Защо не е добре писателите да са бедни?
Естествено това е едно извънредно подвеждащо заглавие. Като всяко извънредно изказване, това в заглавието, че писателите не би трябвало да са небогати, може да бъде контрирано с противоположното изказване. И противоположното изказване да бъде потвърдено също толкоз добре.
Това са антиномиите на Кант, нали по този начин? Две противоположни изказвания, които могат да бъдат еднообразно добре подкрепени с доказателства. Мхм. Какви бяха антиномиите на Кант. Примерно „ Светът е краен – светът е безкраен”. Айде в този момент да забележим какъв брой пъти педеругите-учени са ни подхвърляли димката: „ Светът, пичове, е краен”. За да подмятат един час по-късно димката: „ Светът, копелета, извянявайте, обаче се оказА безконечен, сори”. И по този начин нататък.
Кажа ли – писателите не би трябвало да бъдат небогати, изключително в една бедновата (не бедна, а точно бедновата!) страна като България – незабавно по-късно мога да кажа и „ Писателите, изключително в една богатичка страна като България, би трябвало да са точно небогати, потребно е!”. И да обоснова и двете изказвания добре.
Но в този момент ще настоявам първото, тъй като по този начин желая аз, а вие ще твърдите второто, тъй като (аз добре знам) всяко извънредно мнение, изказано от хора като мене (тоест, всяко мнение) провокира дребна стихия от противодействия.
Вървим си с жена ми, аз съм отишъл да я взема от кабинета и. Осем и половина вечерта е, тъмновато, снеговато, неочарователно вечерно време, най-малко към Румънското посолство, за другаде не знам. Трябва да я взимам от кабинета и, тъй като въпреки всичко е България и вечер не е чак толкоз прелестно да се върви самичък по улиците, в случай че си взел парите на хората за пет-шест психотерапевтични сесии – всяка коства 50 лв. – тъй че у себе си имаш задоволително пари (на десетачки и двайсетачки, а и петдесетачки); задоволително, с цел да те лупне по главата някой превъзбуден от необузданите си стремежи млад человек. Пари си требват.
Вървим, тя е изтощена, аз разпитвам по какъв начин е предходна работата. И от самото начало в главата ми се върти едно изречение на Фройд. Той споделил един път на сътрудник: След осем часа работа в кабинета се усещам по този начин разрушен от отмалялост, като да съм изкоренявал дървета!
Затова аз разпитвам много страхливо и ме е позор...И мисля, че всеки учтив човек е задължен да се срами пред другия, който е работил повече от него и е доста изтощен от работата си. Това, коства ми се, не е прелестен позор, никой позор не е прелестен, само че е доблестен позор.
Жена ми дава отговор със слаб глас – шест часа когнитивно-поведенческа терапия след шест часа работа в най-голямата психиатрична болница на Балканите е нещо, което може да направи гласа ти слаб. И всяко държание на човек вървящ до тебе – дразнещо и несъответстващо. Разбирам добре жена ми и съм деликатен.
Но въпреки всичко би трябвало – от образование и състрадание – да повеждам диалог, с цел да се поуспокои. Както бегач, крещя си, не трябва след петте километра спортно тичане да легне на земята и да лежи – тъй като ще му стане неприятно и може и да се повреди – ами би трябвало да продължи още малко и постепенно да подтичва – по този начин и изтощеният от тежка душевна работа би трябвало да продължи още малко да раздвижва душата си с леки извършения, преди да полегне. Затова приказвам празни приказки и задавам леки въпроси. А жена ми дава отговор лекичко и със слаб глас.
И аз – тъй като чувствам, че не трябва да я карам да приказва – стартирам да и описвам.
Абе нали ти разправях - крещя и – че ме поканиха за присъединяване за една книга. Румънско-българска галерия...там по някакъв план. Картини рисувани най-вече в предишния век. Румънски и български. Нещо такова. И канят писатели от двете страни, с цел да напишат по един роман по някоя от картините. Която си изберат. И от картините и разказите вършат книга. На български, румънски и британски. Нещо такова. Хм, да. Нали се сещаш, разправях ти...
Така бърборя, безшумно и без да влагам чувство; пробвам се да е допустимо най-ненатрапчиво. Убеден съм, че е по-добре да приказвам, в сравнение с да вървим и да мълчим. Винаги съм считал, че мълчанието е знак за безчувственост и пренебрежение. Но жена ми се напряга и споделя високо: Не, не си ми казвал, приказва по-ясно, изобщо не знаех, че си писал роман по картина! Значи по картина е бил, не, сигурна съм – не си ми казвал!
И аз се усещам обезпокоен. Тя по инерция е придала на кроткото ми бърборене изключително значение – все едно продължава да е в кабинета и желае от мене, като от пациент, по-точно изложение и дефиниция на казуса. Ха! Ами добре.
И аз стартирам да и изяснявам: Ами нали ти разказвах – споделям и – че от едно българо-румънско...хм, нещо там, сдружение, някакъв културен институт, нали се сещаш...та от там ме поканиха да напиша подобен роман по картина. И аз избрах една и написах...И в този момент като го пратих, доста са го харесали, това желаех да кажа...
И гърлото ми се свива.
Толкова ми е неловко да приказвам за всичко това! Та тя е изтощена, работила е същинска работа, за която и заплащат същински пари и хората я правят оценка същински...И която е потребна, демон да го вземе...
А аз я занимавам с някакви си там нелепости, просвета, литература, изкуство, моите си незначителни неща и моята си незначителна работа!
Защо? Защо ти се свива гърлото, глезльо? Та ти си прочут публицист, един от най-известните в България, издаван си на десет-петнайсет езика, за какво нямаш самочувствие да приказваш за работата си? – по този начин споделя горделивият дявол живеещ в мен и се подсмихва. Той носи меч с формата на пишка и носът му е чип и щръкнал.
И аз внезапно се напълвам с газирана вода. Закипявам от вътрешната страна. Става ми мощно възбудено, яростно, тъжно, задушаващо; дави ме възприятие за неправда. Трябва да кажа това, което мисля, тъй като го мисля от сума ти и време...Нищо, че жена ми е изтощена – споделям си. Нищо че Всички са изтощени – Всички са изтощени от неща, които не ги интересуват, може и по през целия ден нищо да не вършат, само че от мене всички са изтощени – споделям си - само че аз отново ще го кажа, няма по какъв начин да не го кажа!
И заговарям с спокоен глас, чак поскърцва гласът ми понякога от сподавена мъка.
И споделям по този начин:
Ето по тази причина не би трябвало да са толкоз небогати писателите в България! – споделям и въздишам, а жена ми ме поглежда и схваща, че няма по какъв начин – ще би трябвало да изслуша думите ми. Още един пациент, нали по този начин? Ами – ще го преглътне. Жена на публицист е. И терапевт.
Ето по тази причина писателите не би трябвало да бъдат по този начин унизително...- безшумно и яростно приказвам аз – по този начин мизерно и унизително небогати, по този начин унизително и пренебрежително заплатени...Ето по тази причина не би трябвало да бъдат унижавани непрестанно с насмешки във тип на пари и на липса на пари!
Защо? – пита с взор жена ми.
Защото аз в този момент се пробвам да ти опиша нещо. И да ти кажа – като се замисля по-сериозно – това, което желая да ти кажа е много значимо!
А в случай че бях по-самоуверен човек – щях да кажа, че е извънредно и в действителност доста много значимо!
Кой дефинира кое какъв брой е значимо? – пита жена ми.
Ето това е! – подвигам пръст във въздуха аз. – За това приказвам!
Кой дефинира кое какъв брой е значимо?! Ами естествено – споделям - тоя, който приказва и тоя който слуша!
Но по-скоро тоя който приказва – със своята тежест, престиж, самонадеяност и мощ - внушава на тоя, който слуша, че това, което приказва е значимо. Знаеш - велики истини са казвани безшумно и без убеденост и самочувствие...и са оставали скрити и заровени под наглите неистини и заблуди - с епохи!
А наглите неистини и заблуди, казвани гръмко и с голямо самочувствие и налагани с тонове престиж – са ставали закони за цели епохи. Нали добре знаем това?
Аз желая да ти кажа, че вземам участие в интернационален план, че мой роман е приет за най-хубав в един интернационален план по стратегия на Европейския съюз, само че тъй като...
И съм подготвен да ревна, не да заплача, ами по този начин – без сълзи да плача, да вия и да изръмжавам - тъй като постоянно когато се сготвям да кажа някоя прекомерно ярка и гадна истина ми става напряко неприятно – приплаква ми се.
Защото какво? – пита жена ми и чак отстъпва една крачка, с цел да ме огледа, както се гледа човек, който аха и ще припадне.
Защото в това няма пари...защото в писането...защото в шибаното писане, в шибаното изкуство, в шибаното слово, в шибания дух, в шибаното всичко, което аз върша...няма пари! Няма пари. И по тази причина аз не дръзвам да приказвам за това! Срам ме е! Самият аз го считам за нищожно!
В писането нямало пари и по тази причина то естествено става маловажно и нищожно – няма какво да се лъжем! Една спасяваща живота интервенция коства милиони. Един тенис мач коства милиони. И за тях може да се приказва доста и мощно. Но да занимаваш някого с някакви си разкази – малко безсрамно, нали? Как ще занимаваш някого с нещо, което не коства дори и колкото един стек цигари...
Пазарът по този начин определял! Пазарът на олигофрените дефинира, че Фики Стораро коства хиляда пъти повече от мене. Че някой глупчо с дълги крайници и празна глава коства един милион пъти повече от мене. И дори и умни хора ми споделят, че по този начин би трябвало...и че би трябвало да си търпя и че приказвам нелепости, когато кажа, че Пазарът не е някакъв господ, някакъв Молох, та да го одобрявам покорно. Това, че оценяването на Словото е унизително за Словото, е просто оценката на хора, а не оценката на пазара! Тия хора са отговорни, а не някакъв пазар! И желая да се знае, че това - оценката на Словото на писателите да е по този начин презрителна...това Не е хубаво!
Не е хубаво, тъй като води до смут, това води до подивяване, до мрак и смъртоносна нелепост!
Не викай – споделя жена ми безшумно – аз слушам. Не се ядосвай. Разбирам те.
Да... – жестикулирам аз и се удушавам от изтощение. – Аз нямам самочувствие в този момент, когато ти си работила, да ти кажа, че и аз съм работил. Че съм работил интензивно. Че съм работил свиреп. И в този момент и във всичките тия години. Нямам самочувствие да те занимавам с триумфа си. Защото ти си работила, а аз – неплатен и непризнат – тъй като мамка им олигофренска по този начин определял Пазара – излиза, че не съм работил!
Защото в нашите глави, във всички наши промити от консуматорската белина мозъци цари настройката, че Е РАБОТИЛ И ЗАСЛУЖАВА ДА ГОВОРИ ЗА РАБОТАТА СИ И ДА ЗАНИМАВА ДРУГИТЕ С УСПЕХИТЕ СИ САМО ТОЯ, КОЙТО Е ИЗКАРАЛ ПАРИ!МНОГО ПАРИ!
И аз към този момент крещя и се облягам на една ограда, тъй като ми се вие свят.
Какво? – споделям към този момент безшумно аз – Да се откажа?! Щото в литературата няма пари, в писането няма пари, в словото няма пари, в изкуството, най-малко в честното и високото – няма пари...и аз да се откажа...и да стана текстописец в рекламна организация?! И да популяризирам алкохол, храна за котки, тоалетна хартия и спа центрове за малоумните бизнесменчета и техните силиконено-бъдисебе си курви?!
Да стана нещо друго? Но не публицист...Нещо друго – в което има пари?! А има пари както е известно най-вече в недостойните неща...
Само не ми казвай – в медицината има, а ти си доктор! Има пари в медицината там, където - посредством страданието им - безжалостно и нахално се изнудват почтени страдащи хора...
В чистата и свещена медицина на Помагането има пари едвам не умреш от апетит!
...И ти знаеш това и всеки го знае, но всички се вършат на ударени...защото всеки е направил някакви мръсни взаимни отстъпки в живота си и по тази причина толерира ВЪОБЩЕ ВСИЧКИ МРЪСНИ И ЖАЛКИ КОМПРОМИСИ И НЕЧЕСТНОСТИ!
Да стана общ служащ? Това ли би трябвало да направя, откакто двайсет години съм бил публицист...и въпреки всичко...наистина съм реализирал триумфи?!
Да стана общ служащ или автотенекеджия, с цел да мога да приказвам без позор и стеснение за работата си и за проблемите в нея и за триумфите си в нея?!
Да се откажа от литературата и да стана служител в общината или продавач на космодиск - тъй като просто пазарът не бил подобен и онакъв?!...
Че пазарът не се ли образува от съзнателните и целенасочени старания на участниците в него? Не зависи ли пазарът и от мене и от всички сходни на мене? Та белким аз не направих по този начин – дружно с Георги Господинов, с Деян Енев, с Милен Русков, с Иво Сиромахов, с Капка Касабова и Чарли Парушев, с Тома Марков, с Васил Георгиев и с още доста и доста други, не направихме ли по този начин, че от състояние, в което се споделяше: Няма към този момент българска литература, няма безусловно никакъв пазар за българските книги...защото това беше ситуацията през 2000-а пък и по-късно...не направихме ли по този начин, че българските книги да са наедно с разните там шибани американски бестселъри – да са на първа линия, по-търсени от българите дори и от автобиографиите на мутри, дори и от тъпотиите на Дан Браун...поне по-търсени от умните българи? Не направихме ли ние това – а това не е ли ПРОМЯНА НА ПАЗАРА?
Казвам всичко това и към този момент съм укротен и тъгувам и ме е позор, че съм занимавал изтощеното внимание на жена ми с моите неща. Те са значими, само че не за подобен миг, въпреки всичко...А в действителност – за какво не за подобен миг?
И в случай че аз не дръзвам да кажа нищо, и ме е позор да приказвам на хората за своето писане...и в случай че от беднотия, от унижения, от това „ пазарът е подобен, ти не си необходим, ти не си значим, никой не те търси, никой не се интересува от тебе, пари за тебе няма, тъй че ти си финален отпадък...” – в случай че е по този начин – какви ще са моите послания?
Какво ще е моето слово? Какъв е тоя публицист, който се усеща непрестанно губещ сплескан, ненавиждан...Пише ли подобен човек Илиада? Пише ли един подобен човек Осъдени души? Пише ли един подобен човек Ана Каренина? Такъв човек– срамуващ се да приказва мощно за своя труд и да приказва за него като за най-важно нещо...човек, който се срами да приказва, тъй като в тоя труд няма пари и по тази причина наподобява като мързеливо губене на време...Такъв публицист по какъв начин ще приказва на народа? И какво ще му каже?
И аз знам, че наглият, оглупял от безсмислена безочливост актуален мразител на всичко и потребител ще каже: Това е ситуацията, оправяй се, отпадък подобен.
Все едно като „ това е положението” - и значи, че ситуацията НЕ Е ОТВРАТИТЕЛНО?
И че не би трябвало да се борим против това Положение, до момента в който не го променим?!
Да станеш прислужник, подлизурко или главорез – тъй като е по-доходно от това да си публицист...Това ли е вашият съвет, наглеци такива? – крещя аз и към този момент не знам към кого се обръщам.
А жена ми ме прегръща и споделя: Хайде да си вървим. Хората те слушат. Ще те помислят за вманиачен. Ти си прочут и хората те гледат с неприятно око. Защото ги интересува не какво си написал, ами дали пиеш или не. И като викаш – ще потрият ръце и ще си кажат – тоя отново се е натряскал. Така че – по леко. – засмива се жена ми. Хващаме се на разположение и тръгваме към колата.
Аз се дръзвам безшумно. А тя пита: Какво смешно има пък в този момент.
А аз крещя: Ми какъв брой ли смешно ще звучи на румънски тоя роман, дето го написах...
И продължаваме напред през снега.
Това са антиномиите на Кант, нали по този начин? Две противоположни изказвания, които могат да бъдат еднообразно добре подкрепени с доказателства. Мхм. Какви бяха антиномиите на Кант. Примерно „ Светът е краен – светът е безкраен”. Айде в този момент да забележим какъв брой пъти педеругите-учени са ни подхвърляли димката: „ Светът, пичове, е краен”. За да подмятат един час по-късно димката: „ Светът, копелета, извянявайте, обаче се оказА безконечен, сори”. И по този начин нататък.
Кажа ли – писателите не би трябвало да бъдат небогати, изключително в една бедновата (не бедна, а точно бедновата!) страна като България – незабавно по-късно мога да кажа и „ Писателите, изключително в една богатичка страна като България, би трябвало да са точно небогати, потребно е!”. И да обоснова и двете изказвания добре.
Но в този момент ще настоявам първото, тъй като по този начин желая аз, а вие ще твърдите второто, тъй като (аз добре знам) всяко извънредно мнение, изказано от хора като мене (тоест, всяко мнение) провокира дребна стихия от противодействия.
Вървим си с жена ми, аз съм отишъл да я взема от кабинета и. Осем и половина вечерта е, тъмновато, снеговато, неочарователно вечерно време, най-малко към Румънското посолство, за другаде не знам. Трябва да я взимам от кабинета и, тъй като въпреки всичко е България и вечер не е чак толкоз прелестно да се върви самичък по улиците, в случай че си взел парите на хората за пет-шест психотерапевтични сесии – всяка коства 50 лв. – тъй че у себе си имаш задоволително пари (на десетачки и двайсетачки, а и петдесетачки); задоволително, с цел да те лупне по главата някой превъзбуден от необузданите си стремежи млад человек. Пари си требват.
Вървим, тя е изтощена, аз разпитвам по какъв начин е предходна работата. И от самото начало в главата ми се върти едно изречение на Фройд. Той споделил един път на сътрудник: След осем часа работа в кабинета се усещам по този начин разрушен от отмалялост, като да съм изкоренявал дървета!
Затова аз разпитвам много страхливо и ме е позор...И мисля, че всеки учтив човек е задължен да се срами пред другия, който е работил повече от него и е доста изтощен от работата си. Това, коства ми се, не е прелестен позор, никой позор не е прелестен, само че е доблестен позор.
Жена ми дава отговор със слаб глас – шест часа когнитивно-поведенческа терапия след шест часа работа в най-голямата психиатрична болница на Балканите е нещо, което може да направи гласа ти слаб. И всяко държание на човек вървящ до тебе – дразнещо и несъответстващо. Разбирам добре жена ми и съм деликатен.
Но въпреки всичко би трябвало – от образование и състрадание – да повеждам диалог, с цел да се поуспокои. Както бегач, крещя си, не трябва след петте километра спортно тичане да легне на земята и да лежи – тъй като ще му стане неприятно и може и да се повреди – ами би трябвало да продължи още малко и постепенно да подтичва – по този начин и изтощеният от тежка душевна работа би трябвало да продължи още малко да раздвижва душата си с леки извършения, преди да полегне. Затова приказвам празни приказки и задавам леки въпроси. А жена ми дава отговор лекичко и със слаб глас.
И аз – тъй като чувствам, че не трябва да я карам да приказва – стартирам да и описвам.
Абе нали ти разправях - крещя и – че ме поканиха за присъединяване за една книга. Румънско-българска галерия...там по някакъв план. Картини рисувани най-вече в предишния век. Румънски и български. Нещо такова. И канят писатели от двете страни, с цел да напишат по един роман по някоя от картините. Която си изберат. И от картините и разказите вършат книга. На български, румънски и британски. Нещо такова. Хм, да. Нали се сещаш, разправях ти...
Така бърборя, безшумно и без да влагам чувство; пробвам се да е допустимо най-ненатрапчиво. Убеден съм, че е по-добре да приказвам, в сравнение с да вървим и да мълчим. Винаги съм считал, че мълчанието е знак за безчувственост и пренебрежение. Но жена ми се напряга и споделя високо: Не, не си ми казвал, приказва по-ясно, изобщо не знаех, че си писал роман по картина! Значи по картина е бил, не, сигурна съм – не си ми казвал!
И аз се усещам обезпокоен. Тя по инерция е придала на кроткото ми бърборене изключително значение – все едно продължава да е в кабинета и желае от мене, като от пациент, по-точно изложение и дефиниция на казуса. Ха! Ами добре.
И аз стартирам да и изяснявам: Ами нали ти разказвах – споделям и – че от едно българо-румънско...хм, нещо там, сдружение, някакъв културен институт, нали се сещаш...та от там ме поканиха да напиша подобен роман по картина. И аз избрах една и написах...И в този момент като го пратих, доста са го харесали, това желаех да кажа...
И гърлото ми се свива.
Толкова ми е неловко да приказвам за всичко това! Та тя е изтощена, работила е същинска работа, за която и заплащат същински пари и хората я правят оценка същински...И която е потребна, демон да го вземе...
А аз я занимавам с някакви си там нелепости, просвета, литература, изкуство, моите си незначителни неща и моята си незначителна работа!
Защо? Защо ти се свива гърлото, глезльо? Та ти си прочут публицист, един от най-известните в България, издаван си на десет-петнайсет езика, за какво нямаш самочувствие да приказваш за работата си? – по този начин споделя горделивият дявол живеещ в мен и се подсмихва. Той носи меч с формата на пишка и носът му е чип и щръкнал.
И аз внезапно се напълвам с газирана вода. Закипявам от вътрешната страна. Става ми мощно възбудено, яростно, тъжно, задушаващо; дави ме възприятие за неправда. Трябва да кажа това, което мисля, тъй като го мисля от сума ти и време...Нищо, че жена ми е изтощена – споделям си. Нищо че Всички са изтощени – Всички са изтощени от неща, които не ги интересуват, може и по през целия ден нищо да не вършат, само че от мене всички са изтощени – споделям си - само че аз отново ще го кажа, няма по какъв начин да не го кажа!
И заговарям с спокоен глас, чак поскърцва гласът ми понякога от сподавена мъка.
И споделям по този начин:
Ето по тази причина не би трябвало да са толкоз небогати писателите в България! – споделям и въздишам, а жена ми ме поглежда и схваща, че няма по какъв начин – ще би трябвало да изслуша думите ми. Още един пациент, нали по този начин? Ами – ще го преглътне. Жена на публицист е. И терапевт.
Ето по тази причина писателите не би трябвало да бъдат по този начин унизително...- безшумно и яростно приказвам аз – по този начин мизерно и унизително небогати, по този начин унизително и пренебрежително заплатени...Ето по тази причина не би трябвало да бъдат унижавани непрестанно с насмешки във тип на пари и на липса на пари!
Защо? – пита с взор жена ми.
Защото аз в този момент се пробвам да ти опиша нещо. И да ти кажа – като се замисля по-сериозно – това, което желая да ти кажа е много значимо!
А в случай че бях по-самоуверен човек – щях да кажа, че е извънредно и в действителност доста много значимо!
Кой дефинира кое какъв брой е значимо? – пита жена ми.
Ето това е! – подвигам пръст във въздуха аз. – За това приказвам!
Кой дефинира кое какъв брой е значимо?! Ами естествено – споделям - тоя, който приказва и тоя който слуша!
Но по-скоро тоя който приказва – със своята тежест, престиж, самонадеяност и мощ - внушава на тоя, който слуша, че това, което приказва е значимо. Знаеш - велики истини са казвани безшумно и без убеденост и самочувствие...и са оставали скрити и заровени под наглите неистини и заблуди - с епохи!
А наглите неистини и заблуди, казвани гръмко и с голямо самочувствие и налагани с тонове престиж – са ставали закони за цели епохи. Нали добре знаем това?
Аз желая да ти кажа, че вземам участие в интернационален план, че мой роман е приет за най-хубав в един интернационален план по стратегия на Европейския съюз, само че тъй като...
И съм подготвен да ревна, не да заплача, ами по този начин – без сълзи да плача, да вия и да изръмжавам - тъй като постоянно когато се сготвям да кажа някоя прекомерно ярка и гадна истина ми става напряко неприятно – приплаква ми се.
Защото какво? – пита жена ми и чак отстъпва една крачка, с цел да ме огледа, както се гледа човек, който аха и ще припадне.
Защото в това няма пари...защото в писането...защото в шибаното писане, в шибаното изкуство, в шибаното слово, в шибания дух, в шибаното всичко, което аз върша...няма пари! Няма пари. И по тази причина аз не дръзвам да приказвам за това! Срам ме е! Самият аз го считам за нищожно!
В писането нямало пари и по тази причина то естествено става маловажно и нищожно – няма какво да се лъжем! Една спасяваща живота интервенция коства милиони. Един тенис мач коства милиони. И за тях може да се приказва доста и мощно. Но да занимаваш някого с някакви си разкази – малко безсрамно, нали? Как ще занимаваш някого с нещо, което не коства дори и колкото един стек цигари...
Пазарът по този начин определял! Пазарът на олигофрените дефинира, че Фики Стораро коства хиляда пъти повече от мене. Че някой глупчо с дълги крайници и празна глава коства един милион пъти повече от мене. И дори и умни хора ми споделят, че по този начин би трябвало...и че би трябвало да си търпя и че приказвам нелепости, когато кажа, че Пазарът не е някакъв господ, някакъв Молох, та да го одобрявам покорно. Това, че оценяването на Словото е унизително за Словото, е просто оценката на хора, а не оценката на пазара! Тия хора са отговорни, а не някакъв пазар! И желая да се знае, че това - оценката на Словото на писателите да е по този начин презрителна...това Не е хубаво!
Не е хубаво, тъй като води до смут, това води до подивяване, до мрак и смъртоносна нелепост!
Не викай – споделя жена ми безшумно – аз слушам. Не се ядосвай. Разбирам те.
Да... – жестикулирам аз и се удушавам от изтощение. – Аз нямам самочувствие в този момент, когато ти си работила, да ти кажа, че и аз съм работил. Че съм работил интензивно. Че съм работил свиреп. И в този момент и във всичките тия години. Нямам самочувствие да те занимавам с триумфа си. Защото ти си работила, а аз – неплатен и непризнат – тъй като мамка им олигофренска по този начин определял Пазара – излиза, че не съм работил!
Защото в нашите глави, във всички наши промити от консуматорската белина мозъци цари настройката, че Е РАБОТИЛ И ЗАСЛУЖАВА ДА ГОВОРИ ЗА РАБОТАТА СИ И ДА ЗАНИМАВА ДРУГИТЕ С УСПЕХИТЕ СИ САМО ТОЯ, КОЙТО Е ИЗКАРАЛ ПАРИ!МНОГО ПАРИ!
И аз към този момент крещя и се облягам на една ограда, тъй като ми се вие свят.
Какво? – споделям към този момент безшумно аз – Да се откажа?! Щото в литературата няма пари, в писането няма пари, в словото няма пари, в изкуството, най-малко в честното и високото – няма пари...и аз да се откажа...и да стана текстописец в рекламна организация?! И да популяризирам алкохол, храна за котки, тоалетна хартия и спа центрове за малоумните бизнесменчета и техните силиконено-бъдисебе си курви?!
Да стана нещо друго? Но не публицист...Нещо друго – в което има пари?! А има пари както е известно най-вече в недостойните неща...
Само не ми казвай – в медицината има, а ти си доктор! Има пари в медицината там, където - посредством страданието им - безжалостно и нахално се изнудват почтени страдащи хора...
В чистата и свещена медицина на Помагането има пари едвам не умреш от апетит!
...И ти знаеш това и всеки го знае, но всички се вършат на ударени...защото всеки е направил някакви мръсни взаимни отстъпки в живота си и по тази причина толерира ВЪОБЩЕ ВСИЧКИ МРЪСНИ И ЖАЛКИ КОМПРОМИСИ И НЕЧЕСТНОСТИ!
Да стана общ служащ? Това ли би трябвало да направя, откакто двайсет години съм бил публицист...и въпреки всичко...наистина съм реализирал триумфи?!
Да стана общ служащ или автотенекеджия, с цел да мога да приказвам без позор и стеснение за работата си и за проблемите в нея и за триумфите си в нея?!
Да се откажа от литературата и да стана служител в общината или продавач на космодиск - тъй като просто пазарът не бил подобен и онакъв?!...
Че пазарът не се ли образува от съзнателните и целенасочени старания на участниците в него? Не зависи ли пазарът и от мене и от всички сходни на мене? Та белким аз не направих по този начин – дружно с Георги Господинов, с Деян Енев, с Милен Русков, с Иво Сиромахов, с Капка Касабова и Чарли Парушев, с Тома Марков, с Васил Георгиев и с още доста и доста други, не направихме ли по този начин, че от състояние, в което се споделяше: Няма към този момент българска литература, няма безусловно никакъв пазар за българските книги...защото това беше ситуацията през 2000-а пък и по-късно...не направихме ли по този начин, че българските книги да са наедно с разните там шибани американски бестселъри – да са на първа линия, по-търсени от българите дори и от автобиографиите на мутри, дори и от тъпотиите на Дан Браун...поне по-търсени от умните българи? Не направихме ли ние това – а това не е ли ПРОМЯНА НА ПАЗАРА?
Казвам всичко това и към този момент съм укротен и тъгувам и ме е позор, че съм занимавал изтощеното внимание на жена ми с моите неща. Те са значими, само че не за подобен миг, въпреки всичко...А в действителност – за какво не за подобен миг?
И в случай че аз не дръзвам да кажа нищо, и ме е позор да приказвам на хората за своето писане...и в случай че от беднотия, от унижения, от това „ пазарът е подобен, ти не си необходим, ти не си значим, никой не те търси, никой не се интересува от тебе, пари за тебе няма, тъй че ти си финален отпадък...” – в случай че е по този начин – какви ще са моите послания?
Какво ще е моето слово? Какъв е тоя публицист, който се усеща непрестанно губещ сплескан, ненавиждан...Пише ли подобен човек Илиада? Пише ли един подобен човек Осъдени души? Пише ли един подобен човек Ана Каренина? Такъв човек– срамуващ се да приказва мощно за своя труд и да приказва за него като за най-важно нещо...човек, който се срами да приказва, тъй като в тоя труд няма пари и по тази причина наподобява като мързеливо губене на време...Такъв публицист по какъв начин ще приказва на народа? И какво ще му каже?
И аз знам, че наглият, оглупял от безсмислена безочливост актуален мразител на всичко и потребител ще каже: Това е ситуацията, оправяй се, отпадък подобен.
Все едно като „ това е положението” - и значи, че ситуацията НЕ Е ОТВРАТИТЕЛНО?
И че не би трябвало да се борим против това Положение, до момента в който не го променим?!
Да станеш прислужник, подлизурко или главорез – тъй като е по-доходно от това да си публицист...Това ли е вашият съвет, наглеци такива? – крещя аз и към този момент не знам към кого се обръщам.
А жена ми ме прегръща и споделя: Хайде да си вървим. Хората те слушат. Ще те помислят за вманиачен. Ти си прочут и хората те гледат с неприятно око. Защото ги интересува не какво си написал, ами дали пиеш или не. И като викаш – ще потрият ръце и ще си кажат – тоя отново се е натряскал. Така че – по леко. – засмива се жена ми. Хващаме се на разположение и тръгваме към колата.
Аз се дръзвам безшумно. А тя пита: Какво смешно има пък в този момент.
А аз крещя: Ми какъв брой ли смешно ще звучи на румънски тоя роман, дето го написах...
И продължаваме напред през снега.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ