Танцът на живота
Едва ли има човек, които да не е изпитвал непреодолимото предпочитание да се движи под ритъма на музиката – в дискотека, на концерт или даже самичък сам, превзет от някоя мелодия. И това е по този начин от най-древни времена, тъй като историята на танца стартира още от зората на човечеството. По всичко наподобява, че танцуването е дълбока нужда на нашата душа.
За далечните ни прародители танцът бил средство за другарство с боговете. С него те отправяли молбата си за излекуване, сполучлив улов или дъжд. По време на обреда танцуващият изпадал в екзалтираност, напускал рамките на личната си персона и се сливал с божественото начало. С течение на времето обаче танцът изгубил сакралния си смисъл и се трансформирал в празник на тялото. Но хората траяли да танцуват.
Метафора на сексуалността
Само до преди век изборът на сътрудник бил сложна задача. Консервативният морал не допускал в всекидневието хора от разнообразни полове, да се допират. А по какъв начин можеш да усетиш тръпката, близостта, привличането на телата единствено от разстояние? В отговор на това табу се появил танцът по двойки, които давал опция за непосредствен физически контакт, самоизява и избор на колегата.
Танцувайки ние изживяваме и своята подтисната половост. Защото обуздаването на тази част от човешката природа е в основата на множеството модерни религии и тялото неизбежно търси отплата. Например, карнавалите като този във Венеция, не са нищо друго, а реакция на църковните забрани. Танцувайки под анонимността на маската всеки човек е давал цялостен израз на копнежите си, без да се бои от публичното неодобрение.
Да почувстваме тялото си
За предишното е ясно, само че за какво увлечението по танците продължава да пораства и през днешния ден, когато обществото се е освободило от всевъзможни табута? Вече без терзание можем да усещаме тялото на другия, само че изпитваме отчуждение към своето лично. Столетията, когато плътта е била заклеймявана по всичко наподобява са оставили следа, само че през днешния ден още веднъж желаеме да го почувстваме тялото си близо и свое. Затова всичко обвързвано със здравето и младостта се радва на такава известност – фитнесът, спортът, спа процедурите и не на последно място танците. В техния ураган ние още веднъж спояваме тялото и душата си в едно неделимо цяло.
Днес обществото изисква от нас да бъдем на първо място експерти и да подтискаме женското в себе си. Но танцът поставя всичко на мястото му, тъй като ясно разграничава половете и то по най-красивия метод. Така освен си връщаме възприятие за естетика и принадлежност, само че романтиката на общуването с другия пол.
Танцът като психотерапия
В стъпките на ритъма се учим освен да разбираме езика на личното си тяло, само че и противоположното – по какъв начин с придвижване да показваме страстите и възприятията си. Танцът е импровизиран и ни дава опция да покажем това, което ни е мъчно да кажем с думи. В този смисъл той може да бъде както път към себепознанието, по този начин и средство за освобождение от травматични прекарвания. А за какво не и метод за пълноценна връзка с близките. Много по-лесно и естествено да покажем на другия, че го харесваме, в сравнение с да се опитваме да го разбираем със слово.
За далечните ни прародители танцът бил средство за другарство с боговете. С него те отправяли молбата си за излекуване, сполучлив улов или дъжд. По време на обреда танцуващият изпадал в екзалтираност, напускал рамките на личната си персона и се сливал с божественото начало. С течение на времето обаче танцът изгубил сакралния си смисъл и се трансформирал в празник на тялото. Но хората траяли да танцуват.
Метафора на сексуалността
Само до преди век изборът на сътрудник бил сложна задача. Консервативният морал не допускал в всекидневието хора от разнообразни полове, да се допират. А по какъв начин можеш да усетиш тръпката, близостта, привличането на телата единствено от разстояние? В отговор на това табу се появил танцът по двойки, които давал опция за непосредствен физически контакт, самоизява и избор на колегата.
Танцувайки ние изживяваме и своята подтисната половост. Защото обуздаването на тази част от човешката природа е в основата на множеството модерни религии и тялото неизбежно търси отплата. Например, карнавалите като този във Венеция, не са нищо друго, а реакция на църковните забрани. Танцувайки под анонимността на маската всеки човек е давал цялостен израз на копнежите си, без да се бои от публичното неодобрение.
Да почувстваме тялото си За предишното е ясно, само че за какво увлечението по танците продължава да пораства и през днешния ден, когато обществото се е освободило от всевъзможни табута? Вече без терзание можем да усещаме тялото на другия, само че изпитваме отчуждение към своето лично. Столетията, когато плътта е била заклеймявана по всичко наподобява са оставили следа, само че през днешния ден още веднъж желаеме да го почувстваме тялото си близо и свое. Затова всичко обвързвано със здравето и младостта се радва на такава известност – фитнесът, спортът, спа процедурите и не на последно място танците. В техния ураган ние още веднъж спояваме тялото и душата си в едно неделимо цяло.
Днес обществото изисква от нас да бъдем на първо място експерти и да подтискаме женското в себе си. Но танцът поставя всичко на мястото му, тъй като ясно разграничава половете и то по най-красивия метод. Така освен си връщаме възприятие за естетика и принадлежност, само че романтиката на общуването с другия пол.
Танцът като психотерапия
В стъпките на ритъма се учим освен да разбираме езика на личното си тяло, само че и противоположното – по какъв начин с придвижване да показваме страстите и възприятията си. Танцът е импровизиран и ни дава опция да покажем това, което ни е мъчно да кажем с думи. В този смисъл той може да бъде както път към себепознанието, по този начин и средство за освобождение от травматични прекарвания. А за какво не и метод за пълноценна връзка с близките. Много по-лесно и естествено да покажем на другия, че го харесваме, в сравнение с да се опитваме да го разбираем със слово.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ