Калин Терзийски: Побойници
Една другарка, журналистка, се ожени за палач. Запознали се, до момента в който бил в пандиза. Той слушал предаванията ѝ по радиото. След това намерил метод да се свърже с нея и по този начин малко по малко се заобичали. Може и да е станало ненадейно – не съм питал за това.
После, може би година по-късно - те към този момент мислели да се съберат, когато той излезе от пандиза - се случило по този начин, че нея я нападнали. Някакви мъже насилници. Тя останала жива, само че омърсена, ранена и ужасена. Знаете по какъв начин е, а може и да не знаете.
Тя се обадила на него, в пандиза – той бил най-близкият ѝ човек по това време. Разказала му през рев всичко. Той буен – въобразявам си го – пандизчия, смъртно искащ правдивост. Кой пандизчия, наказан за ликвидиране, може да си разреши да желае правдивост? За себе си и за обичаните си хора? Та нали е лишил живот – в този момент цялата неправда на света дано се струпа на главата му! – по този начин би споделил всеки обожател на старозаветните закони зъб за зъб, око за око.
Зъб за зъб, око за око. Всеки затулен принудител желае това. Дори би предпочел да избива зъби, когато му кажат неприятна дума, и да вади очи, когато паркират на „ неговото място за паркиране ” пред входа.
Но нашият палач намерил връзки отвън пандиза. Приятели, които да отмъстят за неговата обичана. И те в действителност оправили нещата. Не съм питал по какъв начин ги оправили, само че несъмнено е било уместно грубо. Сред хората, живеещи отвън руслото на цивилизацията, нещата се вземат решение с свирепост. Зъб за зъб, око за око. И повече. Струва ми се, че множеството хора живеят отвън руслото на цивилизацията. Ползват я, както маймуна употребява преносим компютър, с цел да чупи орехи, само че по никакъв начин и не се пробват да се влеят в нея, камо ли да я схващат. Да попиеш цивилизацията с цялата си душа – това е мечтаният блян. Реалността е предоставена на милионите, които вървят около цивилизацията и я гледат като витрина.
Мъжът на моята другарка постъпил като същински мъж; евентуално и аз бих постъпил по този начин. Където няма цивилизация – оправяме се с подръчни средства. Където няма честен закон - има каменни брадви. И главите пращят и се цепят; човешките глави са учудващо нежни под напора на леден камък или тежка тояга.
След това те – моята другарка и нейният обичан – се оженили. Той излязъл от пандиза и заживели щастливо. Бих споделил, че в тоя случай любовта избавила един човек от влизането в коловоза. Коловозът на хроничната безсърдечност. Ако не беше любовта на моята другарка – той би си останал палач. Сега е някогашен палач. Мисля, че мога да си разреша да въведа подобен термин в морала. Миналото в действителност си е минало.
А в този момент – за сегашното.
В Садово има селскостопанска гимназия. В нея преподават аграрни науки и най-вероятно нещо привлекателно като селскостопански мениджмънт. Никой не желае да е просто орач. Може би, вероятно – управител по орането. Орането си е оране. Въпрос на настройка е като какво го одобряваме. Като нещо почтено за пренебрежение или като нещо, почтено за горделивост.
В тази гимназия неотдавна три момчета пребиха учителя си по британски. Всички разбрахме за това. Малцина обаче знаят, че по статистически данни в България за пет години са осъществени 12 убийства от деца.
Насилието си е принуждение. Независимо дали го правят деца, или възрастни. Но...
Въпрос на настройка е като какво го одобряваме! Като нещо, което е почтено за омерзение и гадност, или като нещо задоволително, даже заслужено и почтено.
Не бих оправдал момчетата, били с дървен прът учителя си. Но мога да се опитам да ги схвана и да помисля за това – по какъв начин най-мъдро да се постъпи с тях.
Защото до момента в който човек е човек – никой, съгласно мене, няма право да постъпва с него както и да било, без негово единодушие. Но когато някой престане да е човек – тогава с него се постъпва както хората преценяват – без значение дали той харесва това, или не. Мисля, че съм краен и си разреших яд. Съжалявам. Всеки е човек и в никакъв случай не престава да е човек. Но в човечността нещата са доста деликатни.
Все отново – колкото и това изказване да може да породи антихуманни и евгенически спекулации – има граници на човешкото. Прекрачиш ли ги – губиш правото да носиш купата човек. Човек е купа. Би ми се желало да е купа, която се печели с воля и душевно изпитание.
Да – по какъв начин да се постъпи с тия момчета?
След като те живеят с настройката, че насилието е нещо задоволително, дори е извор на горделивост. Как да се постъпи?
Насилието на богатите страни от целия свят, които бомбардират „ напълно заслужено ” която бедна страна им хрумне, единствено тъй като нейният деспот „ унищожавал народа си ”. Да – това принуждение е задоволително, то заслужава хвалба. Американският боец, изстрелващ ракета против „ мръсните чалми ” и инцидентно взривяващ инцидентно учебно заведение е воин.
От другата страна, има момчета с втренчени погледи и пояси от еластичен експлозив на кръста. Които по друга координатна система (която е много съблазнителна за всеки подтиснат, за всеки потиснат или афектиран на света) са също герои. Герои, избиващи десетки хора, с цел да отмъстят.
В свят, в който насилието е изцяло задоволително и узаконено – няма по какъв начин да чакаме да не бъдем застигнати един ден от него. Докато индивидът, нараняващ различен – поради заслужено възмездие или поради праведна идея – бива именуван воин или страдалец, а не урод и злощастник – насилието ще продължи да бъде реката, в която ще плуваме и ще се давим.
Момчетата в Садово също са имали за нещо да отмъщават. Сигурен съм в това. На учителите си. На просветителната система. На страната. На света. Нека някой каже, че не си е помислил през живота си за обективна отплата и тогава дано хвърли първия камък.
Но! - ще кажат мнозина - може да си мислим за отплата, само че да не стигнем до деяние.
Хората въпреки всичко са разнообразни. При някои пътят от мисълта до действието е доста къс. Няма битка на претекстове и противомотиви, както се споделяше в социалистическата логика на психиката.
Противомотивите против едно принудително деяние могат да се породят единствено от настройката, че да насилстваш е непоносимо и гнусно нещо.
Когато българските революционери от времето на османското иго желали да извърнат вниманието на международната общност върху теглата на българския народ, те правили ужасни варварства. Хвърляли в безсмислена жертва хиляди дами и деца – и го правели умишлено – с цел да бъде психологическият резултат на въстанието по-разтърсващ. Също по този начин правили терористични актове, убивали и сеели смут. Пак с цел да извърнат вниманието на международните сили към България. Тези революционери в този момент са оповестени за герои.
В същото време борците за независимост от Третия свят са оповестени за изроди и насилници.
Този двоен и изключително двуличен, лицемерен публичен морал, при който едно принуждение – пък било то и в предишното или пък надалеч от нас – се приема за подвиг и израз на висок морал... а друго принуждение – за аморално и грозно закононарушение – този двоен морал е в основата на нещата!
Докато този двоен морал господства – всеки принудител би могъл да одобри себе си за воин и герой за правдивост. Още по-лошо: Всеки принудител би могъл да чака и обществото да го одобри като воин.
Герой с дървен прът, борещ се против учителите потисници, воин против империализма – взривяващ се в метрото, воин против тероризма, изстрелващ ракета по лагера на някакви други герои - борци за независимост.
Ще ми се да загатна пътем, че голотата – тази, в която ни е облякъл Бог, Природата или Някой Друг – по малкия екран се прави оценка с точка с 18 в нея. Препоръчителен наставнически надзор до 18. Голотата и телесната обич, от която се ражда живот – нездравословни за съзнанието до 18.
В същото време насичанията на части, изкормванията, взривяванията и избожданията на очи се правят оценка с алена точка с 12 в нея.
Тоест – след дванайсет децата са задоволително огромни да преглътнат всякакво принуждение, към този момент имат вярна преценка за него (а коя е вярната?).
...Но чак на осемнайсет е рационално да видят за пръв път гол човек! Смешно. По-скоро – непоносимо.
Моралът в днешния му тип е това, което е в основата. Всеки, който го изповядва, всеки който го постанова, всеки, който не се бори за смяната му – е в основата на безобразието.
Момчетата от Садово са някъде надалеч нататък по веригата.
P.S. А историята първоначално стои там за това – с цел да си напомним, че любовта извисява индивида, а не наказването. Наказанието ще успокои единствено ненапълно потърпевшите. Но от него насилникът няма да стане по-добър човек.
А другояче, по принцип, всички можем да бъдем зли.
После, може би година по-късно - те към този момент мислели да се съберат, когато той излезе от пандиза - се случило по този начин, че нея я нападнали. Някакви мъже насилници. Тя останала жива, само че омърсена, ранена и ужасена. Знаете по какъв начин е, а може и да не знаете.
Тя се обадила на него, в пандиза – той бил най-близкият ѝ човек по това време. Разказала му през рев всичко. Той буен – въобразявам си го – пандизчия, смъртно искащ правдивост. Кой пандизчия, наказан за ликвидиране, може да си разреши да желае правдивост? За себе си и за обичаните си хора? Та нали е лишил живот – в този момент цялата неправда на света дано се струпа на главата му! – по този начин би споделил всеки обожател на старозаветните закони зъб за зъб, око за око.
Зъб за зъб, око за око. Всеки затулен принудител желае това. Дори би предпочел да избива зъби, когато му кажат неприятна дума, и да вади очи, когато паркират на „ неговото място за паркиране ” пред входа.
Но нашият палач намерил връзки отвън пандиза. Приятели, които да отмъстят за неговата обичана. И те в действителност оправили нещата. Не съм питал по какъв начин ги оправили, само че несъмнено е било уместно грубо. Сред хората, живеещи отвън руслото на цивилизацията, нещата се вземат решение с свирепост. Зъб за зъб, око за око. И повече. Струва ми се, че множеството хора живеят отвън руслото на цивилизацията. Ползват я, както маймуна употребява преносим компютър, с цел да чупи орехи, само че по никакъв начин и не се пробват да се влеят в нея, камо ли да я схващат. Да попиеш цивилизацията с цялата си душа – това е мечтаният блян. Реалността е предоставена на милионите, които вървят около цивилизацията и я гледат като витрина.
Мъжът на моята другарка постъпил като същински мъж; евентуално и аз бих постъпил по този начин. Където няма цивилизация – оправяме се с подръчни средства. Където няма честен закон - има каменни брадви. И главите пращят и се цепят; човешките глави са учудващо нежни под напора на леден камък или тежка тояга.
След това те – моята другарка и нейният обичан – се оженили. Той излязъл от пандиза и заживели щастливо. Бих споделил, че в тоя случай любовта избавила един човек от влизането в коловоза. Коловозът на хроничната безсърдечност. Ако не беше любовта на моята другарка – той би си останал палач. Сега е някогашен палач. Мисля, че мога да си разреша да въведа подобен термин в морала. Миналото в действителност си е минало.
А в този момент – за сегашното.
В Садово има селскостопанска гимназия. В нея преподават аграрни науки и най-вероятно нещо привлекателно като селскостопански мениджмънт. Никой не желае да е просто орач. Може би, вероятно – управител по орането. Орането си е оране. Въпрос на настройка е като какво го одобряваме. Като нещо почтено за пренебрежение или като нещо, почтено за горделивост.
В тази гимназия неотдавна три момчета пребиха учителя си по британски. Всички разбрахме за това. Малцина обаче знаят, че по статистически данни в България за пет години са осъществени 12 убийства от деца.
Насилието си е принуждение. Независимо дали го правят деца, или възрастни. Но...
Въпрос на настройка е като какво го одобряваме! Като нещо, което е почтено за омерзение и гадност, или като нещо задоволително, даже заслужено и почтено.
Не бих оправдал момчетата, били с дървен прът учителя си. Но мога да се опитам да ги схвана и да помисля за това – по какъв начин най-мъдро да се постъпи с тях.
Защото до момента в който човек е човек – никой, съгласно мене, няма право да постъпва с него както и да било, без негово единодушие. Но когато някой престане да е човек – тогава с него се постъпва както хората преценяват – без значение дали той харесва това, или не. Мисля, че съм краен и си разреших яд. Съжалявам. Всеки е човек и в никакъв случай не престава да е човек. Но в човечността нещата са доста деликатни.
Все отново – колкото и това изказване да може да породи антихуманни и евгенически спекулации – има граници на човешкото. Прекрачиш ли ги – губиш правото да носиш купата човек. Човек е купа. Би ми се желало да е купа, която се печели с воля и душевно изпитание.
Да – по какъв начин да се постъпи с тия момчета?
След като те живеят с настройката, че насилието е нещо задоволително, дори е извор на горделивост. Как да се постъпи?
Насилието на богатите страни от целия свят, които бомбардират „ напълно заслужено ” която бедна страна им хрумне, единствено тъй като нейният деспот „ унищожавал народа си ”. Да – това принуждение е задоволително, то заслужава хвалба. Американският боец, изстрелващ ракета против „ мръсните чалми ” и инцидентно взривяващ инцидентно учебно заведение е воин.
От другата страна, има момчета с втренчени погледи и пояси от еластичен експлозив на кръста. Които по друга координатна система (която е много съблазнителна за всеки подтиснат, за всеки потиснат или афектиран на света) са също герои. Герои, избиващи десетки хора, с цел да отмъстят.
В свят, в който насилието е изцяло задоволително и узаконено – няма по какъв начин да чакаме да не бъдем застигнати един ден от него. Докато индивидът, нараняващ различен – поради заслужено възмездие или поради праведна идея – бива именуван воин или страдалец, а не урод и злощастник – насилието ще продължи да бъде реката, в която ще плуваме и ще се давим.
Момчетата в Садово също са имали за нещо да отмъщават. Сигурен съм в това. На учителите си. На просветителната система. На страната. На света. Нека някой каже, че не си е помислил през живота си за обективна отплата и тогава дано хвърли първия камък.
Но! - ще кажат мнозина - може да си мислим за отплата, само че да не стигнем до деяние.
Хората въпреки всичко са разнообразни. При някои пътят от мисълта до действието е доста къс. Няма битка на претекстове и противомотиви, както се споделяше в социалистическата логика на психиката.
Противомотивите против едно принудително деяние могат да се породят единствено от настройката, че да насилстваш е непоносимо и гнусно нещо.
Когато българските революционери от времето на османското иго желали да извърнат вниманието на международната общност върху теглата на българския народ, те правили ужасни варварства. Хвърляли в безсмислена жертва хиляди дами и деца – и го правели умишлено – с цел да бъде психологическият резултат на въстанието по-разтърсващ. Също по този начин правили терористични актове, убивали и сеели смут. Пак с цел да извърнат вниманието на международните сили към България. Тези революционери в този момент са оповестени за герои.
В същото време борците за независимост от Третия свят са оповестени за изроди и насилници.
Този двоен и изключително двуличен, лицемерен публичен морал, при който едно принуждение – пък било то и в предишното или пък надалеч от нас – се приема за подвиг и израз на висок морал... а друго принуждение – за аморално и грозно закононарушение – този двоен морал е в основата на нещата!
Докато този двоен морал господства – всеки принудител би могъл да одобри себе си за воин и герой за правдивост. Още по-лошо: Всеки принудител би могъл да чака и обществото да го одобри като воин.
Герой с дървен прът, борещ се против учителите потисници, воин против империализма – взривяващ се в метрото, воин против тероризма, изстрелващ ракета по лагера на някакви други герои - борци за независимост.
Ще ми се да загатна пътем, че голотата – тази, в която ни е облякъл Бог, Природата или Някой Друг – по малкия екран се прави оценка с точка с 18 в нея. Препоръчителен наставнически надзор до 18. Голотата и телесната обич, от която се ражда живот – нездравословни за съзнанието до 18.
В същото време насичанията на части, изкормванията, взривяванията и избожданията на очи се правят оценка с алена точка с 12 в нея.
Тоест – след дванайсет децата са задоволително огромни да преглътнат всякакво принуждение, към този момент имат вярна преценка за него (а коя е вярната?).
...Но чак на осемнайсет е рационално да видят за пръв път гол човек! Смешно. По-скоро – непоносимо.
Моралът в днешния му тип е това, което е в основата. Всеки, който го изповядва, всеки който го постанова, всеки, който не се бори за смяната му – е в основата на безобразието.
Момчетата от Садово са някъде надалеч нататък по веригата.
P.S. А историята първоначално стои там за това – с цел да си напомним, че любовта извисява индивида, а не наказването. Наказанието ще успокои единствено ненапълно потърпевшите. Но от него насилникът няма да стане по-добър човек.
А другояче, по принцип, всички можем да бъдем зли.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ