„Достойнството може да е бреме, но без него сме загубени“ – сценаристката на „Мисия Лондон“ за дебютния си роман „Шестият пръст“
Едно 16-годишно момче може да се насочи към светлото си бъдеще в Германия, само че не и преди да се върне в родната България. Тук той идва, с цел да се раздели със своя „ шести пръст “ – биологичния си татко, който съвсем не помни. Любен би трябвало да се откаже от наставнически права, с цел да може Павел да бъде осиновен от втория си татко Хайнрих и продължи напред.
Това, което наподобява като къса и безболезнена задача, обаче се трансформира в прочувствено пътешестване към корените и себе си , което трансформира вечно основния воин.
Edna предлага Запали искрата на насладата с La Vie Est Belle Soleil Cristal на Lancôme
„ Шестият пръст “ е написан непосредствено, правдиво и искрено , и въпреки да се чете леко, в романа се преплитат сериозните тематики за произхода и фамилията, болката и прошката, любовта и достолепието . Горчилката от родната реалност е разредена с задоволително количество комизъм, което не лишава от зрелостта на историята, само че и сигурно ще се хареса на по-младите читатели.
За драматурга, режисьор и дълготраен учител Деляна Манева , която е и съсценарист на хитовия филм „ Мисия Лондон “, това е ослепителен дебютен разказ . Пред Edna.bg тя споделя за отношението към корените, умеенето да се надсмиваш над рецесиите и комплексите, от които би трябвало да се освободим.
С „ Шестият пръст “ вършиме дебюта си в художествената литература. Какво Ви подтикна да превърнете историята в разказ, а не пиеса или кино сюжет да вземем за пример?
За мен ядрото на историята се случва във вътрешния свят на героя. Не толкоз в обективната действителност, а в отношението към нея. В киното и в театъра героят се материализира посредством държанието си. Може да има коментар, само че единствено в избрани моменти. Литературата дава опция да проследиш придвижването на мисълта , да видиш действителността от разнообразни гледни точки.
Личен списък
Шестият пръст в книгата е метафора на ненужно задължение, само че въпреки всичко част от теб, която може и да ти липсва, в случай че се разделиш с нея. Встрани от частните случаи, какво съгласно Вас българите всеобщо считаме за „ шести пръст “ и носим с стеснение?
Наистина това е метафора, върху която могат да се проектират разнообразни неща. Но в случай че погледнем нещата тук и в този момент, за жалост, ненужно задължение и стеснение може да бъде чуството ни за лично достолепие . И в случай че се разделим с него, несъмнено ще ни липсва. Трябва да се борим за това всеки ден – може да е задължение, само че без него сме изгубени.
Според един от героите: „ Корените би трябвало да се почитат даже когато са кофти и от тях няма никаква изгода “. Какво ни носят тогава, с цел да се отнасяме към тях с почитание, или по-скоро е въпрос на примирение, което ни кара да се усещаме по-добре в кожата си?
Корените са предишното и паметта. Не може да ги забравим, тъй като това значи да изтрием част от нас самите. Когато ги почитаме, ние ги одобряваме и разбираме, без да изпадаме в крайности – да ги хулим или боготворим. И от време на време може да извлечем поука от грешките на предишното. А не всякога да започваме от нула.
Откъсването от корените е измежду главните тематики в романа и при героите виждаме едно общо събитие – даже Павел да се е отчуждил от роднините си в България, те се гордеят с него, въпреки да нямат принос в триумфите му. На какво се дължи съгласно Вас това мислене, което може да се следи и във връзка с някои световноизвестни българи?
Много народи се гордеят с пробивите на своите сънародници и това е обикновено. Мисля че множеството от нас стискаме палци за Мария Бакалова, въпреки да знаем - триумфът си е персонално неин. Но моето детство е минало в интервала на Желязната завеса, когато самият факт, че си се измъкнал „ на Запад “, беше мотив за горделивост. А в случай че се върнеш – неприятно, като че ли си се провалил.
Този комплекс към момента тлее някъде в груповата памет и това съм се пробвала да предам в романа си. Но през днешния ден може да си купиш билет и да отидеш на кастинг за холивудска продукция, пък дори и да спечелиш ролята, в случай че имаш куража и гения за това. Можеш да „ разцъкаш “ по света, да учиш, да „ търсиш себе си “ и да се върнеш, в случай че решиш, че тук се чувстваш добре.
Личен списък
В книгата има тъжни, само че и трагикомични моменти поради колоритните герои и конфликта на култури. Те елементарно ни навеждат на мисълта, че в известна степен изискуем оцеляването си на смеха и способността да поглеждаме над нещата – това ли е и Вашата концепция зад тези eпизоди?
Разбира се. Аз обичам да следя хората. Ние сме нация, която умее да се майтапи с рецесиите си. Гротеската – от смешна до страшна – ни е в кръвта. Това е благосъстояние.
Какво обръщение най-вече Ви се желае да остави „ Шестият пръст “ у читателите си?
На първо място желаех да проучвам дали мога да предам невербално обръщение – силата и страстите, които ме водеха, до момента в който пишех тази книга. А във връзка с вербалното – желая да остави у читателите възприятие на независимост. Да не се опасяват от комплексите, контузиите и „ шестите “ си пръсти. Това е тяхната уникалност. Да изгорят илюзиите си и да следват това, което същински ги вълнува.
Имате ли желание да придвижите „ Шестият пръст “ на сцена или екран? Докато пишехте книгата, представяхте ли си съответни артисти, които биха били подобаващи за функциите?
Наистина не съм мислила за това. Била съм от страната на човек, който приспособява литературно произведение – проучва, оголва нещата до кокъл, отстранява, а от време на време дописва някои обстановки. Все още не знам какво е да си от другата страна.
Ciela
Това, което наподобява като къса и безболезнена задача, обаче се трансформира в прочувствено пътешестване към корените и себе си , което трансформира вечно основния воин.
Edna предлага Запали искрата на насладата с La Vie Est Belle Soleil Cristal на Lancôme „ Шестият пръст “ е написан непосредствено, правдиво и искрено , и въпреки да се чете леко, в романа се преплитат сериозните тематики за произхода и фамилията, болката и прошката, любовта и достолепието . Горчилката от родната реалност е разредена с задоволително количество комизъм, което не лишава от зрелостта на историята, само че и сигурно ще се хареса на по-младите читатели.
За драматурга, режисьор и дълготраен учител Деляна Манева , която е и съсценарист на хитовия филм „ Мисия Лондон “, това е ослепителен дебютен разказ . Пред Edna.bg тя споделя за отношението към корените, умеенето да се надсмиваш над рецесиите и комплексите, от които би трябвало да се освободим.
С „ Шестият пръст “ вършиме дебюта си в художествената литература. Какво Ви подтикна да превърнете историята в разказ, а не пиеса или кино сюжет да вземем за пример?
За мен ядрото на историята се случва във вътрешния свят на героя. Не толкоз в обективната действителност, а в отношението към нея. В киното и в театъра героят се материализира посредством държанието си. Може да има коментар, само че единствено в избрани моменти. Литературата дава опция да проследиш придвижването на мисълта , да видиш действителността от разнообразни гледни точки.
Личен списък Шестият пръст в книгата е метафора на ненужно задължение, само че въпреки всичко част от теб, която може и да ти липсва, в случай че се разделиш с нея. Встрани от частните случаи, какво съгласно Вас българите всеобщо считаме за „ шести пръст “ и носим с стеснение?
Наистина това е метафора, върху която могат да се проектират разнообразни неща. Но в случай че погледнем нещата тук и в този момент, за жалост, ненужно задължение и стеснение може да бъде чуството ни за лично достолепие . И в случай че се разделим с него, несъмнено ще ни липсва. Трябва да се борим за това всеки ден – може да е задължение, само че без него сме изгубени.
Според един от героите: „ Корените би трябвало да се почитат даже когато са кофти и от тях няма никаква изгода “. Какво ни носят тогава, с цел да се отнасяме към тях с почитание, или по-скоро е въпрос на примирение, което ни кара да се усещаме по-добре в кожата си?
Корените са предишното и паметта. Не може да ги забравим, тъй като това значи да изтрием част от нас самите. Когато ги почитаме, ние ги одобряваме и разбираме, без да изпадаме в крайности – да ги хулим или боготворим. И от време на време може да извлечем поука от грешките на предишното. А не всякога да започваме от нула.
Откъсването от корените е измежду главните тематики в романа и при героите виждаме едно общо събитие – даже Павел да се е отчуждил от роднините си в България, те се гордеят с него, въпреки да нямат принос в триумфите му. На какво се дължи съгласно Вас това мислене, което може да се следи и във връзка с някои световноизвестни българи?
Много народи се гордеят с пробивите на своите сънародници и това е обикновено. Мисля че множеството от нас стискаме палци за Мария Бакалова, въпреки да знаем - триумфът си е персонално неин. Но моето детство е минало в интервала на Желязната завеса, когато самият факт, че си се измъкнал „ на Запад “, беше мотив за горделивост. А в случай че се върнеш – неприятно, като че ли си се провалил.
Този комплекс към момента тлее някъде в груповата памет и това съм се пробвала да предам в романа си. Но през днешния ден може да си купиш билет и да отидеш на кастинг за холивудска продукция, пък дори и да спечелиш ролята, в случай че имаш куража и гения за това. Можеш да „ разцъкаш “ по света, да учиш, да „ търсиш себе си “ и да се върнеш, в случай че решиш, че тук се чувстваш добре.
Личен списък В книгата има тъжни, само че и трагикомични моменти поради колоритните герои и конфликта на култури. Те елементарно ни навеждат на мисълта, че в известна степен изискуем оцеляването си на смеха и способността да поглеждаме над нещата – това ли е и Вашата концепция зад тези eпизоди?
Разбира се. Аз обичам да следя хората. Ние сме нация, която умее да се майтапи с рецесиите си. Гротеската – от смешна до страшна – ни е в кръвта. Това е благосъстояние.
Какво обръщение най-вече Ви се желае да остави „ Шестият пръст “ у читателите си?
На първо място желаех да проучвам дали мога да предам невербално обръщение – силата и страстите, които ме водеха, до момента в който пишех тази книга. А във връзка с вербалното – желая да остави у читателите възприятие на независимост. Да не се опасяват от комплексите, контузиите и „ шестите “ си пръсти. Това е тяхната уникалност. Да изгорят илюзиите си и да следват това, което същински ги вълнува.
Имате ли желание да придвижите „ Шестият пръст “ на сцена или екран? Докато пишехте книгата, представяхте ли си съответни артисти, които биха били подобаващи за функциите?
Наистина не съм мислила за това. Била съм от страната на човек, който приспособява литературно произведение – проучва, оголва нещата до кокъл, отстранява, а от време на време дописва някои обстановки. Все още не знам какво е да си от другата страна.
Ciela Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ