Велин Георгиев се пресели в думите
Елена Алекова
Един героичен мъж напусна нашия неправдив и нечовечен свят. Поет и прозаик с могъща заложба, невероятни прозрения и гениални проблясъци. Верен другар. Чист човек. Раним, от време на време - до безпомощност. Любвеобилен и добър. Всички знаем по какъв начин безрезервно и същински обичаше той.
Роден през 1933 година, той живя в три столетия. И трите бяха немилостиви към него. Но той резервира вярата си в индивида макар обезчовечаването на индивида. Запази вярата си в словото макар обезценяването на словото. Автор на голям брой книги: лирика, прозаичност, литературна рецензия и журналистика. С това, което написа, той остави забележима следа в нашия културен живот. За него ще се приказва, когато всичко в българската литература пристигна на мястото си и преходното отпадне. Голямото от разстояние се вижда. А Велин бе и е огромен във всичко. Дори едно от разностранните проявления на писателската му задача да вземем, ще се уверим, че е по този начин: Велин Георгиев като основен живописен началник на Националния книжовен салон " Старинният файтон " или, по израза на приятеля му Анжел Вагенщайн, като " Главен колар на републиката ".
Велин сътвори салона през 1994 година и през годините го трансформира в едно от паметните културни средища. Това е първият книжовен салон, който стартира да действа през 90-те години и се запази до през днешния ден - към този момент 25 лета. Което ще рече, че съществуването на Файтона е належащо за литературата, че салонът гради основна част от най-новата ни литературна история. Салонът, несъмнено, е и удостоверение за устойчивостта и жилавостта на неговия основател. Велин Георгиев го трансформира в съсредоточие на нематериалност. Подаде ръка на мнозина от нас. И ни сподели положителната дума. Дали я заслужавахме - различен въпрос. Велин Георгиев събра словото си, прозвучало от Капрата, в няколко сборника - летопис за това по какъв начин в смутно и нефелно за литературата време литературата може да устои. С право можем да назовем Велин Георгиев Строител на актуалната българска литература.
Той заиграваше със гибелта. Глумеше се над нея от време на време. Друг път я ухажваше като обичана. Или я гледаше отдолу под вежди, както единствено той можеше да гледа, и я предизвикваше. Не се опасяваше от нея. Отдавна бе превъзмогнал страха. " Знам деня на своята гибел - ми споделяше - и даже слушам думите, които ти ще кажеш за мен. " Не имах вяра, че този ден ще пристигна толкоз скоро. Колкото и да му бе мъчно и болно, той кипеше от сила, чертаеше проекти, работеше, не спираше. Все още не имаме вяра, че ни напусна. Да, той от дълго време шеташе сред световете, съгласно както доста пъти бе писал, ето:
Разпиляхме се
по двата свята:
и по Този,
и по Оня свят.
Свети Георги,
дай ми своя ат,
да обходя
своите
събратя.
Дай ми,
свети Георги,
бърза коня,
да си видя
Този свят
и Оня.
И все ни се коства, че Велин просто е решил да обходи своите събратя от другата страна, от оня свят, и всеки момент ще се върне, ще се обади по телефона, с цел да ни прочете стихотворение, топло-топло, преди малко написано.
Само че действителността е такава, каквато е. Велин Георгиев се пресели в думите. И ни остави сами. Но ние сме сигурни, или най-малко аз съм сигурна, че той отново ще обхожда световете. Само че в противоположна вероятност. Но какво значение има вероятността за безсмъртния и безконечен дух?
Почивай в мир, приятелю! Ти имаше потребност от мир. Макар че... Казвам " почивай в мир " и към този момент знам. Ти няма по какъв начин да бъдеш кротичък там, където отиде. Ти - вулканична душа. Ти - бунтовна кръв. Ти - метежно сърце. Ти, който единствено преди дни съобщи от страниците на " Дума ": Ето съм. Да, към този момент си. Бъди! Ще те носим в сърцата си.
Благодарим ти за всичко. И те чакаме да наминаваш на своя ат, на бърза коня от оня свят на този - с цел да рязваш главите на змея, на злото тук, които все се множат и множат. А и просто по този начин - с цел да ни виждаш.
С Богом!
Непримиримият дух на Велин Георгиев
Продрум Димов
На 15 май т. година опустя капрата на Националния книжовен салон " Старинният файтон ", отиде си вечно от нас ненадейно неговият неуморен, въодушевен файтонджия, едно от най-ярките имена, емблематична фигура в актуалния ни книжовен живот.
Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 година в с. Крупник, Благоевградска област. Отрано намира своето избавление в необятния и привлекателен свят на книгата. Завършва сполучливо публицистика, работи и учи известно време през младите си години в Ростов на Дон (в някогашния Съветски съюз), само че се завръща в родината си, с цел да се посвети на нейния нравствен разцвет. Неговият трудов път минава през редакциите на вестниците " Патриот ", " Звезда " - Кюстендил, окръжния благоевградски официоз " Пиринско дело ", с цел да продължи в Радио Благоевград и националното ни радио в столицата, сп. " Съвременен индикатор " и други издания. Заедно с това Велин Георгиев настава неудържимо и в креативния свят на поетичното слово, където разкрива своята същинска креативна, човешка и философска същина. Изключително сложен обаче се оказва пътят на честния и несклоняем създател към конформистките редакции и издателства. Но неговото чисто и откровено поетично слово мъчно се провира през иглените уши на безразсъдната цензура. Достатъчно е единствено да си напомним злощастната орис на гневната поема " Чужда кръв ", отдадена на болната му майка, чието избавление и връщане още веднъж към живот се нуждаело от неотложно преливане на непозната кръв, която от време на време не достигала. Творбата се среща за пръв път с читателите си в Германска демократична република, с цел да изплаче непоносимата болежка на наранения й създател. А у нас цели 27 години нежеланата " Чужда кръв " обира праха, наслояван бездушно в чекмеджетата на локалните раболепни редакции.
Дълги години неуместният и ексцентричен " непокорен " Велин Георгиев е бодил в очите на всевъзможните политически списъки и съумява да разчупи ледовете чак през далечната към този момент 1972 година, когато се явява пред нашата читателска аудитория с дебютната си книга " Тук съм ". Появата на тази стихосбирка притегля незабавно като магнит погледите на четящата ни общност, нашумява и в писателските и издателските среди, които доскоро раболепно си затваряха очите пред заглушавания му и подценяван гений. Следва една внушителна поредност от стойностни, мощно въздействащи в прочувствен и художествено-естетически проект издания. Сред тях се открояват със завладяващия си сетивен лиричен изблик книгите му " Присъствена книга " (1976), " Искам думата " (1980), " Кръщелно удостоверение " (1982), " Спасение " (1984), с цел да стигнем до едно от последните му заглавия - " Висока цена ", което се появи през 2018 година
В респектиращата си лирика и журналистика витае непримиримият му дух. В стиховете му ни превзема острата му социално-гражданска позиция, възрожденската любов към родината, горещото му съпричастие към нерадостната орис на бедните и несправедливо угнетените. В същото време в стиховете, както и в изявленията му в печата усещаме внезапната различност и другост в креативното държание на създателя при отразяване комплицираната и спорна гама в генезиса на днешната социално-психологическа реалност. В творчеството му оживява трагичният облик на нашия съвременник, принуден да изнемогва и се бори против невижданата подлост, хилавост и проваляне на днешния нечовечен ден. Но както в човешки, по този начин и в креативен проект поетът в никакъв случай не постави оръжие и си остана праволинеен в битката срещу ширещите се обществени и житейски неправди.
През 1994 година, в изискванията на все по-задълбочаващата се пагубна социално-икономическа и духовна рецесия, с цел да насърчи и повдигне падналия дух на своите сътрудници, труженици на художественото слово, се заема самичък и поставя основите на литературния салон " Старинният файтон ". И неслучайно негово седалище става столичната къща музей " Димитър Благоев ", която се трансформира в народен привлекателен център за разпространение на литературните ни създатели. И в продължение към този момент на четвърт век, до сетния си земен ден, той е негов въодушевен живописен началник на публични начала, давайки всичко от себе си за разцвета на родната ни художествена литература. В литературния салон са показани повече от хиляда творби на наши създатели от столицата и страната. Да не приказваме за десетките литературни четения и тържества, отдадени на изтъкнати и приносни български писатели и поети. Междувременно неговият почитан, издирван и утвърден " Файтон " е гостувал нееднократно през годините в разнообразни градове и краища на родината ни.
Жалко, че този самобитен знаменосец на социално-гражданската ни и патриотична лирика, незаместим журналист и държавник си отиде от нас, въпреки и на достолепна патриаршеска възраст. Но Велин Георгиев за благополучие не умря, преди да почине, и извървя почтено и с чест своя житейски и креативен път, оставяйки светла, приносна следа в непомръкващия свят на отечествената ни духовна съкровищница.
Един героичен мъж напусна нашия неправдив и нечовечен свят. Поет и прозаик с могъща заложба, невероятни прозрения и гениални проблясъци. Верен другар. Чист човек. Раним, от време на време - до безпомощност. Любвеобилен и добър. Всички знаем по какъв начин безрезервно и същински обичаше той.
Роден през 1933 година, той живя в три столетия. И трите бяха немилостиви към него. Но той резервира вярата си в индивида макар обезчовечаването на индивида. Запази вярата си в словото макар обезценяването на словото. Автор на голям брой книги: лирика, прозаичност, литературна рецензия и журналистика. С това, което написа, той остави забележима следа в нашия културен живот. За него ще се приказва, когато всичко в българската литература пристигна на мястото си и преходното отпадне. Голямото от разстояние се вижда. А Велин бе и е огромен във всичко. Дори едно от разностранните проявления на писателската му задача да вземем, ще се уверим, че е по този начин: Велин Георгиев като основен живописен началник на Националния книжовен салон " Старинният файтон " или, по израза на приятеля му Анжел Вагенщайн, като " Главен колар на републиката ".
Велин сътвори салона през 1994 година и през годините го трансформира в едно от паметните културни средища. Това е първият книжовен салон, който стартира да действа през 90-те години и се запази до през днешния ден - към този момент 25 лета. Което ще рече, че съществуването на Файтона е належащо за литературата, че салонът гради основна част от най-новата ни литературна история. Салонът, несъмнено, е и удостоверение за устойчивостта и жилавостта на неговия основател. Велин Георгиев го трансформира в съсредоточие на нематериалност. Подаде ръка на мнозина от нас. И ни сподели положителната дума. Дали я заслужавахме - различен въпрос. Велин Георгиев събра словото си, прозвучало от Капрата, в няколко сборника - летопис за това по какъв начин в смутно и нефелно за литературата време литературата може да устои. С право можем да назовем Велин Георгиев Строител на актуалната българска литература.
Той заиграваше със гибелта. Глумеше се над нея от време на време. Друг път я ухажваше като обичана. Или я гледаше отдолу под вежди, както единствено той можеше да гледа, и я предизвикваше. Не се опасяваше от нея. Отдавна бе превъзмогнал страха. " Знам деня на своята гибел - ми споделяше - и даже слушам думите, които ти ще кажеш за мен. " Не имах вяра, че този ден ще пристигна толкоз скоро. Колкото и да му бе мъчно и болно, той кипеше от сила, чертаеше проекти, работеше, не спираше. Все още не имаме вяра, че ни напусна. Да, той от дълго време шеташе сред световете, съгласно както доста пъти бе писал, ето:
Разпиляхме се
по двата свята:
и по Този,
и по Оня свят.
Свети Георги,
дай ми своя ат,
да обходя
своите
събратя.
Дай ми,
свети Георги,
бърза коня,
да си видя
Този свят
и Оня.
И все ни се коства, че Велин просто е решил да обходи своите събратя от другата страна, от оня свят, и всеки момент ще се върне, ще се обади по телефона, с цел да ни прочете стихотворение, топло-топло, преди малко написано.
Само че действителността е такава, каквато е. Велин Георгиев се пресели в думите. И ни остави сами. Но ние сме сигурни, или най-малко аз съм сигурна, че той отново ще обхожда световете. Само че в противоположна вероятност. Но какво значение има вероятността за безсмъртния и безконечен дух?
Почивай в мир, приятелю! Ти имаше потребност от мир. Макар че... Казвам " почивай в мир " и към този момент знам. Ти няма по какъв начин да бъдеш кротичък там, където отиде. Ти - вулканична душа. Ти - бунтовна кръв. Ти - метежно сърце. Ти, който единствено преди дни съобщи от страниците на " Дума ": Ето съм. Да, към този момент си. Бъди! Ще те носим в сърцата си.
Благодарим ти за всичко. И те чакаме да наминаваш на своя ат, на бърза коня от оня свят на този - с цел да рязваш главите на змея, на злото тук, които все се множат и множат. А и просто по този начин - с цел да ни виждаш.
С Богом!
Непримиримият дух на Велин Георгиев
Продрум Димов
На 15 май т. година опустя капрата на Националния книжовен салон " Старинният файтон ", отиде си вечно от нас ненадейно неговият неуморен, въодушевен файтонджия, едно от най-ярките имена, емблематична фигура в актуалния ни книжовен живот.
Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 година в с. Крупник, Благоевградска област. Отрано намира своето избавление в необятния и привлекателен свят на книгата. Завършва сполучливо публицистика, работи и учи известно време през младите си години в Ростов на Дон (в някогашния Съветски съюз), само че се завръща в родината си, с цел да се посвети на нейния нравствен разцвет. Неговият трудов път минава през редакциите на вестниците " Патриот ", " Звезда " - Кюстендил, окръжния благоевградски официоз " Пиринско дело ", с цел да продължи в Радио Благоевград и националното ни радио в столицата, сп. " Съвременен индикатор " и други издания. Заедно с това Велин Георгиев настава неудържимо и в креативния свят на поетичното слово, където разкрива своята същинска креативна, човешка и философска същина. Изключително сложен обаче се оказва пътят на честния и несклоняем създател към конформистките редакции и издателства. Но неговото чисто и откровено поетично слово мъчно се провира през иглените уши на безразсъдната цензура. Достатъчно е единствено да си напомним злощастната орис на гневната поема " Чужда кръв ", отдадена на болната му майка, чието избавление и връщане още веднъж към живот се нуждаело от неотложно преливане на непозната кръв, която от време на време не достигала. Творбата се среща за пръв път с читателите си в Германска демократична република, с цел да изплаче непоносимата болежка на наранения й създател. А у нас цели 27 години нежеланата " Чужда кръв " обира праха, наслояван бездушно в чекмеджетата на локалните раболепни редакции.
Дълги години неуместният и ексцентричен " непокорен " Велин Георгиев е бодил в очите на всевъзможните политически списъки и съумява да разчупи ледовете чак през далечната към този момент 1972 година, когато се явява пред нашата читателска аудитория с дебютната си книга " Тук съм ". Появата на тази стихосбирка притегля незабавно като магнит погледите на четящата ни общност, нашумява и в писателските и издателските среди, които доскоро раболепно си затваряха очите пред заглушавания му и подценяван гений. Следва една внушителна поредност от стойностни, мощно въздействащи в прочувствен и художествено-естетически проект издания. Сред тях се открояват със завладяващия си сетивен лиричен изблик книгите му " Присъствена книга " (1976), " Искам думата " (1980), " Кръщелно удостоверение " (1982), " Спасение " (1984), с цел да стигнем до едно от последните му заглавия - " Висока цена ", което се появи през 2018 година
В респектиращата си лирика и журналистика витае непримиримият му дух. В стиховете му ни превзема острата му социално-гражданска позиция, възрожденската любов към родината, горещото му съпричастие към нерадостната орис на бедните и несправедливо угнетените. В същото време в стиховете, както и в изявленията му в печата усещаме внезапната различност и другост в креативното държание на създателя при отразяване комплицираната и спорна гама в генезиса на днешната социално-психологическа реалност. В творчеството му оживява трагичният облик на нашия съвременник, принуден да изнемогва и се бори против невижданата подлост, хилавост и проваляне на днешния нечовечен ден. Но както в човешки, по този начин и в креативен проект поетът в никакъв случай не постави оръжие и си остана праволинеен в битката срещу ширещите се обществени и житейски неправди.
През 1994 година, в изискванията на все по-задълбочаващата се пагубна социално-икономическа и духовна рецесия, с цел да насърчи и повдигне падналия дух на своите сътрудници, труженици на художественото слово, се заема самичък и поставя основите на литературния салон " Старинният файтон ". И неслучайно негово седалище става столичната къща музей " Димитър Благоев ", която се трансформира в народен привлекателен център за разпространение на литературните ни създатели. И в продължение към този момент на четвърт век, до сетния си земен ден, той е негов въодушевен живописен началник на публични начала, давайки всичко от себе си за разцвета на родната ни художествена литература. В литературния салон са показани повече от хиляда творби на наши създатели от столицата и страната. Да не приказваме за десетките литературни четения и тържества, отдадени на изтъкнати и приносни български писатели и поети. Междувременно неговият почитан, издирван и утвърден " Файтон " е гостувал нееднократно през годините в разнообразни градове и краища на родината ни.
Жалко, че този самобитен знаменосец на социално-гражданската ни и патриотична лирика, незаместим журналист и държавник си отиде от нас, въпреки и на достолепна патриаршеска възраст. Но Велин Георгиев за благополучие не умря, преди да почине, и извървя почтено и с чест своя житейски и креативен път, оставяйки светла, приносна следа в непомръкващия свят на отечествената ни духовна съкровищница.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ