Пътят към Йодемиш
"Емине! Еминеее! Яваш-яваш, Емине! Яваш-яваш. "
Емине изглеждаше към четиригодишна и тичаше измежду камъните на античния Пергам, безрезултатно преследвана от майка си. Из руините на един от центровете на елинизма и европейската цивилизация в този ден не бродеха кой знае какъв брой хора, а ние май бяхме единствените чужденци. В древността акрополът на Пергам сигурно е бил впечатляващо представление с монументалните си здания, големия спектакъл, вкопан в замайващо стръмния скат, белият храм на обожествения император Траян, от който сега са непокътнати най-вече елементи - колосален стилобат, десетина великански колони, знак на завоеванието от античния Рим. И всичко това надвиснало над долината. Дори през днешния ден, погледнати изпод, от тесните улички на актуалния турски град Бергама, руините са впечатляващи, а в предишното блестящите с мрамора си постройки несъмнено са смайвали античните пътешественици.
Пергам е бил ограбван ужасно два пъти. Първият път от небезизвестния Марк Антоний, любовникът на Клеопатра, който изтръгва сърцето на елинистичния град. Библиотеката на Пергам, втората в античния свят след Александрийската, 200 000 книги по сведения на Плутарх, е била отнесена и предадена на египетската кралица. Сега, от голямата постройка, намирала се на гърба на театъра, са останали единствено темелите.
Вторият обир е осъществен в по-нови времена. През 80-те години на XIX век немският археолог Карл Хуман стартира разкопки в недокосвания към момента Пергам и бързо открива превъзходни фризове и скулптури, които с разрешението на османското държавно управление, натоварени на магарета са закарани до Измир (Смирна) и оттова в Германия. Двайсет години са нужни, с цел да се възроди едно от същинските чудеса на античния свят - олтарът на Зевс, прочут повече като Пергамския олтар. Днес, с цел да го видите, би трябвало да отидете в Берлин. Една от аргументите Германия, а не Турция да има олтара, е желанието на Бисмарк да опълчи на Англия антична полезност, сходна на фризовете от Партенона, които британците преди този момент са отмъкнали от Атина. Ще ви кажат, че османците са разрешили, че това не е същинска кражба. Помислете отново?
"Аркадаш! " Мъжът се беше покачил на някаква купчина камъни и с измъчено лице правеше знаци да се приближа. Обясняваше нещо на турски, което уверено не разбирах, само че и по този начин беше ясно, че се е сецнал и го боли. Иска да се опре на рамото ми, с цел да слезе. "Яваш-яваш ", повтаря дамата до него. И полека-лека двамата се насочат към изхода. Заедно с Емине, която най-после въпреки всичко е съумяла да падне и в този момент оглася с плача си трийсет и две вековното място.
"Откъде сте?, пита на британски търговецът на шапки пред входа, до момента в който стяга с ластици стоката си, тъй като вятърът се усилва. "От България ". "Здравей ", споделя той на български. Поглежда към шапките, усмихва се, само че не продължава на родния ни език.
Вятърът се усилва. Мъжът придържа шапките си, различен държи чадъра, който пази сянка, да не ни строши главите, а едно момче с влудяваща бавност подготвя двата прясно изцедени портокалови сока, които сме поръчали. Измива плодовете един по един, реже ги все едно им прави дисекция, търси чаши, извикаха го за нещо друго, върна се, рови пет минути за дребни... Яваш-яваш. Сокът беше прелестен. Над Пергам се спуснаха черни облаци. Докарахме с нас дъжда от България.
Чао
"Ако ставате от масата малко гладни, постоянно ще бъдете здрави ". Това предлага най-известният древноримски доктор Гален, който е родом от Пергам. Лесно му е било на него. Кухнята в огромния, само че недодялан град на империята надали може да се съпостави с днешното разнообразие в тази част на Средиземно море, родено от съешаването на кулинарията на тюркските нации, арменците, гърците, арабите, балканските нации и кавказците. Но въпреки всичко в Западна (Eгейска) Турция, даже триста километра във вътрешността от брега, кухнята си остава средиземноморска, с доста зеленчуци, сирена, зехтин, маслини, плодове и с малко месо.
Гален несъмнено е прав от здравна позиция, само че по какъв начин да устоиш рано заран на леко жилаво гюзлеме със солен айран, по какъв начин да се спреш пред тези турски закуски с домати, крастави, саламурено сирене, ливанско сирене на конци, мед с каймак, извара със сметана, овче масло, бяло като памук, зелени маслини, черни маслини, кафяви маслини, сбръчкани маслини, сладки маслини, варени картофи със зехтин и чубрица, мекици омесени с джоджен, яйца на очи, донесени с тигана, преди малко свален от огъня. Или пък да откажеш чорба от пасирана леща с мента, нежни късчета зелен боб с късчета месо, колкото фалангата на детско кутре и щедро засипани с бял бухнал ориз, мантъ (кайма завита в тесто, залята с кисело мляко и полята с разтопено масло), постни сарми от ориз, увит в линии от тиквичка и, несъмнено, кюфте, което в действителност там е кебапче. Тази кухня им дълбоки корени.
Английският стихотворец и публицист Джон Аш, който от десетилетия живее в Истанбул, написа в завладяващия документален разказ "Византийско странствуване ", че кулинарните обичаи на империята са съхранени по-добре в Истанбул и Анатолия, в сравнение с в Гърция. "Такива турски ястия като кебап, сарми, пълнени с кайма зеленчуци имат византийски генезис. Бюрекът, халвата и саралията постоянно се загатват във византийски и типичен текстове. Изкуството на печивата и винарството също са били непознати за турците, когато са пристигнали в Анатолия и до края на XVI век остават привилегия на християнското население. " Нямаме визия какви са били на усет печивата във Византия, само че оня симид, който купихме надалеч след среднощ на пристанището в Йенифоча, беше прясно изпечен и извънредно апетитен. Вярно е, че бяхме и доста гладни.
Всички в Турция обичат симид. Включително чайките, които съпровождат фериботите през Дарданелите. Едрите птици са приучени, че хората им хвърлят самун и обикалят корабчетата на огромни ята, като улавят залъците още във въздуха. Други пърхат на едно място, като че ли театралничат, само че в действителност дебнат по кое време следващото парче симид ще излети зад борда. Приветливи птици и приветливи хора. Същите като оня мъж, от касата на ферибота в Еджеабат, който, като погледна софийския номер на колата ни, се усмихна и реши да каже нещо на български: "Чао ". Сигурно знаеше, че използваме думата за сбогом, само че нали "чао " е и "здравей " на италиански. Така с едно двусмислено "чао " напуснахме Европа и влязохме в Азия.
Рено 12
Преди време мой прочут отиде в Пловдив да купува кола за чужденец. Търсел бяло "Ауди ". "За турчин ли купувате ", го попитали в автокъщата. Бялото е най-разпространеният цвят по пътищата на Турция. От пет коли с локална регистрация, три са бели. Казват, че по този начин се плащало по-малко в сервиза, като се ударели на пътя. Може и да е правилно, тъй като комшиите имат много характерен фасон на шофиране, който изключва понятия като "предимство ", престрояване ", оглеждане ", "подаване на мигач ", само че включва "несъобразена скорост ", внезапно тръгване ", "рязко прекъсване ". С една дума, бъдете доста деликатни на пътя. Освен белия цвят другото, което прави усещане по пътищата, е относително остарелият автопарк. Колкото повече се отдалечаваш от огромните градове, толкоз повече срещаш модели от 90-те, а и от предходни десетилетия. Не един и два пъти видяхме жигулоподобни коли, в действителност прародителят на "Жигули " - "Фиат 124 ", освен това в доста положително положение. Но същинският цар на ретропарка по пътищата е "Рено 12 ". Френската кола, модел 1969 година е извънредно известна в Европа, Южна Америка и Австралия, а автомобилният цех в Бурса я създава под името "Рено Торос " до 2000 година Архаично изглеждащият модел, във вид "комби ", е най-често срещан в селските региони. Вози както хора, по този начин и картофи. В моменти, когато задминаваш модели отпреди 30 години, се чувстваш като в машина на времето, съпоставено с България. Но сравнението е единствено дотук.
Когато пътувате с кола из Западна Турция виждате, че претенцията и фукнята на сегашната власт, че строяла пътища, са извънредно несериозни. "Който и от изброените в тази книга градове да посетите, на всички места ще видите една страна в напредък. " От позиция на пътното строителство, създателите на пътеводителя от 2011 година "Истанбул и Западна Турция " на "Нешънъл Джиографик " са изцяло прави. За миналите седем години изказванието им е станало още по-вярно. Строи се доста. Прокарват се четирилентови пътища сред дребни градчета и села, в случай че не се прави нов път, се уголемява остарелият, тунели пробиват планините, с цел да съкратят дистанциите. Това, на което у нас му споделяме автомагистрала, в тази част на Турция е просто скоростен път, автомагистралите са осемлентови, таксите се заплащат с електронен стикер, който е най-добре да закупите още на границата. Няма дупки, няма кърпежи. Указателните табели са толкоз нагъсто, че е много мъчно да се заблудите за посоката. Няма рекламни билбордове. Селата и градовете са на постоянно и се вижда, че и в тях също кипи бурно строителство. Нови квартали от триетажни жилищни здания, по сходни планове, малко кичозни за нашия усет, никнат в покрайнините на всеки град, през който минахме.
"Толкова доста стъпала "
"Винаги ли е имало толкоз доста китайци? - Не. пристигнаха през последните две години. " Мъжът, който пита, е възрастен индиец, дружно с него е брачната половинка му, облечена в обичайната носия, със златни гривни по ръцете й. Събеседникът им е англоговорящ гид, който с предихание изяснява за античния град Ефес, вторият по посещаемост от туристи обект в Турция след музея на Ататюрк, както споделят. Китайците фактически са доста и освен в Ефес. Имаше ги на огромни групи и в Хиерополис/Памуккале, където към този момент бяха маркирали мястото с неизбежния ресторант. Те са новата действителност на международния туристически пазар. И са доста.
Ефес. Най-големият пазар за плебеи в района, най-голямото пристанище, най-големият храм на Артемида, едно от седемте чудеса на света, най-големият амфитеатър. Най-запазеният древен град в Турция. Четирийсет лири за вход (около 15 лева.) - умерена цена за подобен влиятелен обект. И още двайсет за комплекса от терасовидни жилища на богати ефесчани, където подслушахме горния диалог. Не си ги спестявайте. Под особено направеното защитно климатизирано оборудване се намират мрамори, мозайки и стенописи, които ни споделят повече за хората, обитавали това място, в сравнение с монументалните здания извън.
"Толкова доста стъпала ". Младият малайзиец се спуска с измъчено изражение по стъпалата на амфитеатъра, напечен от над трийсетградусовата горещина. Същия ден ще четем, че пороите са блъснали и Истанбул, както и Гърция, и Северна България, само че към този момент търсим прохладата под сянката на големите борове, обрамчили алеята, водеща към изхода от археологическия обект. Интересно е, че съвсем на всички места в огромните туристически обекти, турците се стараят да употребяват съоръжение лично произвеждане - бариери, турникети, скенери, климатици. Всички билети са по обединен дизайн, единствено изображенията на обектите по тях е друго. Почти всички продавани в обектите сувенири носят формалното туристическо лого на страната.
Ако ще замръквате в Ефес, за препоръчване е да не оставате в близкия град Селчук, а да се отправите към небезизвестното село Шириндже, ситуирано на седем километра нагоре в планината. Сега 600-годишното село е архитектурен резерват и всяка къща е обърната я на хотел, я на ресторант или магазин за сувенири и плодово вино, с което е известно селото. В България за Шириндже се заприказва, когато през 2012 година турците си направиха реклама като оповестиха, че единствено тяхното и едно френско село щели да оцелеят след края на света, който маите били пресметнали, че се пада тая година. С и без маите Шириндже и в този момент си оцелява добре. Не му липсват туристи.
Близо до нашата къща-хотел се намираше църквата на селото, глух очевидец на Малоазийска злополука от 1922 година, поставила завършек на двехилядигодишното гръцко наличие в Азия. Църквата беше избегнала ориста на други църкви, превърнати в джамии или хранилища от гръцките села и градчета, напуснати от коренните си жители, в ужасното им бягство към Смирна. Беше просто затворена, а площадката пред нея разкриваше хубава панорама към селото, събуждано в миналото от звъна на камбаната, а в този момент от гласа на мюезина.
"Виното от локални сортове ли е? - От локални, а вие от кое място сте? - От България. - Аз пък съм от Македония ", споделя, само че не продумва повече на северомакедонски акцент мъжът с бялата риза, който ни продава бутилка вино, което по-късно ще се окаже с мирис на малини. Турция е на четвърто място в света по повърхност на лозовите насаждения. Но голямата част от продукцията или отива незабавно на масите, или се преработва на стафиди. Едва 40 на 100 от гроздето се преработва в естествен сок или вино. Има 600 локални сорта и защото филоксерата в никакъв случай не е нападала тази страна, лозите са си същите като преди 6000 г, след като са първите данни за винарство. Два сорта обаче най-вече се набиват на очи в магазините в региона на Измир - окюзгьозю, (биволско око) и боазкере, което от уеб страницата "ДиВино " превеждат като "изгаряне на гърлото ". Купажирани и охладени, виновността от тези сортове вървят доста добре с ливанско сирене и маслини. Да, аленото вино върви добре и без мръвка.
Божия лъв
"Познавам имама на джамията в София ". Около шейсетгодишният мъж с типичен мустаци, карирана риза с пай ръкав, бежови панталони и сиви чорапи, имам на 706-годишната Голяма джамия в Бирги, реди британските думи в такава скороговорка, че половината остават неразбираеми. "Виж тая плочка ", сочи имамът тюркоазената и пурпурна теракота, с която е облицован михрабът на джамията. "Тази е на 700 години, а тази на седем години ", споделя ухилен той. Съгласяваме се, че средновековната плочка е по-хубава от актуалната. Голямата джамия в Бирги е с базиликална структура, неотговаряща на канона. В единия външен ъгъл има вграден каменен лъв, древен, доста наподобяващ на каменните лъвове от Хиерополис и удостоверение по какъв начин лъвовете могат да сменят стопаните си. А против него турците са издигнали монумент на различен един "лъв ".
Бронзовият Умур бег, е завоевателят на Бирги, което преди този момент се е наричало Пиргион и е било обитаемо с гърци, които са го обитавали най-малко четири века преди Христа. Вторият емир на бейлика Айдън, чийто монумент е до джамията, е завоювал за исляма още Ефес, Смирна, плячкосва Беломорска Тракия и оставя диря в българската история като спечелилия на Момчил челник. Паметникът на този, който турският стихотворец Енвери назовава "Божи лъв ", ни показва здрав, строен мъж в героична поза, с ризница, шлем и ятаган. Но двама венецианци, съгласно "Уикипедия " го видели по този начин: "... извънредно тлъст, с стомах като бъчва, облечен в коприна, пиещ бадемово мляко и похапващ яйце с подправки със златна лъжичка ".
"Бир лира ". Жената с шалварите вади кубчето топъл царевичен самун от уличната пещ и ни го подава. Подобно на Шириндже Бирги също е етнографски резерват, препоръчан за листата на ЮНЕСКО за обекти със международно културно значение. За задачата турската страна е работила в Бирги със размах. Реконструирани и павирани са всички улици, ремонтирани са всички къщи, възобновени са от руините всички исторически обекти - медресета, бани, конаци, за което свидетелстват табели с фотографии от вида "преди и след ". Множество остарели къщи са обърнати на хотели с битова конюнктура, както биха споделили у нас. То, почтено казано, и къщите са същите като у нас. "Перлата " на Бирги, триетажният конак на Чакир ага, с изписаната си фасада, фреските, дърворезбата по таваните, поради който селището е препоръчано за листата на ЮНЕСКО, беше обаче затворен за реституция от една година насам, макар, че на пръв взор не се нуждаеше от нея.
.jpg )
Снимка vuraldan.blogspot.com
Панталоните на проф. Кенан Ерим
Бирги и близкият до него град Йодамиш, картофената столица на Турция, бяха главната цел на пътуването ни, което предприехме, с цел да уважим сватбата на наши другари, а за десерт, с изключение на неизбежните травертини на Памуккале бяхме оставили античния Афродизиас, който несправедливо остава в сянката на Ефес и не е чак толкоз прочут измежду туристите.
"Паркингът е пет лири, а шатълът (совалката) е безвъзмезден ". "Совалката " е трактор с покрито ремарке, който те транспортира до входа на Афродизиас. На вратата на ремаркето е сложена кутия за бакшиши за лидера. Ако желаете, може да ходите и пешком. Триста метра са, само че по кое време различен път ще ви возят с трактор.
Както Ефес е прочут с храма на Артемида, по този начин и Афродизиас е отдаден на богинята на любовта и секса Афродита. Площта на града е голяма, изцяло съизмерима с Ефес, обектите са не по-малко впечатляващи, само че огромна част от тях към момента не е разкрита за посетителите. Пътека, покрита с дървени скари, ви води около най-важните места за разглеждане. Първи е Себастеонът, в който са отдавали респект на римските императори от Юлиево-Клавдиевата династия. Орелефите, които са покривали два от трите му етажа, са непокътнати в огромната си част и са експонирани в музея на мястото на разкопките, а не в непозната страна, каквато е ориста на находките от Пергам. После минавате през театъра за няколко хиляди души, баните на Адриан, портика на Тиберий, Булевтериона - градския съвет, и несъмнено, останките от храма на Афродита - измежду които се открояват четиринайсет големи колони.
Човекът, който открива за света Афродизиас, е турският археолог проф. Кенан Ерим (1929-1990 г.), който посвещава целия си професионален път на разкопките на града. От 1961 година той, дружно с сътрудниците си от Нюйоркския университет изваждат на бял свят града на Афродита. За задачата е било преместено цяло едно село - Гейре, чиито къщи са били тогава сред руините, а античните колони са употребявани за диреци. Няколко къщи са непокътнати и се употребяват за потребностите на музея. В две от тях, заградени с висока ограда, се намира базата на американските учени, които работят на разкопките към този момент близо 60 години. А в една от къщите е мемориалният музей на проф. Ерим, в който има редица фотоси на именития турски фотограф от арменски генезис Ара Гюлер. На една от стените, под стъкло, висят работните панталони с кръпки на проф. Кенан Ерим.
На изхода на туристическия маршрут пред очите ви се изправя импозантният Тетрапилон - конструкция от осем двойки колони с два фронтона, която преди време е оформяла входа към храма на Афродита. Пред него се е проснала съвършена ливада. А вдясно, за излизащите от разкопките, след моравата е гробът на проф. Кенан Ерим, който възкресява от руините това знамение, за всички след него.
Не знам кое впечатлява повече. Отношението на страната към старините, които й носят валута и популярност, или към индивида, който е направил това допустимо. Едното демонстрира държавническо мислене. Другото демонстрира, че сме хора. Човещината и уважението към бележитите хора е присъща за Турция и в случай че имате подозрения в това, отидете да видите панталоните и гроба на проф. Кенан Ерим, и доста неща за тях, и за нас ще ви станат ясни.
Типичен релеф за Западна Турция
.jpg )
Шестотингодишното село Шериндже
.jpg )
Тетрапилонът в Афодизиас, сниман откъм гроба на проф. Кенан Ерим
Емине изглеждаше към четиригодишна и тичаше измежду камъните на античния Пергам, безрезултатно преследвана от майка си. Из руините на един от центровете на елинизма и европейската цивилизация в този ден не бродеха кой знае какъв брой хора, а ние май бяхме единствените чужденци. В древността акрополът на Пергам сигурно е бил впечатляващо представление с монументалните си здания, големия спектакъл, вкопан в замайващо стръмния скат, белият храм на обожествения император Траян, от който сега са непокътнати най-вече елементи - колосален стилобат, десетина великански колони, знак на завоеванието от античния Рим. И всичко това надвиснало над долината. Дори през днешния ден, погледнати изпод, от тесните улички на актуалния турски град Бергама, руините са впечатляващи, а в предишното блестящите с мрамора си постройки несъмнено са смайвали античните пътешественици.
Пергам е бил ограбван ужасно два пъти. Първият път от небезизвестния Марк Антоний, любовникът на Клеопатра, който изтръгва сърцето на елинистичния град. Библиотеката на Пергам, втората в античния свят след Александрийската, 200 000 книги по сведения на Плутарх, е била отнесена и предадена на египетската кралица. Сега, от голямата постройка, намирала се на гърба на театъра, са останали единствено темелите.
Вторият обир е осъществен в по-нови времена. През 80-те години на XIX век немският археолог Карл Хуман стартира разкопки в недокосвания към момента Пергам и бързо открива превъзходни фризове и скулптури, които с разрешението на османското държавно управление, натоварени на магарета са закарани до Измир (Смирна) и оттова в Германия. Двайсет години са нужни, с цел да се възроди едно от същинските чудеса на античния свят - олтарът на Зевс, прочут повече като Пергамския олтар. Днес, с цел да го видите, би трябвало да отидете в Берлин. Една от аргументите Германия, а не Турция да има олтара, е желанието на Бисмарк да опълчи на Англия антична полезност, сходна на фризовете от Партенона, които британците преди този момент са отмъкнали от Атина. Ще ви кажат, че османците са разрешили, че това не е същинска кражба. Помислете отново?
"Аркадаш! " Мъжът се беше покачил на някаква купчина камъни и с измъчено лице правеше знаци да се приближа. Обясняваше нещо на турски, което уверено не разбирах, само че и по този начин беше ясно, че се е сецнал и го боли. Иска да се опре на рамото ми, с цел да слезе. "Яваш-яваш ", повтаря дамата до него. И полека-лека двамата се насочат към изхода. Заедно с Емине, която най-после въпреки всичко е съумяла да падне и в този момент оглася с плача си трийсет и две вековното място.
"Откъде сте?, пита на британски търговецът на шапки пред входа, до момента в който стяга с ластици стоката си, тъй като вятърът се усилва. "От България ". "Здравей ", споделя той на български. Поглежда към шапките, усмихва се, само че не продължава на родния ни език.
Вятърът се усилва. Мъжът придържа шапките си, различен държи чадъра, който пази сянка, да не ни строши главите, а едно момче с влудяваща бавност подготвя двата прясно изцедени портокалови сока, които сме поръчали. Измива плодовете един по един, реже ги все едно им прави дисекция, търси чаши, извикаха го за нещо друго, върна се, рови пет минути за дребни... Яваш-яваш. Сокът беше прелестен. Над Пергам се спуснаха черни облаци. Докарахме с нас дъжда от България.
Чао
"Ако ставате от масата малко гладни, постоянно ще бъдете здрави ". Това предлага най-известният древноримски доктор Гален, който е родом от Пергам. Лесно му е било на него. Кухнята в огромния, само че недодялан град на империята надали може да се съпостави с днешното разнообразие в тази част на Средиземно море, родено от съешаването на кулинарията на тюркските нации, арменците, гърците, арабите, балканските нации и кавказците. Но въпреки всичко в Западна (Eгейска) Турция, даже триста километра във вътрешността от брега, кухнята си остава средиземноморска, с доста зеленчуци, сирена, зехтин, маслини, плодове и с малко месо.
Гален несъмнено е прав от здравна позиция, само че по какъв начин да устоиш рано заран на леко жилаво гюзлеме със солен айран, по какъв начин да се спреш пред тези турски закуски с домати, крастави, саламурено сирене, ливанско сирене на конци, мед с каймак, извара със сметана, овче масло, бяло като памук, зелени маслини, черни маслини, кафяви маслини, сбръчкани маслини, сладки маслини, варени картофи със зехтин и чубрица, мекици омесени с джоджен, яйца на очи, донесени с тигана, преди малко свален от огъня. Или пък да откажеш чорба от пасирана леща с мента, нежни късчета зелен боб с късчета месо, колкото фалангата на детско кутре и щедро засипани с бял бухнал ориз, мантъ (кайма завита в тесто, залята с кисело мляко и полята с разтопено масло), постни сарми от ориз, увит в линии от тиквичка и, несъмнено, кюфте, което в действителност там е кебапче. Тази кухня им дълбоки корени.
Английският стихотворец и публицист Джон Аш, който от десетилетия живее в Истанбул, написа в завладяващия документален разказ "Византийско странствуване ", че кулинарните обичаи на империята са съхранени по-добре в Истанбул и Анатолия, в сравнение с в Гърция. "Такива турски ястия като кебап, сарми, пълнени с кайма зеленчуци имат византийски генезис. Бюрекът, халвата и саралията постоянно се загатват във византийски и типичен текстове. Изкуството на печивата и винарството също са били непознати за турците, когато са пристигнали в Анатолия и до края на XVI век остават привилегия на християнското население. " Нямаме визия какви са били на усет печивата във Византия, само че оня симид, който купихме надалеч след среднощ на пристанището в Йенифоча, беше прясно изпечен и извънредно апетитен. Вярно е, че бяхме и доста гладни.
Всички в Турция обичат симид. Включително чайките, които съпровождат фериботите през Дарданелите. Едрите птици са приучени, че хората им хвърлят самун и обикалят корабчетата на огромни ята, като улавят залъците още във въздуха. Други пърхат на едно място, като че ли театралничат, само че в действителност дебнат по кое време следващото парче симид ще излети зад борда. Приветливи птици и приветливи хора. Същите като оня мъж, от касата на ферибота в Еджеабат, който, като погледна софийския номер на колата ни, се усмихна и реши да каже нещо на български: "Чао ". Сигурно знаеше, че използваме думата за сбогом, само че нали "чао " е и "здравей " на италиански. Така с едно двусмислено "чао " напуснахме Европа и влязохме в Азия.
Рено 12
Преди време мой прочут отиде в Пловдив да купува кола за чужденец. Търсел бяло "Ауди ". "За турчин ли купувате ", го попитали в автокъщата. Бялото е най-разпространеният цвят по пътищата на Турция. От пет коли с локална регистрация, три са бели. Казват, че по този начин се плащало по-малко в сервиза, като се ударели на пътя. Може и да е правилно, тъй като комшиите имат много характерен фасон на шофиране, който изключва понятия като "предимство ", престрояване ", оглеждане ", "подаване на мигач ", само че включва "несъобразена скорост ", внезапно тръгване ", "рязко прекъсване ". С една дума, бъдете доста деликатни на пътя. Освен белия цвят другото, което прави усещане по пътищата, е относително остарелият автопарк. Колкото повече се отдалечаваш от огромните градове, толкоз повече срещаш модели от 90-те, а и от предходни десетилетия. Не един и два пъти видяхме жигулоподобни коли, в действителност прародителят на "Жигули " - "Фиат 124 ", освен това в доста положително положение. Но същинският цар на ретропарка по пътищата е "Рено 12 ". Френската кола, модел 1969 година е извънредно известна в Европа, Южна Америка и Австралия, а автомобилният цех в Бурса я създава под името "Рено Торос " до 2000 година Архаично изглеждащият модел, във вид "комби ", е най-често срещан в селските региони. Вози както хора, по този начин и картофи. В моменти, когато задминаваш модели отпреди 30 години, се чувстваш като в машина на времето, съпоставено с България. Но сравнението е единствено дотук.
Когато пътувате с кола из Западна Турция виждате, че претенцията и фукнята на сегашната власт, че строяла пътища, са извънредно несериозни. "Който и от изброените в тази книга градове да посетите, на всички места ще видите една страна в напредък. " От позиция на пътното строителство, създателите на пътеводителя от 2011 година "Истанбул и Западна Турция " на "Нешънъл Джиографик " са изцяло прави. За миналите седем години изказванието им е станало още по-вярно. Строи се доста. Прокарват се четирилентови пътища сред дребни градчета и села, в случай че не се прави нов път, се уголемява остарелият, тунели пробиват планините, с цел да съкратят дистанциите. Това, на което у нас му споделяме автомагистрала, в тази част на Турция е просто скоростен път, автомагистралите са осемлентови, таксите се заплащат с електронен стикер, който е най-добре да закупите още на границата. Няма дупки, няма кърпежи. Указателните табели са толкоз нагъсто, че е много мъчно да се заблудите за посоката. Няма рекламни билбордове. Селата и градовете са на постоянно и се вижда, че и в тях също кипи бурно строителство. Нови квартали от триетажни жилищни здания, по сходни планове, малко кичозни за нашия усет, никнат в покрайнините на всеки град, през който минахме.
"Толкова доста стъпала "
"Винаги ли е имало толкоз доста китайци? - Не. пристигнаха през последните две години. " Мъжът, който пита, е възрастен индиец, дружно с него е брачната половинка му, облечена в обичайната носия, със златни гривни по ръцете й. Събеседникът им е англоговорящ гид, който с предихание изяснява за античния град Ефес, вторият по посещаемост от туристи обект в Турция след музея на Ататюрк, както споделят. Китайците фактически са доста и освен в Ефес. Имаше ги на огромни групи и в Хиерополис/Памуккале, където към този момент бяха маркирали мястото с неизбежния ресторант. Те са новата действителност на международния туристически пазар. И са доста.
Ефес. Най-големият пазар за плебеи в района, най-голямото пристанище, най-големият храм на Артемида, едно от седемте чудеса на света, най-големият амфитеатър. Най-запазеният древен град в Турция. Четирийсет лири за вход (около 15 лева.) - умерена цена за подобен влиятелен обект. И още двайсет за комплекса от терасовидни жилища на богати ефесчани, където подслушахме горния диалог. Не си ги спестявайте. Под особено направеното защитно климатизирано оборудване се намират мрамори, мозайки и стенописи, които ни споделят повече за хората, обитавали това място, в сравнение с монументалните здания извън.
"Толкова доста стъпала ". Младият малайзиец се спуска с измъчено изражение по стъпалата на амфитеатъра, напечен от над трийсетградусовата горещина. Същия ден ще четем, че пороите са блъснали и Истанбул, както и Гърция, и Северна България, само че към този момент търсим прохладата под сянката на големите борове, обрамчили алеята, водеща към изхода от археологическия обект. Интересно е, че съвсем на всички места в огромните туристически обекти, турците се стараят да употребяват съоръжение лично произвеждане - бариери, турникети, скенери, климатици. Всички билети са по обединен дизайн, единствено изображенията на обектите по тях е друго. Почти всички продавани в обектите сувенири носят формалното туристическо лого на страната.
Ако ще замръквате в Ефес, за препоръчване е да не оставате в близкия град Селчук, а да се отправите към небезизвестното село Шириндже, ситуирано на седем километра нагоре в планината. Сега 600-годишното село е архитектурен резерват и всяка къща е обърната я на хотел, я на ресторант или магазин за сувенири и плодово вино, с което е известно селото. В България за Шириндже се заприказва, когато през 2012 година турците си направиха реклама като оповестиха, че единствено тяхното и едно френско село щели да оцелеят след края на света, който маите били пресметнали, че се пада тая година. С и без маите Шириндже и в този момент си оцелява добре. Не му липсват туристи.
Близо до нашата къща-хотел се намираше църквата на селото, глух очевидец на Малоазийска злополука от 1922 година, поставила завършек на двехилядигодишното гръцко наличие в Азия. Църквата беше избегнала ориста на други църкви, превърнати в джамии или хранилища от гръцките села и градчета, напуснати от коренните си жители, в ужасното им бягство към Смирна. Беше просто затворена, а площадката пред нея разкриваше хубава панорама към селото, събуждано в миналото от звъна на камбаната, а в този момент от гласа на мюезина.
"Виното от локални сортове ли е? - От локални, а вие от кое място сте? - От България. - Аз пък съм от Македония ", споделя, само че не продумва повече на северомакедонски акцент мъжът с бялата риза, който ни продава бутилка вино, което по-късно ще се окаже с мирис на малини. Турция е на четвърто място в света по повърхност на лозовите насаждения. Но голямата част от продукцията или отива незабавно на масите, или се преработва на стафиди. Едва 40 на 100 от гроздето се преработва в естествен сок или вино. Има 600 локални сорта и защото филоксерата в никакъв случай не е нападала тази страна, лозите са си същите като преди 6000 г, след като са първите данни за винарство. Два сорта обаче най-вече се набиват на очи в магазините в региона на Измир - окюзгьозю, (биволско око) и боазкере, което от уеб страницата "ДиВино " превеждат като "изгаряне на гърлото ". Купажирани и охладени, виновността от тези сортове вървят доста добре с ливанско сирене и маслини. Да, аленото вино върви добре и без мръвка.
Божия лъв
"Познавам имама на джамията в София ". Около шейсетгодишният мъж с типичен мустаци, карирана риза с пай ръкав, бежови панталони и сиви чорапи, имам на 706-годишната Голяма джамия в Бирги, реди британските думи в такава скороговорка, че половината остават неразбираеми. "Виж тая плочка ", сочи имамът тюркоазената и пурпурна теракота, с която е облицован михрабът на джамията. "Тази е на 700 години, а тази на седем години ", споделя ухилен той. Съгласяваме се, че средновековната плочка е по-хубава от актуалната. Голямата джамия в Бирги е с базиликална структура, неотговаряща на канона. В единия външен ъгъл има вграден каменен лъв, древен, доста наподобяващ на каменните лъвове от Хиерополис и удостоверение по какъв начин лъвовете могат да сменят стопаните си. А против него турците са издигнали монумент на различен един "лъв ".
Бронзовият Умур бег, е завоевателят на Бирги, което преди този момент се е наричало Пиргион и е било обитаемо с гърци, които са го обитавали най-малко четири века преди Христа. Вторият емир на бейлика Айдън, чийто монумент е до джамията, е завоювал за исляма още Ефес, Смирна, плячкосва Беломорска Тракия и оставя диря в българската история като спечелилия на Момчил челник. Паметникът на този, който турският стихотворец Енвери назовава "Божи лъв ", ни показва здрав, строен мъж в героична поза, с ризница, шлем и ятаган. Но двама венецианци, съгласно "Уикипедия " го видели по този начин: "... извънредно тлъст, с стомах като бъчва, облечен в коприна, пиещ бадемово мляко и похапващ яйце с подправки със златна лъжичка ".
"Бир лира ". Жената с шалварите вади кубчето топъл царевичен самун от уличната пещ и ни го подава. Подобно на Шириндже Бирги също е етнографски резерват, препоръчан за листата на ЮНЕСКО за обекти със международно културно значение. За задачата турската страна е работила в Бирги със размах. Реконструирани и павирани са всички улици, ремонтирани са всички къщи, възобновени са от руините всички исторически обекти - медресета, бани, конаци, за което свидетелстват табели с фотографии от вида "преди и след ". Множество остарели къщи са обърнати на хотели с битова конюнктура, както биха споделили у нас. То, почтено казано, и къщите са същите като у нас. "Перлата " на Бирги, триетажният конак на Чакир ага, с изписаната си фасада, фреските, дърворезбата по таваните, поради който селището е препоръчано за листата на ЮНЕСКО, беше обаче затворен за реституция от една година насам, макар, че на пръв взор не се нуждаеше от нея.
Снимка vuraldan.blogspot.com
Панталоните на проф. Кенан Ерим
Бирги и близкият до него град Йодамиш, картофената столица на Турция, бяха главната цел на пътуването ни, което предприехме, с цел да уважим сватбата на наши другари, а за десерт, с изключение на неизбежните травертини на Памуккале бяхме оставили античния Афродизиас, който несправедливо остава в сянката на Ефес и не е чак толкоз прочут измежду туристите.
"Паркингът е пет лири, а шатълът (совалката) е безвъзмезден ". "Совалката " е трактор с покрито ремарке, който те транспортира до входа на Афродизиас. На вратата на ремаркето е сложена кутия за бакшиши за лидера. Ако желаете, може да ходите и пешком. Триста метра са, само че по кое време различен път ще ви возят с трактор.
Както Ефес е прочут с храма на Артемида, по този начин и Афродизиас е отдаден на богинята на любовта и секса Афродита. Площта на града е голяма, изцяло съизмерима с Ефес, обектите са не по-малко впечатляващи, само че огромна част от тях към момента не е разкрита за посетителите. Пътека, покрита с дървени скари, ви води около най-важните места за разглеждане. Първи е Себастеонът, в който са отдавали респект на римските императори от Юлиево-Клавдиевата династия. Орелефите, които са покривали два от трите му етажа, са непокътнати в огромната си част и са експонирани в музея на мястото на разкопките, а не в непозната страна, каквато е ориста на находките от Пергам. После минавате през театъра за няколко хиляди души, баните на Адриан, портика на Тиберий, Булевтериона - градския съвет, и несъмнено, останките от храма на Афродита - измежду които се открояват четиринайсет големи колони.
Човекът, който открива за света Афродизиас, е турският археолог проф. Кенан Ерим (1929-1990 г.), който посвещава целия си професионален път на разкопките на града. От 1961 година той, дружно с сътрудниците си от Нюйоркския университет изваждат на бял свят града на Афродита. За задачата е било преместено цяло едно село - Гейре, чиито къщи са били тогава сред руините, а античните колони са употребявани за диреци. Няколко къщи са непокътнати и се употребяват за потребностите на музея. В две от тях, заградени с висока ограда, се намира базата на американските учени, които работят на разкопките към този момент близо 60 години. А в една от къщите е мемориалният музей на проф. Ерим, в който има редица фотоси на именития турски фотограф от арменски генезис Ара Гюлер. На една от стените, под стъкло, висят работните панталони с кръпки на проф. Кенан Ерим.
На изхода на туристическия маршрут пред очите ви се изправя импозантният Тетрапилон - конструкция от осем двойки колони с два фронтона, която преди време е оформяла входа към храма на Афродита. Пред него се е проснала съвършена ливада. А вдясно, за излизащите от разкопките, след моравата е гробът на проф. Кенан Ерим, който възкресява от руините това знамение, за всички след него.
Не знам кое впечатлява повече. Отношението на страната към старините, които й носят валута и популярност, или към индивида, който е направил това допустимо. Едното демонстрира държавническо мислене. Другото демонстрира, че сме хора. Човещината и уважението към бележитите хора е присъща за Турция и в случай че имате подозрения в това, отидете да видите панталоните и гроба на проф. Кенан Ерим, и доста неща за тях, и за нас ще ви станат ясни.
Типичен релеф за Западна Турция
Шестотингодишното село Шериндже
Тетрапилонът в Афодизиас, сниман откъм гроба на проф. Кенан Ерим
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ