Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и

Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. Такива мъдрости чувахме от героите на Николай Хайтов. А той с живота си сподели какво значи: „ да го направиш “. Работеше с невероятна мощност. Издателство „ Захари Стоянов “ издаде поредност от тринадесет тома негови съчинения. Предвидени са още четири. А архивът му е цялостен с още изписани на машина листа, които занапред ще се преглеждат. На 15 септември 1919 година в село Яврово, Хайтов за първи път бе озарен от слънцето. По този мотив тази година в разнообразни градове на страната ще има тържества в негова чест. В Смолян ще бъде показана пиеса по негови разкази в РДТ ”Николай Хайтов ”, в Димитровград ще чества НЧ ”Николай Хайтов ” своята 10-годишнина с галерия, проведена от арх.Здравец Хайтов - ръководител на Фондация „ ПАМЕТ ”. Експозицията ще включва конкурсни илюстрации по претекстове на „ Диви разкази ”, дело на художници - възпитаници и студенти, а в Плиска ще бъде открит бюст, чийто създател е другият наследник на създателя, скулпторът - Александър. Кой беше Хайтов: бащата, писателят, боецът, индивидът. Със сина му Здравец Хайтов се опитваме да намерим отговорите на тези въпроси:

- Господин Хайтов, обичаше ли баща ви да празнува рождения си ден?
- Да, събираше ни, пийвахме по чаша. Разказваше неговите си истории, ние нашите...

- Неговите сигурно са били много повече...
- Той обичаше да слуша...

- Възможно ли е било, той лесоинженерът да се размине с таланта си на писател?
- Да. Напълно. И това е щяло да стане. През 1954 година няма никаква работа в София. Тогава му се обажда приятел, миньор от Мадан, да отива там. Той стяга багажа и точно в този момент получава писмо: Вика го в списание „ Септември “ Георги Караславов. Изненадан е. Маститият писател обяснява, че харесва начина му на писане: „ Ще те изпратя да направиш дописка за горските работници. И да благодариш на твоя приятел Янтай Кавалов”, казва му на тръгване.
Янтай Кавалов, съученик на Караславов, имал задача, да напише нещо за горските работници. Той предложил на приятеля си Хайтов, като човек, който е вътре в темата, да направи същото. Баща ми написал, изпратил и забравил. Оказало се обаче, че от двете дописки Караславов избрал тази на Хайтов. Затова го извикал, запознали се и му поръчал: „ А сега слизай долу, вземай командировъчно и тръгвай”. В касата му дали пачка пари. Баща ми се хванал за главата. Такива пари за седмична командировка той не бил взимал. Така не заминал за мините в Мадан, а започнал да пише дописки. За всичко това той докрай си остана благодарен на Янтай Кавалов. За него това е била съдбата, провидението. Ако не се бил захванал с писането, той сигурно би останал в професията си, защото много я обичал, вършел си с любов работата. Бил добър лесовъд и колкото да е странно, това му изяжда главата.


Горското стопанство в Лесичово

- Защо? Какво се е случило?
- Започнали да му завиждат. В Лесичово, покрай гората, създава стопанство. Гледат животни, има месо и мляко за семействата на горските, както и за продажба. Със спечелените пари помага на горските, прави нов горски дом за хората си, шие им прекрасни униформи. И като минават в Девин на манифестацията на 1 май, стегнати с нови дрехи и фуражки, партийните секретари се питат: Кои са тези? Горските в Лесичово. Тогава да сложиш пагон и фуражка е било впечатляващо, създава ти авторитет. А ако ти дадат и пушка, ставаш вече равен с бога. Та баща ми се е отличавал с добрата си работа, но това в един момент се оказва недостатък.

- Какъв баща беше Николай Хайтов?
- Като всеки друг. Мисли за децата си. Взискателен и много отговорен. Същото искаше и от нас. Иначе не ни се е бъркал много в решенията. Не държеше толкова да бъдем отличници, но наблягаше на патриотичното възпитание. Даваше ни книгите, които трябва да прочетем: за хайдути, Филип Тотю...

- Често ли ви се караше?
- Караше се, но шамари не съм ял. Брат ми е две години по-голям и много пъргав, виж него ако успееше да го хване, можеше да отнесе някоя плесница зад врата. Той беше по-палав и по- кибритлия, има характера на баща ми.

- Кога разбрахте, че той е човек по-специален, че е известен, издигнат?
- С излизането на „ Диви разкази “, 1967 година. Аз тогава бях на 11 години.

- Докато пишеше, баща ви даваше ли ви да прочетете нещо от бъдещия разказ?
- Не. Това си беше затворено негово пространство. Не позволяваше да му се пречкаме, да вдигаме шум. Той пишеше всеки ден до обяд. След това се втурваше в обществената работа. Когато сме на село, в родното му Яврово, сутрин правеше разходка и после писане до обяд. Нас трябваше да ни няма там. Така че цяло лято обикаляхме селата, водениците, пещерите. Намирали сме пушки, стари ятагани, пищови...

- Баща ви очакваше ли грандиозния успех на „ Диви разкази “?
- Не мога да ви кажа. Според него: Човек пише, защото има нужда да го прави и за да каже това, което е важно хората да знаят. Но успехът си дойде и дори ние на десетина години го разбрахме. След това започваха и филмите и името Хайтов стана известно.

- Това име помагаше ли ви?
- Да. Може да се каже. При срещи и запознанства, хората се впечатляваха. Разбира се, имало е и случаи, то да ми е създавало проблеми. Особено по-късно, покрай неговите битки. Това, на което той държеше и бе закон, да не се посрами името Хайтов. Затова сме внимавали. И ако човек гледа с едното око, ние сме си отваряли и двете във всичко, което правим.

- Вие сте архитект, брат ви Александър е скулптор. Сами ли избрахте професиите си или баща ви помогна?
- Брат ми рисуваше още като ученик, аз също. При него изборът стана бързо. Той мина през гимназията, академията, беше съсредоточен и бързо навлезе в професията си. Аз повече се лутах: играех волейбол в „ Левски “ и се занимавах с ударни инструменти. Това иска съсредоточаване и всеотдайност. Махнах музиката, останах със спорта. Като завърших строителния техникум съвсем естествено стигнах до архитектурата.

- Брат ви бра доста ядове с паметника на Самуил в центъра на София? Защо беше тази масирана атака? Как мислите?
- Завист, главно от някои художници. Злонамереност, това пък е обкръжението на соросоидите, които имат да връщат на баща ни. Те говорят за денационализация, глобализъм, отворено общество, там се правят на граждани на света, а Хайтов се бореше с това. Колкото до скулптурата, тя е изключително високо изкуство, и там не всеки може да пипа. Трябва да си посветен. При Роден и при Микеланджело нещата са твърде натуралистични, те са в детайла. Това не всеки може да го направи. Абстрактното е по-лесно. Когато вижда войниците си слепи и победени, Самуил получава удар. Това е тежка участ, страшен момент и брат ми е успял да го пресъздаде. Затова главата му е сведена надолу. Хващат се и за това, че очите на паметника светят? Който е чел Димитър Талев и „ Самуил “, там е написано: „ Виждайки ослепените войници, очите му светнаха като жерава”.


Със съпругата си Таня в Радуил

- Вие познавахте ли някои от героите на „ Диви разкази “?
- В Яврово баща ми сядаше на двора и събираше приятелите си, акраните. Има много прототипи на герои явровци - Рунтав Гого, Гаванозът, Бай Ангел Чачев. Хасан Мешов – българо-мохамеданин от Лъки, е прототип на герой от разказ. Неговата фигура в потури и пояс днес е пред Смолянския театър заедно с Хайтов. Манчика от Девин е друг съществуващ прототип в разказите. И много още.

- Тези хора ли бяха светът на Хайтов?
- Да. Разбира се, това беше творческият свят, но имаше приятелство и със своите колеги. Във времето е имал подкрепата на Богомил Райнов и Тончо Жечев, най вече тогава, когато е било необходимо да се опази и съхрани Съюзът на писателите. Тогава те са били на негова страна. И той не го забрави.

- На въпрос: Ще остане ли Хайтов в историята и литературата, брат ви отговаря: Ще бъде трудно да го заобиколят. Кой и защо ще иска да го заобиколи?
- Целият живот на баща ми бе посветен на България. Публицистиката му е изцяло болка за България. Ще го заобиколи този, който иска да неглижира всичко това. Който иска да го заличи. Това могат да го направят дребните чиновници, които са в образованието, и хора от гилдията на писателите, от които това зависи.

- Да го махнат от учебниците?
- Ами те махат Левски, Ботев, пипат Вазов. Това е политика на затриване на всичко свято, всичко, което прави човека човек и българина, българин. Той това нещо не го прощаваше на никой, по никакъв начин. И водеше битки.

- Страховете и мислите му?
- България и хората. Това е.

- В какви отношения беше с Тодор Живков?
- Познаваше се с него. Не се виждаха всеки ден. На традиционните срещи на Първия с писатели във Варна баща ми е ходил само един, два пъти. Знае се обаче, че Живков е похвалил „ Диви разкази “, а тогава това било важен сигнал.

- Как реагира на 10 ноември 1989 година?
- С предпазлива надежда. Той не ходеше на митинги. Аз бях на 19 ноември на площада, после му разказах какво се е случило. Той отвърна, че това е енергия, която ако се използва добре и правилно би могла да преобърне България. После обаче бе разочарован. И казал на Марко Семов: Отивам си с кеф от този свят. През 2002 година вече виждаше, че тази политика на унищожаване на българското село, приватизациите, масови, касови, работническо мениджърски, заверите, съсипват страната, това никак не му харесваше и развя байрака. Когато по върховете не смееха да изрекат думата България, той изригна: Националист е моето агрегатно състояние. Смисълът е, че той винаги е с очи вперени в родината. Неговата родина, не чужбината. Изключително трудна и отговорна задача е ти да поведеш хората за обединение. За това трябва да си пример, и да имаш невероятна енергия. Погледни в стремежа си за национално обединение, какъв път е извървял Левски. Да стигнеш до всяка порта, да накараш хората да мислят за тези неща... А сега тази тема я претупват и в образованието, и в културата. Къде отиде истинският патриотизъм. Баща ми с тревога казваше: „ Абе няма да има човек, дето ще застане да се бие за родината си! “ - И то е така. Ако човек не го научиш на патриотизъм отрано, работата е заминала. Правиш го интернационалист, глобалист и заминава от родината си. И да има някаква закъсняла носталгия на българина в съвременния свят, това там се забравя бързо. В годините след промените, Хайтов виждаше, че нещата отиват на зле, и това го съсипа.


Приятелите Тончо Жечев и Богомил Райнов

- Защо той не влезе в политиката след 10 ноември 1989 година?
- Защото политици много, особено тогава. Там бяха хората, които искаха да ги огрее. Неговата мисия беше друга. Съветваше ни и нас да не влизаме. Да гледаме професията и работата си. Баща ми беше посветен на мисията си. Работеше здраво.

- Какъв е случаят с „ Козият рог “. Защо са се скарали режисьорът Методи Андонов и Хайтов?
- Баща им е държал всичко да е по сценария. Андонов е имал свое виждане за това, как трябва да се пресъздадат нещата. Хайтов не е убеден. Иска да е на неговото. Разбутаха се и спряха работата. После пак се събраха. Методи като голям творец, успя да убеди сценариста и за избора на актьорите и за това отклонение от разказа, което е направено във филма. Резултатът е знаменателен. Баща ми в крайна сметка го хареса и каза за Методи Андонов: Да, прав е. Добре е станало. Това той не го казваше често. Истината е, че той не обичаше да се бърка в работата на другия, но не даваше да се бъркат и в неговата. Не ходеше по снимачните площадки, но участваше активно в предварителната подготовка. По негов сценарий има 7-8 филма и няма някой, от когото да се е отрекъл.

- Легендата разказва, че големият актьор Стефан Гецов е искал ролята на капитан Петко Войвода. Не са му я дали и той повече не проговорил на режисьора Неделчо Чернев, въпреки че са първи братовчеди. Баща ви има ли участие в този конфликт?
- В конфликта едва ли, но след „ Краят на песента “ той знаеше какво може актьорът Васил Михайлов.

- Хайтов е ходил при Ванга, защо?
- Те се познаваха. Във връзка с делата, които се водели срещу него, с приятел отиват при нея. Тогава той вече е бил уволнен от горското в Лесичово. Ванга вика: Да влезе онзи с униформата, и пита: Какво нещо си загазил? Ами несправедливо ме съдят за 300 000 лева - закръглил сумата баща ми. Не са 300 хиляди, а 283 000! Това слисало баща ми. Откъде ли е знаела? После продължила: Ще се о&#