Илиан Илиев – един успял мъж на 50
Едно потвърдено футболно име – Илиан Илиев, чества на следващия ден 50-годишен празник. Като дребен към него се обръщаха с “Ильо”, а след това стана “Мистър 2 милиона” след бомбастичния трансфер в Левски. За Илиан е казано и написано доста, само че в случай че, предвид на това, което е постигнал на терена и отвън него, би трябвало да се опише с две думи, той несъмнено е един съумял човек в живота и от тези футболисти, които постоянно ще се помнят от експерти и последователи. В извънредно изявление за „ Народно дело Седмицата” Илиан Илиев разкрива по какъв начин е тръгнал да гони топката, кой е избавил кариерата му в казармата и по кое време е бил най-щастлив във футбола.
- Г-н Илиев, по кое време започнахте да играете футбол?
- В четвърти за пети клас се явих на изпит за Спортно учебно заведение. Бяхме 200 деца за 12 места във футбола. Мен ме одобриха в два спорта – футбол и битка. Аз избрах футбола, само че треньорите по битка не се отхвърлиха. След бягането на 800 метра Симеон Кондов пристигна при мен и ми сподели: „ Ела при нас и ще станеш първенец, без да бягаш.” В онази 1979 година в Спортното одобряваха футболисти единствено към Черно море и по този начин започнах в този тим при Илия Сърмов. Иначе преди този момент като доста деца играех футбол в махалата. Във варненския кв. „ Възраждане”, където живеех, сами си бяхме създали игрище сред блоковете, с цел да ритаме.
- Какво си спомняте от детските и юношеските години в Черно море?
- Преминах през всички обединения - деца, младша и старша възраст, като треньори поредно ми бяха Сърмов, Тодор Терзистоев и Дамян Георгиев. В десети клас от 12 признати футболисти пет години по-рано бяхме останали единствено двама. Казаха, че ще запазят една численост за футбол, а мен ме оповестиха за безперспективен. Но аз не се отхвърлих. Отидох в УПК към Механотехникума и продължих да играя за старшата възраст на клуба.
- След като завършвате учебно заведение, влизате в казарма, където дълго нямате опция да упражнявате?
- Тежко беше, защото спортните роти към този момент бяха закрити поради свадите сред Левски и ЦСКА във финалния мач за купата през 1985 година. Две години служих в конфиденциален дивизион на тралчиците, а по-късно 15 месеца в домашен звод към Морско учебно заведение. Общо със задръжката имам 39 месеца казарма. Докато бях на кораба, доста ми оказа помощ Димитър Боснов, господ да го елементарни. Той водеше военния тим и с помощта на връзките му с адмирали, ме изкарваше за мачовете. Вярно е, че нямаше опция да вървя и на тренировки, само че пък, който е служил на корабите, знае, че едно тичане от портала до Морска гара беше 2-3 км. Така, че бях в добра физическа форма за мачовете.
- Помните ли дебюта си за мъжкия отбор на Черно море?
- Разбира се. През интервала 1987/1989 всеки уикенд играех по два мача. В събота с дублиращия тим, а в неделя – с военния. При едно посещение в Благоевград вкарах три гола предобед, а следобяд мъжете изгубиха с 0:2. Тогава двама от мъжете ги пратиха в дубъла, а мен и още едно момче ни взеха в представителния отбор. През пролетта на 1989 година дебютирах за мъжкия тим на Черно море при 0:0 против Ботев (Пд) на „ Тича”. Божил Колев ме пусна титуляр и останах на терена докрая.
- Двата милиона лв., които Левски заплати за Вас през лятото на 1991 година, още са клубен връх за произлязъл трансфер в Черно море. Как се стигна до прекосяването ви при „ сините”?
- Шефът на Черно море Петър Петров ми сподели, че Лафчис и Васил Методиев са във Варна и желаят да беседваме. Срещнахме се и бързо се разбрахме. Тези два милиона лв. по курса тогава бяха 100 хиляди $. Най-неприятното е, че баща по този начин и не можа да ме види със наследник екип. Той почина при битов случай вкъщи, до момента в който бях на първия си лагер с Левски в Боровец. Татко, господ да го елементарни, беше от Спартак. По това време, знаете, че по линия на полицията Левски бе привързан със Спартак, а по военна линия ЦСКА – с Черно море. Сигурно и поради това баща доста искаше да играя в Левски.
- Бяхте част от един от най-силните тимове на Левски в историята му...
- В интервала 1993 - 1995 станахме три пъти подред първенци. Но най-силни бяхме през 1994 година, когато биехме наред у нас и изпитвахме наслаждение от футбола. Ако тогава Лафчис беше намерил постоянни спонсори, с 2-3 качествени попълнения можехме да влезем в Шампионската лига. От друга страна, мощното ни показване с Левски обезпечи на повече от нас влиятелни прехвърляния в чужбина.
- През лятото на 1995-а преминавате в Бенфика и до момента оставате единственият българин, играл за за португалския гранд.
- Тогава можеха да играят единствено по трима чужденци, а в Бенфика бяхме 9. За два сезона записах 40 мача и вкарах 5 гола. Най-силният ми интервал бе при Пауло Аутори, когато играех постоянно. Предложиха ми нов контракт, само че поради неприятно преведено изявление треньорът се обърна против мен. Исках да си потегли още по време на лятната подготовка, само че спортният шеф настояваше да остана. В последна сметка не устоях и напуснах след първия кръг на сезон 1997/1998. Ако знаех какво ще последва, можех да изтърпя още малко, тъй като в третия кръг Бенфика смени треньора.
- По-късно стигате и до втори португалски интервал. Как го оценявате?
- През 1999/2002 изкарах три прелестни години в Маритимо на остров Мадейра. Всъщност аз вечно съм обвързван с Португалия, защото и децата ми се родиха там. Дъщерята в Лисабон, а синът - във Фуншал. Иначе, откакто си потеглих от Бенфика, прекосих през Славия, АЕК и Бурсаспор и един полусезон още веднъж в Левски (пролет 1999). След Маритимо изкарах една година в Салгейруш и се прибрах в родния Черно море, където стопирах с футбола през 2004 година. Същото лято Красен Кралев ме направи треньор на родния ми клуб.
- Най-приятните ви мемоари като футболист и треньор?
- Като футболист не мога да ги изредя с едно изречение, защото съм изпитал доста удоволствия. Не единствено при успехите - и купите с Левски, и когато подвигнах купата с Бенфика. Титлите не са всичко. Не мога примерно да не помни вълнението от дебюта при мъжете на Черно море, както и други триумфи. Що се касае до треньорството, на този стадий извоюваната купа с Берое през 2010 година се откроява.
- Сърдите ли се на Димитър Пенев, че не ви взе в състава за международното в Съединени американски щати 94 и по този начин не станахте част от най-големия успех на българския футбол?
- С течение на времето всичко се не помни. Тряваше да отпаднат петима от състава и на Пенев не му е било елементарно да реши. Сигурно аз и Коцето Видолов сме имали място в халфовата линия, само че Пенев по този начин е решил. Ако скърбя за нещо, то е, че не одобрих поканата на Пенев да играя в квалификациите за Евро 96. Повика ме за първия мач, само че още бях сърдит, че не играх в Съединени американски щати, и му отхвърлих. Ако не бях взел това решение, щях да играя във финални дуели и на европейско, и да имам още най-малко 15 срещи за националния. Иначе с Димитър Пенев сме в положителни връзки, бях му и асистент в националния тим.
- През 1998-а въпреки всичко играхте на международно, като Христо Бонев ви пусна и в трите ни мача – бяхте титуляр при 0:0 с Парагвай и 0:1 против Нигерия, а при 1:6 против Испания влязохте на полувремето. Това на процедура се оказа и лебедовата ария на това славно наше потомство. Провал ли беше представянето ни на фона на фурора четири години по-рано?
- С тези качества на това зряло и сполучливо потомство, можехме да се представим по-добре. Но имахме и вътрешни проблеми, които ни се отразиха. Трябваше да бием Парагвай, само че не успяхме, а от Нигерия не заслужавахме да загубим. Третият дуел беше без значение, тъй като знаехме, че Парагвай и Нигерия ще завършат наедно, с цел да продължат и двата тима напред.
- Г-н Илиев, какво е за вас фамилията?
- Най-важното ми достижение в живота и най-стабилната опора. Радвам се, че сътворих такова прелестно семейство и със брачната половинка ми Юлия възпитахме добре децата си Марияна и Илиан. Те сами ще търсят реализация в живота, само че аз се веселя, че се построиха на първо място като положителни хора.
- Имаше опция щерката ви да тръгне по вашия път, само че очевидно вашият наследник ще го направи?
- Марияна игра малко футбол в женския отбор на Варна, само че главно за наслаждение. При нея нещата вървят в друга житейска посока – последна година е студентка в университет в Холандия със компетентност „ хотелски мениджмънт”. Синът Илиан, когато беше дребен в Мадейра, бяхме решили да не му купуваме футболна топка. Но това бързо се промени, откакто по време на разходките в парка стартира да рита пластмасови бутилки. Иначе, откакто стана на 18, реших, че за него ще е по-добре да се развива като футболист в чужбина, защото тук името ми може да му пречи. И се оказах прав, откакто бе поканен за контроли на юношеския отбор на България, само че треньорът го пусна общо 10 минути в двата мача. Това бе насмешка както с мен, по този начин и с момчето, което бе пътувало от чужбина. След като видях по какъв начин един 19-годишен юноша плаче един час в стаята си от гняв, че е станал обект на такава насмешка, се уверих какъв брой вярно е било решението ми да играе зад граница. Илиан към този момент изкара цяла казарма – една година самичък в Португалия. Но се оправи в юношите на Академика Коимбра, в клуба го харесаха и му предложиха да играе за техния тим до 23 години.
- За край. Как се чувствате на 50 и какво си пожелавате?
- Добре, изключително откакто съм заобиколен от толкоз положителни хора вкъщи и в щаба ми и с малко, само че правилни другари. Чувствам се на 19 и всички смешки, които сме правили с приятелите ми, продължаваме да ги вършим и в този момент. Пожелавам си само здраве - за мен, за обичаните ми хора, за околните и приятелите.
Недко Петров, ”Петел”
- Г-н Илиев, по кое време започнахте да играете футбол?
- В четвърти за пети клас се явих на изпит за Спортно учебно заведение. Бяхме 200 деца за 12 места във футбола. Мен ме одобриха в два спорта – футбол и битка. Аз избрах футбола, само че треньорите по битка не се отхвърлиха. След бягането на 800 метра Симеон Кондов пристигна при мен и ми сподели: „ Ела при нас и ще станеш първенец, без да бягаш.” В онази 1979 година в Спортното одобряваха футболисти единствено към Черно море и по този начин започнах в този тим при Илия Сърмов. Иначе преди този момент като доста деца играех футбол в махалата. Във варненския кв. „ Възраждане”, където живеех, сами си бяхме създали игрище сред блоковете, с цел да ритаме.
- Какво си спомняте от детските и юношеските години в Черно море?
- Преминах през всички обединения - деца, младша и старша възраст, като треньори поредно ми бяха Сърмов, Тодор Терзистоев и Дамян Георгиев. В десети клас от 12 признати футболисти пет години по-рано бяхме останали единствено двама. Казаха, че ще запазят една численост за футбол, а мен ме оповестиха за безперспективен. Но аз не се отхвърлих. Отидох в УПК към Механотехникума и продължих да играя за старшата възраст на клуба.
- След като завършвате учебно заведение, влизате в казарма, където дълго нямате опция да упражнявате?
- Тежко беше, защото спортните роти към този момент бяха закрити поради свадите сред Левски и ЦСКА във финалния мач за купата през 1985 година. Две години служих в конфиденциален дивизион на тралчиците, а по-късно 15 месеца в домашен звод към Морско учебно заведение. Общо със задръжката имам 39 месеца казарма. Докато бях на кораба, доста ми оказа помощ Димитър Боснов, господ да го елементарни. Той водеше военния тим и с помощта на връзките му с адмирали, ме изкарваше за мачовете. Вярно е, че нямаше опция да вървя и на тренировки, само че пък, който е служил на корабите, знае, че едно тичане от портала до Морска гара беше 2-3 км. Така, че бях в добра физическа форма за мачовете.
- Помните ли дебюта си за мъжкия отбор на Черно море?
- Разбира се. През интервала 1987/1989 всеки уикенд играех по два мача. В събота с дублиращия тим, а в неделя – с военния. При едно посещение в Благоевград вкарах три гола предобед, а следобяд мъжете изгубиха с 0:2. Тогава двама от мъжете ги пратиха в дубъла, а мен и още едно момче ни взеха в представителния отбор. През пролетта на 1989 година дебютирах за мъжкия тим на Черно море при 0:0 против Ботев (Пд) на „ Тича”. Божил Колев ме пусна титуляр и останах на терена докрая.
- Двата милиона лв., които Левски заплати за Вас през лятото на 1991 година, още са клубен връх за произлязъл трансфер в Черно море. Как се стигна до прекосяването ви при „ сините”?
- Шефът на Черно море Петър Петров ми сподели, че Лафчис и Васил Методиев са във Варна и желаят да беседваме. Срещнахме се и бързо се разбрахме. Тези два милиона лв. по курса тогава бяха 100 хиляди $. Най-неприятното е, че баща по този начин и не можа да ме види със наследник екип. Той почина при битов случай вкъщи, до момента в който бях на първия си лагер с Левски в Боровец. Татко, господ да го елементарни, беше от Спартак. По това време, знаете, че по линия на полицията Левски бе привързан със Спартак, а по военна линия ЦСКА – с Черно море. Сигурно и поради това баща доста искаше да играя в Левски.
- Бяхте част от един от най-силните тимове на Левски в историята му...
- В интервала 1993 - 1995 станахме три пъти подред първенци. Но най-силни бяхме през 1994 година, когато биехме наред у нас и изпитвахме наслаждение от футбола. Ако тогава Лафчис беше намерил постоянни спонсори, с 2-3 качествени попълнения можехме да влезем в Шампионската лига. От друга страна, мощното ни показване с Левски обезпечи на повече от нас влиятелни прехвърляния в чужбина.
- През лятото на 1995-а преминавате в Бенфика и до момента оставате единственият българин, играл за за португалския гранд.
- Тогава можеха да играят единствено по трима чужденци, а в Бенфика бяхме 9. За два сезона записах 40 мача и вкарах 5 гола. Най-силният ми интервал бе при Пауло Аутори, когато играех постоянно. Предложиха ми нов контракт, само че поради неприятно преведено изявление треньорът се обърна против мен. Исках да си потегли още по време на лятната подготовка, само че спортният шеф настояваше да остана. В последна сметка не устоях и напуснах след първия кръг на сезон 1997/1998. Ако знаех какво ще последва, можех да изтърпя още малко, тъй като в третия кръг Бенфика смени треньора.
- По-късно стигате и до втори португалски интервал. Как го оценявате?
- През 1999/2002 изкарах три прелестни години в Маритимо на остров Мадейра. Всъщност аз вечно съм обвързван с Португалия, защото и децата ми се родиха там. Дъщерята в Лисабон, а синът - във Фуншал. Иначе, откакто си потеглих от Бенфика, прекосих през Славия, АЕК и Бурсаспор и един полусезон още веднъж в Левски (пролет 1999). След Маритимо изкарах една година в Салгейруш и се прибрах в родния Черно море, където стопирах с футбола през 2004 година. Същото лято Красен Кралев ме направи треньор на родния ми клуб.
- Най-приятните ви мемоари като футболист и треньор?
- Като футболист не мога да ги изредя с едно изречение, защото съм изпитал доста удоволствия. Не единствено при успехите - и купите с Левски, и когато подвигнах купата с Бенфика. Титлите не са всичко. Не мога примерно да не помни вълнението от дебюта при мъжете на Черно море, както и други триумфи. Що се касае до треньорството, на този стадий извоюваната купа с Берое през 2010 година се откроява.
- Сърдите ли се на Димитър Пенев, че не ви взе в състава за международното в Съединени американски щати 94 и по този начин не станахте част от най-големия успех на българския футбол?
- С течение на времето всичко се не помни. Тряваше да отпаднат петима от състава и на Пенев не му е било елементарно да реши. Сигурно аз и Коцето Видолов сме имали място в халфовата линия, само че Пенев по този начин е решил. Ако скърбя за нещо, то е, че не одобрих поканата на Пенев да играя в квалификациите за Евро 96. Повика ме за първия мач, само че още бях сърдит, че не играх в Съединени американски щати, и му отхвърлих. Ако не бях взел това решение, щях да играя във финални дуели и на европейско, и да имам още най-малко 15 срещи за националния. Иначе с Димитър Пенев сме в положителни връзки, бях му и асистент в националния тим.
- През 1998-а въпреки всичко играхте на международно, като Христо Бонев ви пусна и в трите ни мача – бяхте титуляр при 0:0 с Парагвай и 0:1 против Нигерия, а при 1:6 против Испания влязохте на полувремето. Това на процедура се оказа и лебедовата ария на това славно наше потомство. Провал ли беше представянето ни на фона на фурора четири години по-рано?
- С тези качества на това зряло и сполучливо потомство, можехме да се представим по-добре. Но имахме и вътрешни проблеми, които ни се отразиха. Трябваше да бием Парагвай, само че не успяхме, а от Нигерия не заслужавахме да загубим. Третият дуел беше без значение, тъй като знаехме, че Парагвай и Нигерия ще завършат наедно, с цел да продължат и двата тима напред.
- Г-н Илиев, какво е за вас фамилията?
- Най-важното ми достижение в живота и най-стабилната опора. Радвам се, че сътворих такова прелестно семейство и със брачната половинка ми Юлия възпитахме добре децата си Марияна и Илиан. Те сами ще търсят реализация в живота, само че аз се веселя, че се построиха на първо място като положителни хора.
- Имаше опция щерката ви да тръгне по вашия път, само че очевидно вашият наследник ще го направи?
- Марияна игра малко футбол в женския отбор на Варна, само че главно за наслаждение. При нея нещата вървят в друга житейска посока – последна година е студентка в университет в Холандия със компетентност „ хотелски мениджмънт”. Синът Илиан, когато беше дребен в Мадейра, бяхме решили да не му купуваме футболна топка. Но това бързо се промени, откакто по време на разходките в парка стартира да рита пластмасови бутилки. Иначе, откакто стана на 18, реших, че за него ще е по-добре да се развива като футболист в чужбина, защото тук името ми може да му пречи. И се оказах прав, откакто бе поканен за контроли на юношеския отбор на България, само че треньорът го пусна общо 10 минути в двата мача. Това бе насмешка както с мен, по този начин и с момчето, което бе пътувало от чужбина. След като видях по какъв начин един 19-годишен юноша плаче един час в стаята си от гняв, че е станал обект на такава насмешка, се уверих какъв брой вярно е било решението ми да играе зад граница. Илиан към този момент изкара цяла казарма – една година самичък в Португалия. Но се оправи в юношите на Академика Коимбра, в клуба го харесаха и му предложиха да играе за техния тим до 23 години.
- За край. Как се чувствате на 50 и какво си пожелавате?
- Добре, изключително откакто съм заобиколен от толкоз положителни хора вкъщи и в щаба ми и с малко, само че правилни другари. Чувствам се на 19 и всички смешки, които сме правили с приятелите ми, продължаваме да ги вършим и в този момент. Пожелавам си само здраве - за мен, за обичаните ми хора, за околните и приятелите.
Недко Петров, ”Петел”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ