Елена Феранте е псевдоним на италианска писателка на бестселъри в

Елена Феранте е псевдоним на италианска писателка на бестселъри в жанра актуален разказ и психическа драма, чийто действителен облик е обгърнат в тайнственост и анонимност. През 2016 година списание „ Time " я включва измежду 100-те най-влиятелни персони в света. Първият й разказ, „ L’amore molesto ", е публикуван през 1992 година През 1995 година е екранизиран в едноименния филм с присъединяване на Анна Бонаюто и Анджела Луса. През 2011 година е публикуван първият й разказ от поредицата „ Неаполитански романи " – „ Гениалната другарка ". Автор е на „ Измамният живот на възрастните ", „ Историята  на изгубеното дете ", „ Тази, която си отива, тази, която остава " и други
Представяме ви част от отговорите на Феранте на читатели на The Guardian от разнообразни краища на света. 
Харесвам мъже, които употребяват силата си дискретно, с цел да ви оказват помощ да живеете - без прекалено много думи, без прочувственост, без да чакат обезщетение. Истинското схващане на дамите ми се коства най-високото приложение на интелигентността и способността на мъжа за обич. Това е нещо рядко. Не желая да приказвам тук за груби, насилствени мъже, чието последно олицетворение са същински просташките, нападателни видове в обществените медии и телевизия. Струва ми се по-полезно да приказваме за културни мъже, нашите спътници в работата и ученето. Мнозинството продължава да се отнася с нас като с очарователни животни.

Това, което не е безапелационно в литературата, постоянно е резултат от назидателно четене на действителността. Не съм от тези, които имат вяра, че щастието стартира, когато завършва историята (мисля за формулата „ И те заживяха щастливо до края на живота си " ). Със сигурност може да се опише щастлива двойка: познавах доста. Веднъж даже написах история, в която доста нещастна жена реши да организира следствие, тъкмо както в детективски разказ, за щастливия фамилен живот на застаряващите си родители. Не желая да ви омръзвам тук с развиването на тази история. Ще кажа единствено, че сте обобщили цялата история доста добре, като сте употребявали във въпроса си израза „ релативно щастлива връзка сред мъж и жена ". Мисля, че за щастието може да се написа, само че единствено в случай че се развие това „ релативно " и в случай че се прегледат аргументите за кавичките, с които сте оградили думата " благополучен ".

Като момиче бях лъжкиня и постоянно бивах наказвана поради лъжите си. Бях на към 14 години, след доста унижения, взех решение да порасна и да спра да неистина. Но постепенно открих, че до момента в който моите детски неистини са извършения на въображението, възрастните лъжат елементарно себе си и другите, като че ли лъжата е главният инструмент, който им дава поредност, смисъл, разрешава им да устоят на борбата със съседа, да бъдат престижи в очите на децата си.

Дали бих предпочела да имам до себе си вечно другар или ухажор? Бих предпочела ухажор, който е кадърен на надълбоко другарство. Тази примес е сложна за схващане, когато сте млади, само че с зрелостта, в случай че имате шанс, тя последователно отваря нови хоризонти. Винаги съм обичал да откривам в остарели кореспонденции сред влюбени изрази като „ мой приятелю ". По същия метод наименованието „ сестра ", което се появява първо в рицарската литература и продължава епохи наред, в никакъв случай не ми се е коствало симптом на крах на желанието - в противен случай.

Ще не преставам да декларирам по всеки мотив какъв брой доста ненавиждам насилието, изключително против най-слабите, само че също и насилието на слабите против слабите и даже насилието, което е целесъобразно от непоносимия темперамент на всевъзможен тип подтисничество. Човекът е свирепо животно, което се е опитвало да се опитоми посредством религията, посредством предизвестията от ужасите на историята на човечеството, посредством философията, посредством науката, посредством литературата, посредством рисковата връзка сред добротата и хубостта, посредством контролиране на спора по метод, който е напълно мъжки - от дуела до войната. Но до момента резултатът е необятно публикувана форма на двуличие: войната, да вземем за пример, включва наказване за съответни закононарушения, наречени военни закононарушения, като че ли сама по себе си по своето естество тя не е зверско закононарушение. Правата на индивида, които би трябвало да бъдат подкрепяни по кротичък път, са непрекъснато полесражение, непрестанно се нарушават или пазят.

Никога не съм считал писането за форма на терапия. Писането за мен е нещо напълно друго: това е като да завъртиш ножа в раната - боли още повече. 

Все още чувствам последствията от страха и дезориентацията - какъв брой елементарно ужасните условия на живот на най-слабите на планетата се утежняват в границите на няколко седмици. Не се интересувам изключително от вируса. Крехкостта на системата ме изплаши толкоз доста, че имам проблеми с обяснението. Искам да кажа, че всичко внезапно понижа. За извънредно къс интервал от време подчинението се оказа на върха на йерархията на полезностите. Жените получиха повече заповеди от нормално - да не помнят себе си и да се погрижат за материалното оцеляване на фамилията: да го изхранват, да бдят, да се грижат, да се изолират и в това време да се усещат отговорни за всичко, в случай че до този миг са имали прекалено много упования.
Да, имам вяра, че вместо разпространяването на пандемията, това, на което би трябвало да обърнем съществено внимание, е по какъв начин разпространяването на страха ни трансформира, отнемайки смисъла от условията на по-високо равнище и фините упоритости, в резюме от всичко това „ правене “, което бръмчи, когато икономическата социално-културна система се показва за солидна.