивида, по този начин и още 5 индивида зависят от теб на игрището, а в тима са още повече. Трябва да умееш да се поставиш на мястото на другите, да погледнеш света през техните очи.
- В този ред на мисли, по какъв начин се построява положителният колектив в един тим?
- Едва ли има точна рецепта за това. Аз персонално по време на спортната си кариера съм работил с разнообразни треньори и всеки от тях е имал личен метод към това по какъв начин да построи един тим и колектива в него. Това зависи напълно от него и от състезателите, с които разполага, само че те би трябвало да са наясно, че той е диригентът на тима и неговото виждане е определящо. Няма по какъв начин внимателно да се пробва да се наложи над един играч, който е с по-твърд темперамент, или пък противоположното, не може да подходи нападателно и с изострен звук към някой по-мек, по-пасивен играч, защото може да го пречупи. Може би това е най-деликатният миг в треньорската специалност – да намериш точния метод към всеки един от състезателите, с цел да можеш да сглобиш пъзела.
- Ти самият за какво не избра треньорската специалност, откакто се отхвърли от дейната си спортна кариера?
- Никога не ме е привличала… Поне до момента… За мен треньорската специалност е много сложна, много неблагодарна, колкото и тъжно да звучи. Никога не съм имал предпочитание да се отправям в тази посока. Не го усещам като предизвикателство, а аз обичам да си слагам цели, които са някакво предизвикателство за мен, и да ги преследвам.
- Кои са задачите, които в този момент си си сложил?
- Със сигурност ми харесва това, което върша сега, организационната част, която е около един волейболен мач, най-общо казано. Аз, откакто завърших кариерата си, едвам тогава си дадох действително сметка, че в действителност волейболът не е единствено това, което се случва на игрището, а има ужасно доста неща, които се правят извън, само че преди този момент не съм им обръщал внимание. Да се осъществявам в тази сфера, беше задачата, която си сложих, и в последните 4 години я развъртвам интензивно.
- Имаш над 200 мача за националния тим. Какво е възприятието да играеш за България на най-големите интернационалните конгреси?
- Трудно ми е да го дефинира. Винаги съм бил горделив, че мога да изляза да играя с националната фланелка. Чувството не е единствено горделивост, то е и отговорност, и патриотизъм…
- Кой от многочислените триумфи, които си постигнал, ти е най-скъп?
- Не мога да дефинира кой е най-скъп. Изиграл съм доста значими мачове, в някои съм побеждавал, други съм ги губил, само че те също имат своето значение за мен, тъй като аз персонално си мисля, че човек учи повече от загубите, в сравнение с от успехите в този живот. Щастлив съм, че кариерата ми се разви по този метод.
- Играл си в шампионатите на много страни. С какво ще запомниш присъединяване си в тези шампионати и с какво са по-различни от нашето?
- Като метод на живот най-вече ми хареса Италия, играх в тим от остров Сардиния, това беше най-хубавото място, на което съм живял в миналото. Чисто организационно може би в Полша беше най-добре. Поляците в действителност са развили волейбола до такова равнище, единствено може да си мечтаем у нас някой ден да се доближим до него. Не мога да кажа кое от шампионатите е най-силно – аз съм играл, с изключение на в Италия и в Полша, и в Русия, и във Франция. Навсякъде има мощни отбори… За страдание, тези шампионати, които изброих, са несравними с българското.
- Трудно ли взе решение да прекратиш дейната си спортна кариера?
- Не! Напротив… Аз съм подобен човек, че когато взема едно решение, не се двоумя. Човек, в случай че тръгне да се колебае, в никакъв случай не може да бъде уверен в това, което прави, и дали е избрал точния миг. В един миг просто взема решение и споделя край. Дадох си сметка, че на годините, на които бях, няма смисъл да не преставам да играя, единственото, което можех да реализира, продължавайки да упражнявам интензивно, е да получа някоя травма.
- Националният тим постоянно е бил посрещан доста добре в зала „ Конгресна “ на Двореца на културата и спорта във Варна. Доколко е значима поддръжката на почитателите? Ти към момента усещаш любовта на публиката, виждам, че непрестанно те търсят за фотоси и автографи…
- Лично за мен поддръжката на почитателите е от извънредно значение. Аз не можех да играя пред празна зала или пред тиха аудитория, това ме съсипваше. Даже, когато съм бил тук-там, където публиката не ни поддържа, съзнателно съм търсил контакт с нея, отправял съм провокации, с цел да мога да я предизвиквам да стане по- дейна. Когато си хазаин и играеш пред аудитория като варненската, това е незаменимо, поддръжката и силата, която получаваш, е скъпа, всеки един състезател мечтае за това.
- Кои са най-негостоприемните зали от тази позиция?
- Може би в Турция и в Гърция. Феновете там много нападателно поддържат своите. Може би е особено за Балканския полуостров, тук сме по-темпераментни. В Аржентина също. Спомням си, че на едно от изданията на Световната лига почитателите бяха много брутални към нас, даже счупиха главата на едно от момчетата, хвърлиха някакъв камък по него.
- Какво ти даде и какво ти лиши спортът?
- Спортът ми е дал всичко това, което имам сега, аз съм индивидът, който съм, с помощта на спорта. А какво ми е лишил – много неща, които хората, които не се занимават със спорт, могат да си разрешат. Например аз се научих да карам ски преди две години… Пропуснах прохождането и на двете си деца, за жалост. Имало е интервали, в които не съм се виждал с тях с месеци. През последния сезон, в който играх в чужбина, дребната ми щерка ме приемаше повече като облик на екрана на компютъра, в сравнение с като жив човек…
- Но фамилията те поддържа в избора да се посветиш на спорта…
- Абсолютно… Винаги съм казвал, че моето семейство ми вдъхва ужасно доста убеденост и по време на спортната ми кариера, и в този момент.
ПОЛИНА ПЕТРОВА, chernomore.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ