Георги Данчев - визионерът, за когото Сливен бе каузата на живота му
Едва ли има различен човек в актуалната история на Сливен, който да е толкоз неоспорим, приет и почитан като Георги Данчев .
Името му носи един от главните булеварди в регионалния град, а неотдавна бе подета самодейност за слагане на негов монумент до постройката на Общината.
Всъщност, в случай че се замислим - още приживе Георги Данчев си съгради монумент . Вгради себе си в огромните инфраструктурни обекти, на които посвети неспокойния си и безвъзмезден живот. Те ще надживеят най-малко още няколко генерации...
И през днешния ден името му е мярата, с която в Сливен правят оценка моженето, мисленето, милеенето и заслугите на всеки локален управленец.
Годините сред 1965 и 1980 са същински „ златен век” за града и района . И главната заслуга за това е на тогавашния ръководител на Окръжния национален съвет в Сливен – Георги Данчев. Човекът, съумял с причините на безукорната си честност, легендарен работохолизъм и персонален образец да пребори всевъзможни трудности, да задейства десетки икономически , благоустройствени и реформаторски начинания, да въодушеви можещите да работят за престижа и бъдещето на Сливен. Защото за Георги Данчев, както и за плеядата негови прародители от следосвобожденските години, Сливен беше идея …
Негово дело са язовир „ Асеновец”, пътническата въжена линия до местността „ Карандила”, самолетната писта с летищната база край Сливен, първият извънстоличен ефирен ретранслатор, тролейбусният превоз, постройките на кметства, читалища, пощи и здравни служби, уличният асфалт в обитаемоте места, помпените станции край Тунджа, трасетата за високо напрежение в полето и Балкана, само че на първо място - голямата по мащаби пътна инфраструктура, приета за най-хубавата и качествената в България .
Никак не е елементарно да се обхване и изреди всичко, което е проектирано и издигнато „ по времето на Георги Данчев”, както споделяме в Сливен. То е на всички места! И продължава да ни изумява с далновидността, размаха и визионерството на този другояче пословично непретенциозен, мил и доблестен човек .
Роден през 1922 година в Шивачево, бранш в партизанското село Малко Чочовен, 9 септември го заварва в пандиза с 15-годишна присъда за ремсистка активност . Скоро националната власт вижда лидерските качества на младежа и той е изпратен на тригодишно образование във Висшата партийна школа в Москва . Завръща се от там обогатен със познания, познанства и уголемен взор към света. През 1965 година, 43-годишен, поема практическото ръководство на Сливенски окръг. И разпростира управническия си капацитет.
„ Най-малко два пъти в седмицата пътувахме до София. Тръгването беше в 4-5 часа сутринта, прибирането беше късно през нощта. По министерства, институции, комитети всички го познаваха и се отнасяха с почитание към него. Впечатляваше със своята мисъл и честност, разчитаха на думата и преценката му. За разлика от своите сътрудници, предпочиташе да взема решение оперативно въпросите не с министрите, а с хората от по-ниските равнища, тъй като знаеше, че те са, които правят съответната работа. И те оценяваха това!” спомня си Иван Чавдаров, един от най-близките сътрудници на Георги Данчев. А когато се прибирали измежду нощ, изтощени от препускане по инстанциите, постоянно Георги Данчев самичък сядал зад кормилото , с цел да може другите хора да си починат.
Разбира се, не липсвали и завистници, и неприятности. Когато почнали самолетната писта, да вземем за пример, „ доброжелатели” обвинили Георги Данчев, че отклонява пари от пътищата . Тръгнали комисии, проверки… Тогава се намесил министърът на защитата армейски военачалник Добри Джуров (започнал военната си кариера от Сливен), с цел да тушира спора и разсее подозренията. Тази писта, прочее, е строена по този начин, че и през днешния ден, с малко козметичен ремонт, би могла да извършва двойната си функционалност - на комерсиално и военно летище , настояват специалисти. Преди години тя беше съществена база на фамозния с достиженията си сливенски Аероклуб.
Немалко премеждия съпътстват и построяването на язовир „ Асеновец” . Макар концепцията за питеен язовир над Сливен да е рожба на руски консултанти незабавно след войната, размразяването на плана среща сериозна опозиция „ от горе”. И единствено далновидността, дълбоката увереност, упорството и тънката дипломатичност на Георги Данчев и неговия екип избавят стратегически значимия за Сливен обект . „ Имаше премеждия, битки, и така нататък. Най-накрая излезе разпореждане на Министерския съвет, с помощта на другаря Данчев, и през 1973 година го започнахме”, акцентира Иван Чавдаров.
После ми споделя за построяването на пътническата въжена линия: „ Когато пристигна ред за стълбовете, беше доста комплицирано. Защото там е единствено канара, а трябваше да се изкопаят стъпки - 10 метра дълбока всяка , с цел да се инсталират стълбовете за лифта. И какво измисли Георги Данчев: събра шефовете на предприятията и им разпредели по една стъпка, която да изкопаят. А стълбовете ги теглиха нагоре с танкове ”, спомня си.
А какъв беше Георги Данчев като човек, запитвам. Вместо отговор, Иван Чавдаров ми дава отговор с истории: „ Беше доста угрижен за всичко и за всички . Познаваха го на всички места – по селата, по полето, хората в предприятията. Минаваме един път край Твърдица, край една равнища с царевица, наоколо до канала към язовир „ Жребчево”. Но царевиците неполяти, клюмнали. Отиде незабавно другарят Данчев при ръководителя на ТКЗТ-то и го пита: „ Защо не са полети царевиците, каналът е до вас!”. Смъмри го леко, и по-късно започнаха да поливат”.
„ Провяваше огромна човещина”, прибавя събеседникът ми и си напомня следния случай: „ Веднъж отивам у тях по работа и го слушам да споделя на жена си: „ Лена, вървях през днешния ден да видя пътя за Бяла. Гледам едно момченце се върти край булдозериста. Питам: туй дете какво прави тука в тоя зной, бе? „ Ами, майка му е в болница, няма кой да го гледа ”, ми изясни индивидът. Я, Лена, вземи да направиш едни курабийки в този момент, на следващия ден да занеса на детето!”.
„ Опора му беше фамилията, изключително жена му Лена. Уважаваше я доста, и тя доста го подкрепяше”, продължава описа си Иван Чавдаров. „ И в действителност беше пословично непретенциозен за някои неща! Ако беше някой различен, щеше да се уреди да си направи къщата в центъра, до Стария бряст. А неговата къща е един етаж и още един полуетаж, вкопан в земята, партерен. Сега тази къща и да искаш да я подариш на някой от новите богаташи, никой няма и да я огледа ”, тъжно установи събеседникът ми.
И подхваща идната история: „ Георги Данчев имаше доста положителни връзки със сливенския епископ - дядо Никодим, и с църквата като цяло. Веднъж, до момента в който бяхме в кабинета му, виждам кълба пушек да се носят откъм храм „ Свети Димитър”. И му споделям: „ Абе, другарю Данчев, нещо става в църквата!”. Той незабавно се обади в Пожарната, пристигнаха и угасиха пожара. След това някои „ остарели кримки” разясниха: „ А пък Георги Данчев тръгнал да гаси църквата! Ако беше изгоряла, площадът щеше да се ачетиса!” – „ Да се лъсне, да се отвори”, разяснява Иван Чавдаров за мен. И стартира идващия спомен: „ Дойде един път дядо Никодим при Георги Данчев и сподели: „ Нашите свещеници са по селата. Те също имат деца. Децата им би трябвало да вървят на учебно заведение. А няма къде да живеят, нямат жилища. Но с цел да имат жилища, би трябвало да имат жителство. Ние желаеме сами да си построим един жилищен блок, само че нямаме жителство. Пращам хора в Общината, обаче ги подхлъзват: „ И вашия ред ще пристигна!”. Месеци минаха, въртят ни, жителство не ни дават”. Оплака се дядо Никодим, а Георги Данчев незабавно подвигна слушалката и извика служителя, който дава отговор за жителството, и му разпореди: „ Взимаш този лист, внасяш докладна в Изпълкома и незабавно да се даде жителство на тези свещеници . И да ти обясня: с цел да си ти Тодор през днешния ден, и да си българин, това е с помощта на църквата. Защото 500 години тя ни е пазила българщината. И ние би трябвало да я уважаване и да ѝ оказваме помощ!”… И по-късно хората в действителност сами си направиха жилищен блок, всички го знаят – „ попския блок”, прецизира за всеки случай събеседникът ми.
Питам го, откакто е пътувал толкоз доста по министерства и по обекти, по какъв начин Георги Данчев се е справял с администрацията си. „ В администрацията бяха подбрани хора, кадърни, виновни . И всеки си гонеше задачите”, дава ми жокер Иван Чавдаров. И с малко носталгия си напомня за респекта, метода и невижданата дисциплинираност, царящи в ръководството на района и града. Срокът за осъществяване на спуснатите задания и за отговор на поставените от жителите въпроси бил тъкмо една седмица. „ И това беше закон!”, акцентира. И ми дава уточнения по тогавашната „ система”: Всяка година с министерствата разработвали взаимни стратегии в другите браншове и посоки. После изготвяли съответни проекти със периоди и отговорници. След това стратегиите влизали за разискване в тогавашния общински съвет. Той провеждал единствено 4 сесии годишно, само че по стратегически значими проблеми , и с присъединяване на представители на централната управляващи - Плановия комитет , Министерството на финансите и на отрасловите министерства. „ За да се движат по-бързо и оперативно задачите”, изяснява ми Иван чавдаров.
След това още веднъж ме изненадва с история: „ Георги Данчев беше лековерен човек, само че не се предоверяваше . Веднъж в кабинета му пристигна един чиновник, шеф на главен, значим отдел, и му споделя: „ Другарю Данчев, разработихме нова стратегия за идната петилетка”. И му подава нещо - хубава брошура, направена, подвързана. „ Искаме да Ви я оставим, да се запознаете с нея, и в случай че имате допълнения, да ги отразим в новата стратегия!”… А Георги Данчев единствено го погледна над очилата (имаше този навик), и нищо не отговори. Наведе се, издърпа едно чекмедже, извади от там една друга брошура и му сподели: „ Ето ти остарялата брошура, вземи си я. Като я изпълниш, тогава ми донеси новата!”. И нищо повече… Загуби му доверието тоя чиновник, и минаха - не минаха няколко месеца, сътрудника се реалокира в София”.
Така беше тогава, някои ги „ издигаха”, с цел да не спъват работата по места.
Иван Чавдаров
Но Георги Данчев, моят непретенциозен събеседник и плеяда други умни и можещи мъже, сливналии, си останаха в Сливен, непоблазнени от огромната столична кариера . Защото за тях Сливен беше и си остана нещо доста по-важно - задача.
И не щеш ли носталгията още веднъж се промъква в нашия диалог. Със загатна за увяхналата през днешния ден популярност на някогашния промишлен град: „ Като приказваме за стопанска система, по времето на Георги Данчев в Сливен се произвеждаха: 33% от безредици текстил, 100 % от персийските килими, 100 % от мокетите, 100 % от оловния кристал, 100 % от електрическите лампи, 100 % от динасовите огнеупори за „ Кремиковци”, 100 % от генераторите и стартерите за „ Толиати”, за колите „ Лада” . Качи се в този момент на един покрив, и виж дали пуши и един комин, с изключение на на ТЕЦ-а… Почти нищо от индустрията на Сливен не остана” , отбелязва Иван Чавдаров с нескрита горест. „ Разбира се, в това, което се строеше и развиваше, участваха необятен кръг от експерти, ръководители на предприятия и така нататък, само че някой трябваше да бъде моторът. И този мотор безспорно беше той - Георги Данчев”.
След това Иван Чавдаров ми споделя, че по това време Окръжният национален съвет в Сливен бил единственият, който разполагал със лична пътна база , по-голяма по машинизация от тази на Пътното ръководство. С нея с изключение на пътища, непрестанно правели и благоустрояване. Навсякъде, освен в града, а и в дребните обитаеми места…
„ Имаше национално състезание по благоустрояването, под егидата на Отечествен фронт. Беше сред окръзите, вътре в окръзите сред градовете, сред селата, а вътре в тях сред кварталите и улиците. Помниш ли табелките „ Образцов дом ” – опреснява паметта ми моят забавен нов прочут, и стартира следващата история: „ Пет години поред Сливен беше народен сложен отличник по благоустрояване. Последния, петия път в Сливен дойде Пенчо Кубадински, тогава той беше ръководител на Националния съвет на Отечествения фронт. И сподели на Георги Данчев: „ Да знаеш, че за финален път сте народен отличник по благоустрояване. От следващата година сменяме системата. Сменяме я, тъй като сте достигнали до такова равнище, че постоянно ще бъдете първи” . А до тогава имаше критерии като да кажем: асфалт в квадратни метри на човек от популацията, градинки на квадратен метър на човек, и така нататък… И нямаше по какъв начин някой да ни бие. Това беше през 1979 година.
И тогава Пенчо Кубадински ни връчи една грамота… Беше като хрисовул, голяма, кожена, надписана… Много специфична! Но - и тя потъна някъде”, въздъхва Иван Чавдаров, може би тъй като в Сливен през последните 30 години „ потънаха” прекалено много неща...
А след това ме разведрява с една доста къса преживелица, по-скоро подслушан диалог сред посетители на Сливен, тогава: „ А видя ли тези машинки, с които тук метат улиците? И по какъв начин вечер булевардите се мият!”…
Спомням си с тъга този мой същински и прелестен Сливен. Чист, привлекателен и спретнат като пощенска картичка! С кокетни улици и естетски аранжирани паркове, градинки и витрини, с мирис на рози и липи. Витален, ухилен и комфортен като обичан дом... С ведри и спокойни хора, горди и влюбени в благородната му външност.
А сегашните млади публикуват в мрежата фотоси на Сливен от това златно време, и невярващо питат: Наистина ли е било по този начин?
Понякога им давам отговор, мислено, че с цел да бъдат красиви и да разцъфтят, хората, нещата и градовете първо би трябвало да бъдат обичани... Така, както Георги Данчев и неговите възрожденски прародители обичаха Сливен – всецяло и безрезервно.
И че всички те в действителност заслужават паметници…
Но най-много жива, будна и признателна памет.
Автор: Мариана Иванова
Името му носи един от главните булеварди в регионалния град, а неотдавна бе подета самодейност за слагане на негов монумент до постройката на Общината.
Всъщност, в случай че се замислим - още приживе Георги Данчев си съгради монумент . Вгради себе си в огромните инфраструктурни обекти, на които посвети неспокойния си и безвъзмезден живот. Те ще надживеят най-малко още няколко генерации...
И през днешния ден името му е мярата, с която в Сливен правят оценка моженето, мисленето, милеенето и заслугите на всеки локален управленец.
Годините сред 1965 и 1980 са същински „ златен век” за града и района . И главната заслуга за това е на тогавашния ръководител на Окръжния национален съвет в Сливен – Георги Данчев. Човекът, съумял с причините на безукорната си честност, легендарен работохолизъм и персонален образец да пребори всевъзможни трудности, да задейства десетки икономически , благоустройствени и реформаторски начинания, да въодушеви можещите да работят за престижа и бъдещето на Сливен. Защото за Георги Данчев, както и за плеядата негови прародители от следосвобожденските години, Сливен беше идея …
Негово дело са язовир „ Асеновец”, пътническата въжена линия до местността „ Карандила”, самолетната писта с летищната база край Сливен, първият извънстоличен ефирен ретранслатор, тролейбусният превоз, постройките на кметства, читалища, пощи и здравни служби, уличният асфалт в обитаемоте места, помпените станции край Тунджа, трасетата за високо напрежение в полето и Балкана, само че на първо място - голямата по мащаби пътна инфраструктура, приета за най-хубавата и качествената в България .
Никак не е елементарно да се обхване и изреди всичко, което е проектирано и издигнато „ по времето на Георги Данчев”, както споделяме в Сливен. То е на всички места! И продължава да ни изумява с далновидността, размаха и визионерството на този другояче пословично непретенциозен, мил и доблестен човек .
Роден през 1922 година в Шивачево, бранш в партизанското село Малко Чочовен, 9 септември го заварва в пандиза с 15-годишна присъда за ремсистка активност . Скоро националната власт вижда лидерските качества на младежа и той е изпратен на тригодишно образование във Висшата партийна школа в Москва . Завръща се от там обогатен със познания, познанства и уголемен взор към света. През 1965 година, 43-годишен, поема практическото ръководство на Сливенски окръг. И разпростира управническия си капацитет.
„ Най-малко два пъти в седмицата пътувахме до София. Тръгването беше в 4-5 часа сутринта, прибирането беше късно през нощта. По министерства, институции, комитети всички го познаваха и се отнасяха с почитание към него. Впечатляваше със своята мисъл и честност, разчитаха на думата и преценката му. За разлика от своите сътрудници, предпочиташе да взема решение оперативно въпросите не с министрите, а с хората от по-ниските равнища, тъй като знаеше, че те са, които правят съответната работа. И те оценяваха това!” спомня си Иван Чавдаров, един от най-близките сътрудници на Георги Данчев. А когато се прибирали измежду нощ, изтощени от препускане по инстанциите, постоянно Георги Данчев самичък сядал зад кормилото , с цел да може другите хора да си починат.
Разбира се, не липсвали и завистници, и неприятности. Когато почнали самолетната писта, да вземем за пример, „ доброжелатели” обвинили Георги Данчев, че отклонява пари от пътищата . Тръгнали комисии, проверки… Тогава се намесил министърът на защитата армейски военачалник Добри Джуров (започнал военната си кариера от Сливен), с цел да тушира спора и разсее подозренията. Тази писта, прочее, е строена по този начин, че и през днешния ден, с малко козметичен ремонт, би могла да извършва двойната си функционалност - на комерсиално и военно летище , настояват специалисти. Преди години тя беше съществена база на фамозния с достиженията си сливенски Аероклуб.
Немалко премеждия съпътстват и построяването на язовир „ Асеновец” . Макар концепцията за питеен язовир над Сливен да е рожба на руски консултанти незабавно след войната, размразяването на плана среща сериозна опозиция „ от горе”. И единствено далновидността, дълбоката увереност, упорството и тънката дипломатичност на Георги Данчев и неговия екип избавят стратегически значимия за Сливен обект . „ Имаше премеждия, битки, и така нататък. Най-накрая излезе разпореждане на Министерския съвет, с помощта на другаря Данчев, и през 1973 година го започнахме”, акцентира Иван Чавдаров.
После ми споделя за построяването на пътническата въжена линия: „ Когато пристигна ред за стълбовете, беше доста комплицирано. Защото там е единствено канара, а трябваше да се изкопаят стъпки - 10 метра дълбока всяка , с цел да се инсталират стълбовете за лифта. И какво измисли Георги Данчев: събра шефовете на предприятията и им разпредели по една стъпка, която да изкопаят. А стълбовете ги теглиха нагоре с танкове ”, спомня си.
А какъв беше Георги Данчев като човек, запитвам. Вместо отговор, Иван Чавдаров ми дава отговор с истории: „ Беше доста угрижен за всичко и за всички . Познаваха го на всички места – по селата, по полето, хората в предприятията. Минаваме един път край Твърдица, край една равнища с царевица, наоколо до канала към язовир „ Жребчево”. Но царевиците неполяти, клюмнали. Отиде незабавно другарят Данчев при ръководителя на ТКЗТ-то и го пита: „ Защо не са полети царевиците, каналът е до вас!”. Смъмри го леко, и по-късно започнаха да поливат”.
„ Провяваше огромна човещина”, прибавя събеседникът ми и си напомня следния случай: „ Веднъж отивам у тях по работа и го слушам да споделя на жена си: „ Лена, вървях през днешния ден да видя пътя за Бяла. Гледам едно момченце се върти край булдозериста. Питам: туй дете какво прави тука в тоя зной, бе? „ Ами, майка му е в болница, няма кой да го гледа ”, ми изясни индивидът. Я, Лена, вземи да направиш едни курабийки в този момент, на следващия ден да занеса на детето!”.
„ Опора му беше фамилията, изключително жена му Лена. Уважаваше я доста, и тя доста го подкрепяше”, продължава описа си Иван Чавдаров. „ И в действителност беше пословично непретенциозен за някои неща! Ако беше някой различен, щеше да се уреди да си направи къщата в центъра, до Стария бряст. А неговата къща е един етаж и още един полуетаж, вкопан в земята, партерен. Сега тази къща и да искаш да я подариш на някой от новите богаташи, никой няма и да я огледа ”, тъжно установи събеседникът ми.
И подхваща идната история: „ Георги Данчев имаше доста положителни връзки със сливенския епископ - дядо Никодим, и с църквата като цяло. Веднъж, до момента в който бяхме в кабинета му, виждам кълба пушек да се носят откъм храм „ Свети Димитър”. И му споделям: „ Абе, другарю Данчев, нещо става в църквата!”. Той незабавно се обади в Пожарната, пристигнаха и угасиха пожара. След това някои „ остарели кримки” разясниха: „ А пък Георги Данчев тръгнал да гаси църквата! Ако беше изгоряла, площадът щеше да се ачетиса!” – „ Да се лъсне, да се отвори”, разяснява Иван Чавдаров за мен. И стартира идващия спомен: „ Дойде един път дядо Никодим при Георги Данчев и сподели: „ Нашите свещеници са по селата. Те също имат деца. Децата им би трябвало да вървят на учебно заведение. А няма къде да живеят, нямат жилища. Но с цел да имат жилища, би трябвало да имат жителство. Ние желаеме сами да си построим един жилищен блок, само че нямаме жителство. Пращам хора в Общината, обаче ги подхлъзват: „ И вашия ред ще пристигна!”. Месеци минаха, въртят ни, жителство не ни дават”. Оплака се дядо Никодим, а Георги Данчев незабавно подвигна слушалката и извика служителя, който дава отговор за жителството, и му разпореди: „ Взимаш този лист, внасяш докладна в Изпълкома и незабавно да се даде жителство на тези свещеници . И да ти обясня: с цел да си ти Тодор през днешния ден, и да си българин, това е с помощта на църквата. Защото 500 години тя ни е пазила българщината. И ние би трябвало да я уважаване и да ѝ оказваме помощ!”… И по-късно хората в действителност сами си направиха жилищен блок, всички го знаят – „ попския блок”, прецизира за всеки случай събеседникът ми.
Питам го, откакто е пътувал толкоз доста по министерства и по обекти, по какъв начин Георги Данчев се е справял с администрацията си. „ В администрацията бяха подбрани хора, кадърни, виновни . И всеки си гонеше задачите”, дава ми жокер Иван Чавдаров. И с малко носталгия си напомня за респекта, метода и невижданата дисциплинираност, царящи в ръководството на района и града. Срокът за осъществяване на спуснатите задания и за отговор на поставените от жителите въпроси бил тъкмо една седмица. „ И това беше закон!”, акцентира. И ми дава уточнения по тогавашната „ система”: Всяка година с министерствата разработвали взаимни стратегии в другите браншове и посоки. После изготвяли съответни проекти със периоди и отговорници. След това стратегиите влизали за разискване в тогавашния общински съвет. Той провеждал единствено 4 сесии годишно, само че по стратегически значими проблеми , и с присъединяване на представители на централната управляващи - Плановия комитет , Министерството на финансите и на отрасловите министерства. „ За да се движат по-бързо и оперативно задачите”, изяснява ми Иван чавдаров.
След това още веднъж ме изненадва с история: „ Георги Данчев беше лековерен човек, само че не се предоверяваше . Веднъж в кабинета му пристигна един чиновник, шеф на главен, значим отдел, и му споделя: „ Другарю Данчев, разработихме нова стратегия за идната петилетка”. И му подава нещо - хубава брошура, направена, подвързана. „ Искаме да Ви я оставим, да се запознаете с нея, и в случай че имате допълнения, да ги отразим в новата стратегия!”… А Георги Данчев единствено го погледна над очилата (имаше този навик), и нищо не отговори. Наведе се, издърпа едно чекмедже, извади от там една друга брошура и му сподели: „ Ето ти остарялата брошура, вземи си я. Като я изпълниш, тогава ми донеси новата!”. И нищо повече… Загуби му доверието тоя чиновник, и минаха - не минаха няколко месеца, сътрудника се реалокира в София”.
Така беше тогава, някои ги „ издигаха”, с цел да не спъват работата по места.
Иван Чавдаров
Но Георги Данчев, моят непретенциозен събеседник и плеяда други умни и можещи мъже, сливналии, си останаха в Сливен, непоблазнени от огромната столична кариера . Защото за тях Сливен беше и си остана нещо доста по-важно - задача.
И не щеш ли носталгията още веднъж се промъква в нашия диалог. Със загатна за увяхналата през днешния ден популярност на някогашния промишлен град: „ Като приказваме за стопанска система, по времето на Георги Данчев в Сливен се произвеждаха: 33% от безредици текстил, 100 % от персийските килими, 100 % от мокетите, 100 % от оловния кристал, 100 % от електрическите лампи, 100 % от динасовите огнеупори за „ Кремиковци”, 100 % от генераторите и стартерите за „ Толиати”, за колите „ Лада” . Качи се в този момент на един покрив, и виж дали пуши и един комин, с изключение на на ТЕЦ-а… Почти нищо от индустрията на Сливен не остана” , отбелязва Иван Чавдаров с нескрита горест. „ Разбира се, в това, което се строеше и развиваше, участваха необятен кръг от експерти, ръководители на предприятия и така нататък, само че някой трябваше да бъде моторът. И този мотор безспорно беше той - Георги Данчев”.
След това Иван Чавдаров ми споделя, че по това време Окръжният национален съвет в Сливен бил единственият, който разполагал със лична пътна база , по-голяма по машинизация от тази на Пътното ръководство. С нея с изключение на пътища, непрестанно правели и благоустрояване. Навсякъде, освен в града, а и в дребните обитаеми места…
„ Имаше национално състезание по благоустрояването, под егидата на Отечествен фронт. Беше сред окръзите, вътре в окръзите сред градовете, сред селата, а вътре в тях сред кварталите и улиците. Помниш ли табелките „ Образцов дом ” – опреснява паметта ми моят забавен нов прочут, и стартира следващата история: „ Пет години поред Сливен беше народен сложен отличник по благоустрояване. Последния, петия път в Сливен дойде Пенчо Кубадински, тогава той беше ръководител на Националния съвет на Отечествения фронт. И сподели на Георги Данчев: „ Да знаеш, че за финален път сте народен отличник по благоустрояване. От следващата година сменяме системата. Сменяме я, тъй като сте достигнали до такова равнище, че постоянно ще бъдете първи” . А до тогава имаше критерии като да кажем: асфалт в квадратни метри на човек от популацията, градинки на квадратен метър на човек, и така нататък… И нямаше по какъв начин някой да ни бие. Това беше през 1979 година.
И тогава Пенчо Кубадински ни връчи една грамота… Беше като хрисовул, голяма, кожена, надписана… Много специфична! Но - и тя потъна някъде”, въздъхва Иван Чавдаров, може би тъй като в Сливен през последните 30 години „ потънаха” прекалено много неща...
А след това ме разведрява с една доста къса преживелица, по-скоро подслушан диалог сред посетители на Сливен, тогава: „ А видя ли тези машинки, с които тук метат улиците? И по какъв начин вечер булевардите се мият!”…
Спомням си с тъга този мой същински и прелестен Сливен. Чист, привлекателен и спретнат като пощенска картичка! С кокетни улици и естетски аранжирани паркове, градинки и витрини, с мирис на рози и липи. Витален, ухилен и комфортен като обичан дом... С ведри и спокойни хора, горди и влюбени в благородната му външност.
А сегашните млади публикуват в мрежата фотоси на Сливен от това златно време, и невярващо питат: Наистина ли е било по този начин?
Понякога им давам отговор, мислено, че с цел да бъдат красиви и да разцъфтят, хората, нещата и градовете първо би трябвало да бъдат обичани... Така, както Георги Данчев и неговите възрожденски прародители обичаха Сливен – всецяло и безрезервно.
И че всички те в действителност заслужават паметници…
Но най-много жива, будна и признателна памет.
Автор: Мариана Иванова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ