Ето ме пред голямо на годината ми. Изложбата в Болоня.

Ето ме пред огромно на годината ми. Изложбата в Болоня. Месеци наред лицето на Зиги Стардъст ме гледа от вагоните на районните влакове, от рекламите по малкия екран и непрекъснатите подканяния по радиото, само че желаех да изчакам, с цел да отидем дружно. Той е неин кумир и тя знае всичко за него, а аз желаех да имам същински способен човек до себе си, когато прекрача прага на музея за съвременно изкуство МАМbo. Тревожех се, че няма да успеем, тъй като непрекъснато на уеб страницата се показваха дни със статус sold оut, струваше ми се, че цяла Италия пътува по тези влакове и всички слизат на тази спирка, че от самолета се изсипва най-малко половин София и още толкоз Европа и веднага ще хлопнат вратата на музея под носа ни и ще ни кажат " затворено е! ".

Биографията на Дейвид Боуи може да се прочете (в това отношение е може би най-важната, самият той не си е падал по публични биографии), да се види в няколко задълбочени документални кино лентата (например е страхотен) и аз знаех към този момент значимите епизоди в живота му. Левена изключително възторжено ми беше разказвала за интервала на Боуи в Берлин и оня концерт до проклетата Стена, която е като рождена контузия за всички ни. Тогава Дейвид Боуи насочва целия тон към Източен Берлин. Там хората слушат и полудяват и желаят да я съборят в този момент, незабавно! Това става няколко месеца по-късно, а Боуи изиграва ролята на културен катализатор – в прочут смисъл той я е съборил. Бях чела и цялостния лист със, които предлага на хората да прочетат. Знаех и, че в библиотеката му има 45 хиляди книги. 45 хиляди книги!... В слушалките го слушам да споделя " Най-лесно беше да съм някой различен " и това незабавно ме уцелва тъкмо там, където би трябвало. Дотук всичко е информация и надлежно чаках информация от самата галерия. Вместо това се оказа, че попадам в друго измерение, в което цялата тази информация е трансформирана в страст, вътрешен глас, в духовно прекарване, което единствено на пръв взор касае Дейвид Боуи, а в действителност се отнася до самата мен. Контакт сред неговия мозък и моя на друго равнище – широко, галактическо и в това време интимно. Изобщо не знам какво се случва с другите към мен – по какъв начин те се свързват с него, какво е в техните глави, явно няма верен метод да възприемеш всичко това.

От входа ни връчват някакво съвременно нещо, което ще схваща посредством сензор къде сме по трасето и ще ни пуска в слушалките каквото би трябвало да чуем – музика, роман. Не е разрешено да се снима. Първото нещо, което ми прави усещане в действителност, не са тъкмо експонатите, а хората. Заобиколени сме от всевъзможни хора, до един с интелигентно и умно лъчение, които мълчат, гледат, слушат, четат, усмихват се, плачат, танцуват, тананикат. Всякакви първокласно и не толкоз първокласно облечени хора и най-много от всевъзможни възрасти – от спящи новородени до дядовци и баби, които посядат на черните кубове, играещи роля на пейки, и слушат и гледат. Тези хора са неговите хора, връстниците му и по-възрастни от него, които, до момента в който ние сме дрямали около Златния Орфей, са оформяли културния си светоглед на свободни хора. Щастливци.

Това нещо сред информацията и страстта е една голяма сила, която ме раздрусва най-силно. Виждаме всичко – дребни листчета със мемоари, бележки, партитури, писма, фотоси, графики, картини, книги, албуми, костюми, предмети, послания, акценти, изявленията с хора, обясняващи подтекста, изявленията с него, доста музика, филми, пърформанси, доста, ужасно доста връзки. Много екрани по стени, по тавани, на кубове, отделени в по-малки зали или самите те – зала, най-модерни и непознати технологии са впрегнати в основаването на това възприятие, че съм в мозъка му, в който на пръв взор всичко е безредно. Всъщност там всяко нещо е неврони и ток, който тече, с цел да сътвори мисъл – връзки, които комбинират към този момент съществуващото, с цел да се роди нещо ново. Есенцията на всяка нова концепция.