Емил Кошлуков е роден на 23 октомври 1965 г. в

Емил Кошлуков е роден на 23 октомври 1965 г. в ...

Кошлуков посочи пред в."ШОУ" топ 5 на на българските премиери и президенти от 1989 г. насам.

Емил Кошлуков е роден на 23 октомври 1965 г. в Пазарджик. Познаваме капацитета му на възможности и като телевизионен водещ, и като медиен експерт, и като депутат. Той отлично познава вкуса на свободата, знае какво точно означава истинската демокрация и колко струва правото да изразиш позиция, колкото и неудобна за времето си да е тя. В един от най-емоционалните си разговори Емил Кошлуков споделя пред народното издание за болезнено тежки периоди не само от своя живот, но и от съдбата на цяла България. И го прави със същата непоколебимост, заради която преди 35 години е вкаран в затвора само защото открито е критикувал властта. - За усмихнат старт на разговора първо искам да попитам как ви кара да се чувствате фактът, че сте включен в класация на най-желаните мъже през последните няколко години? - Тези класации в България са много условни – първо, защото страната е малка и не може да има чак такъв елит и такива класации и второ – като гледам женските варианти, започвам да се чудя изобщо защо се споменават (усмихва се). Популярните личности винаги са интересни за медиите, особено по отношение на личния им свят. И тъй като аз не съм женен, по подразбиране попадам в класацията. Но съвсем не смятам, че това е достижението на живота ми. - Често сте споделяли, че преди сте били по-нервен, по-избухлив, в едни луди, луди години от живота си… В какво точно се изразяваше тази ваша лудост? Може би някакъв по-буен младежки темперамент, жажда за флирт с живота… - Разликата сега е, че съм с 30 години по-голям, с 20 килограма по-тежък и със значително по-малко коса (усмихва се). И това е безспорно. Разбира се, като млад човек, бях идеалист, оптимист, исках всичко да става веднага, на момента, точно днес. За съжаление младостта е едно от малкото преходни качества. С годините се научаваш да преценяваш, да отсяваш, да гледаш по-нюансирано – не всичко е черно и бяло, не всичко е „да” и „не”, да реагираш по-умерено. По-бурни бяха особено годините след 89-та – 90-та, времето на големите промени. Всичко ставаше днес, а всеки ден България се преобръщаше. Тогава беше нормално да сме динамични, активни и дейни. Замислих се сега дали можем да го наречем точно флирт с живота… То по-скоро беше революционна промяна за всички в България. Една система, която 45 години управляваше живота на поколения, изчезна и дойде демокрация, която все още милиони хора не познаваха, като изключим най-възрастните, които помнеха времето преди 9  септември. В този смисъл промяната не  беше флирт,  а истинска битка всеки ден и за всичко.  От премахването на БКП като основна партия, през промяната на Конституцията, на институциите в България до промяната на целия живот. Това изискваше много усилия и енергия, беше битка. Комунистите, бившият строй, не отстъпват лесно! Имаше хора, които загинаха; такива, които пострадаха. В личен план хиляди се изпокараха. Имаше бащи, които не говореха със синовете си заради промяната; хора, които се разведоха заради демокрацията. Времето беше бурно и динамично, а ние съчетахме няколко промени, които България бе пропуснала през всичките тези години. - Вие неслучайно сте едно от знаковите лица на промяната, на първите стъпки на демокрацията у нас. С какво помните тези глътки въздух? - Аз съм един от многото дейни и активни от онези години в България. Тъй като бях лидер на студентското движение, на федерацията на независимите студентски дружества, която основахме заедно с колеги от университети от цяла България, името ми стана по-известно. Но лицата на промяната бяха стотици. Първите глътки въздух от тази промяна бяха невероятно еуфорично усещане на свобода – да имаш правото да говориш, да се движиш, да живееш свободно, да общуваш, да се събираш с хора – всички тези неща, които бяха отнети преди това. Днес тези демократични свободи приемаме за даденост, но преди 25 години те бяха немислими. Свободата на словото беше наказуема – можеше да попаднеш в затвора. Самият аз съм съден и съм изтърпял години в затвора заради това. Един от текстовете, по който съм обвинен, е член 108 от глава първа на Наказателния кодекс – за антидържавна пропаганда. Днес свободно можеш  да плюеш  президента,  премиера да критикуваш Путин, Тръмп, който си пожелаеш – но тогава за това можеха да те осъдят. Правото и свободата да се сдружаваш, беше абсолютно забранена. Нямаше партии, освен една БКП и нейната присъдружна организация „Земеделски съюз”. Заради прословутото гражданство хората не можеха да се местят – там, където си роден, там трябва да работиш, там трябва да умреш! Не можеше да се излиза и в чужбина. За да пътуваш навън, преди се искаше открит лист, специално разрешение от тогавашната милиция, дори и за райони в близост до границата. Например не можеше да посетиш прословутите Рупи, където е храмът на леля Ванга. Тази промяна преобърна всичко, затова тези свободи, когато ги почувстваш, са и бяха нещо уникално. Свободата на словото – когато видяхме за първи път други вестници, освен „Работническо дело” и контролираните идеологически издания. Говори на митинг Свободата на съвестта и вероизповеданието – да можеш да отидеш спокойно на църква, без да те следят, без да те изключват от работа без да ти намаляват поведението, ако си ученик. Да не говорим за българските турци, които буквално бяха репресирани заради вярата, езика и имената си. Цялата система на тоталитарната държава се основаваше на тотален шпионаж! На пълен контрол във всяка форма на живот! Имаше квартален отговорник и доносници на всеки ъгъл, които сътрудничеха на Държавна сигурност – хора, които наблюдават всяка една твоя крачка. И ако се опиташ да поставиш под въпрос системата, или да изразиш различно мнение, можеше да пострадаш. Изведнъж този гнет изчезна и хората въздъхнаха с облекчение. Почувстваха се личности! Преди това бяха просто единици в колектив. Това е уникално изживяване и аз съм щастлив, че бях тогава в центъра на тези събития. - За този период след ’89-та година винаги се говори с една необуздана еуфория. А какво е днес? Дали тогавашната отвоювана свобода днес не прилича повече на слободия? - Винаги е така, да, във всяка страна. Има правила и норми, задължителни за всички. Както сте го учили още от Жан-Жак Русо и още общественици на 18 век. Обществото сключва договор помежду си, в който само се лишава от определени свободи, за да може да живее по-добре. Например, ние сме се лишили от правото да убиваме свободно, както е в джунглата – затова те наказват, вкарват те в затвора – за да можем да имаме сигурност на живота. Държавата е тази, която въвежда правила за отговорност. И ако има прекалена слободия, това е грешка на държавата, не на хората. Днес имаме всички демократични права и свободи, за които сме се борили и искали, а предполагам, че тази еуфория е въпрос на време. Обществото се регулира. Все повече хора разбират, че са нужни общи правила, които да спазваме, за да е лесно за всички. - Тогава ви вкарват в затвора заради по-бурни емоции, а днес всеки може да каже всичко. Сам казвате – „защото бях много отворен”. Какво толкова направихте или казахте в онези години? - По времето на комунизма, особено по-предните години, когато бях в затвора, е било далеч по-страшно. Имало е хора, които са били убивани, които директно са хвърляни на прасетата по концлагерите като тези в Белене. Хора, които са били размазвани с чукове. Хора, които са били бити и унижавани всеки ден, само защото не са били част от комунистическата партия. Основата на един такъв мракобесен режим като комунизма се основава на пълен контрол – ако някой може да извиси глас и да се опълчи, режимът е застрашен, защото все повече хора ще последват този пример. Затова репресивните органи на сигурност – милиция, армия, отрядници, са особено бдителни. Стремят се в зародиш да потушат, да смачкат всеки опит за различно мислене, за бунт, за противопоставяне, за да не може никой да оспорва властта на партията. Иначе тя не може да овладее събитията и ще се разпадне. Дори когато аз бях осъден и лежах в затвора – между 1985 и 1989 г., Горбачов вече беше на власт и всъщност условията бяха доста по-добри от тези, които знам от разказите на другите политически затворници. Тогава е било ужасно. Буквално е можело да те изведат  през нощта и  да те застрелят Тогава имаше поне 100-150 политически затворници, като не говорим за изселените, за изключените, за уволнените, за наказаните с други мерки хора, които също са страдали. Държавният репресивен апарат винаги прави това във всяка диктатура. Аз не се считам за герой или репресиран борец, защото правилата на този режим бяха много ясни за всички – ако слушаш, мълчиш си и се подчиняваш на комунистическата партия, ще имаш някакъв живот, панелен апартамент, трабант, ще получаваш заплата, нещо ще крадеш от работата, с връзки ще ти уредят салам или луканка и някак си ще живуркаш. Ако искаш обаче да бъдеш честен, трябва да си готов да платиш цената. Комунистическата държава никога не се е колебала по тази тема – тя е била пределно ясна в своята жестокост. Тя казва: “Вижте, ще ви  смажем, само  да гъкнете!  Ако мълчите - живеете!” В този смисъл аз не се чувствам изненадан от затвора си. След като много знаеш и плюеш по властта и по правителството, и се опитваш да разсъждаваш нормално, очакваш, че ще получиш шамари. Няма да ти дадат похвална грамота. Но както казва Солженицин – „не може да се живее в лъжа”. Има един стар анекдот, който казва, че човек може да бъде две от трите: комунист, честен и умен, но не и трите едновременно. Може да си комунист и честен, но си тъп; може да си комунист и умен, но не си честен, а си мошеник. А може да си честен и умен, но не си комунист. Няма как един принципен и честен човек да приеме лъжата. Не може да четеш във вестника, че планът е преизпълнен, а като отидеш в магазина – да няма нищо?! Очевидно е лъжа! Не може да виждаш как по телевизията всички пляскат на манифестация, хвалят Тодор Живков и Политбюро, а на всяка маса вкъщи се разказват вицове за него и се плюе властта. Не може да твърдиш, че социализмът е превъзходен строй, а капитализмът загнива и се унищожава, като гледаш, че ония карат „Мерцедеси”, а ти – „Москвич”. Тези безумия на фалшивата пропаганда, на опита да се манипулират хората, всекидневно да се промиват мозъците, са очевидни. Ние живеем по-зле, нямаме стоките, които имат хората в Западна Европа и Америка, не можем да пътуваме, за да ги видим, не караме колите им, нямаме нищо от това, за което твърдят, че превъзхождаме онзи свят. Когато се сблъскаш с тази огромна лъжа, наречена комунизъм, ако си честен, трябва да я назовеш, другото е премълчаване. 99% от хората в Източния блок са предпочели да спасят семействата си, да си изкарат живота си, който е само в един тираж, второ издание няма, примирявали са се с лъжата. Аз не ги осъждам, защото в живота има и важни стойности като дете, семейство, радост от рождения ден на детето. Заедно с Андрей Слабаков и Тодор Славков  Понякога по-голямо геройство е да преглътнеш диктатурата в името на децата си. Но тук искам да внеса едно пояснение за политическите затворници и дисидентите в онзи режим, защото гледам, че сега този въпрос се поставя непрекъснато. Че не било нищо особено, България нямала герои, че ние сме скапан народ... Хората, които са мълчали и са гузни, днес се опитват да вкарат всички в кюпа. Имаше герои. Имаше хора, които се опълчиха. Имаше хора, които платиха с живота си. Но бунтът на дисидента в рамките на диктатурата, е бунт на герой от древногръцка трагедия – ти знаеш, че накрая ще бъдеш смазан. Трябва да си глупак, за да вярваш, че само можеш да победиш Държавна сигурност, народната милиция и армията, Политбюро с танковете. Абсурд! Ние не сме глупаци. Знаем, че бунтът е обречен и ще свърши в затвора. Но той не се прави, за да свалиш системата, а за да останеш честен вътре в нея! - През последните години ние сме все в състояние на обществен бунт спрямо властта, към политиците в нея, които са невероятен дразнител за обикновения човек… - И това е нормално състояние в цял свят. Затова се правят избори на всеки четири години. За да може тези, които не са доволни, да променят това, от което не са доволни, да коригират недостатъците в страната. България вече има от доста години политическа класа. Има хора в парламента, които са трети, четвърти, пети мандат, такива, които са от самото начало депутати. И това са хора – политици. Може да не ни харесват, но не можем да отречем това. Те това работят. Натрупали са умения и знания, необходими за политиката. Разбира се, сред тях има и некачествени, но далеч не всички. Този политически циничен, байганьовски подход, в който твърдим, че всички са маскари, е особено вреден. Когато говорим за депутатите е все едно да кажем, че лекарите са некадърници – не, сред тях ги има и добрите професионалисти. Нужна е конкретика, не празни приказки. Защото да отричаме демокрацията като система, която се основава на Народно събрание, президент и премиер, избрани пряко от хората, това означава отказ от демокрация – да поканим отново диктатурата да дойде! Всички тези уж смели и честни интелектуалци, които по цял ден плюят, не са нищо повече от свадливи копривщенски бабички на седянка. Те седят пред блока и която мине, е или курва, или наркоманка – това е подходът. И това е същото бабешко мрънкане. - Преди четири месеца бяха президентските избори, които не правят изключение от общия фон на словесно недоволство и на моменти отричане заради самото отричане… - Да, именно за това говоря. Явиха се над 20 партии и коалиции, а в България съществуват над 150 регистрирани, но хората определиха кой искат да управлява. А тези, които не са избрани, забелязвам как от сутрин до вечер обясняват как нищо не става?! Момчета, преди три месеца имаше избори… Ако вие ставахте, щяха да ви изберат! Трябва да се научим да приемаме не само правилата на демокрацията, но и  решенията на гражданите. На мен може да не ми харесва това,  че се разхождат  по гащи тук,  през НДК,  но не съм аз човекът, който ще каже как да се обличат хората. Мина това време. Имаше период, в който ви пребиваха от МВР, ако сте с къса пола. Днес неуспелите отричат цялата система. Няма го никъде по света. - Какво мислите за идеята и у нас, по примера на редица европейски страни, да има университет за политици? - Интересен въпрос… Не съм сигурен, защото това е теза, която съдържа страшно много опасности. Да, има няколко такива елитни училища във Франция. Обикновено такава роля играят и добрите университети и гимназии в Англия, от които излизат по-голяма част от политиците. Но неслучайно в Софийския университет няма специалност „депутат” и „министър”, нито в Американския. Презумпцията на демокрацията е, че всеки може да избира и да бъде избиран. Политиката е призвание, преди да стане професия. И никой не трябва да бъде абониран за властта, нито властта да му се полага по право. - Чух ви наскоро да говорите за трима политически лидери – Андрей Луканов, Желю Желев и Бойко Борисов. Това ли са имената, които асоциирате с добри управленски подходи? - Това са силни фигури, но не са ми еталони, Луканов в никакъв случай. Той даже е един от много вредните политици в България, но безспорно голям, умел и силен политик, не можем да го отречем. Аз не харесвам и Първанов като президент, но безспорно е моят президент! Спечели два мандата, успя два пъти да победи в доста трудни избори и да превърне президентската институция в изключително силна, да разположи кадри, да овладее позициите, да използва всички инструменти на президентството, колкото и да е ограничено то по нашата Конституция. Показа, че един президент може да е много влиятелен. Желю Желев пък е първият демократичен президент, който успя да създаде демократичната опозиция в България и да я превърне в сила. А Бойко Борисов вече 10 години печели избори и доказва, че може да го прави. Станишев е също много добър пример – към него гледат доста негативно, но това е човек, който успя да направи уникална кариера, да стане председател на европейската социалистическа партия, което е постижение и ранг за цяла България. Очевидно не го виждаме винаги. Когато даваш оценъчно мнение, то може да е със знак плюс и минус, да харесваш или да не харесваш, но когато оценяваш влиянието, не можеш да си затваряш очите за фактите!  - Въпреки че сте отличен политически анализатор, през последните години се занимавате основно с медии, по-конкретно с телевизионни. Има ли разочарование от телевизията или напротив? - Да, това работя последните 10 години. Първото ми всекидневно предаване, което започнах, беше през 2005 г, а сега сме 2017-та. 4-5 години водих предаването по „Евроком”, след това още 5 години в ТВ7, продуцент съм на предавания по абсолютно всички телевизии – bTV, Нова телевизия, БНТ, ТВ7. Разочарование нямам. Телевизията е уникално изживяване. Всеки, който се е докоснал, се пали от тази краста. Но аз съм бил (допреди 2005-та) от другата страна на камерата. Давал съм хиляди интервюта, участвал съм в хиляди предавания. И в момента, в който реших да мина зад кадър – не аз да говоря по микрофона, а аз да го държа, ми стана много интересно, защото разбрах цялата сложна технология, цялата огромна машина, която работи, за да станат тези три минути, например, които виждаме на екран. А днес високите технологии, достиженията на всички други индустрии, са пряко приложими към телевизионната. Безкрайно ми е интересно и активно се занимавам с това. Бил съм включително и директор на телевизия. За мен това е много любопитно и интересно поприще. Интервю на Анелия ПОПОВА

Източник: blitz.bg