Мирела Костадинова: Учител дал палтото си на поета Никола Козлев, за да му направят снимка
Една поема, „ Черен арап и хайдут Сидер “, за дълги години става обичано четиво на българите. Тя излиза от щемпел през 1868 година в списание „ Общ труд “, което се издава в Болград, Бесарабия. Поемата е написана две години по-рано в село Шекерли Китай. В същата брошура намира място и втора поема – „ Бивол Гольо и мечка стръвница “.
И под двете произведения стоят буквите на Никола Козлев от Лясковец, който по това време е преподавател в Бесарабия. Своето първо показване като публицист той прави в късна възраст - 42 години. Превръща се в един от първите основатели на българската национална поема.
„ Черен арап и хайдут Сидер “ става толкоз известна негова творба, че Добри Чинтулов даже основал мелодия на поемата и я свири на пиколо. Тя оказва въздействие и върху поета Иван Вазов, който основава поема с сходен сюжет – „ Видул “. Той написа: „ Един единствено Козлев, създателят на Хайдут Сидер, надминува Ботева по богатия асортимент на поетически фигури и картини, всичките откъснати от градината на националната лирика, неговата поема цяла благоухае и е напоена от аромата на националната лирика. За жал, Козлев, който се види да е добър стихотворец по природа, е неприятен по изкуство: той е загрозил неподражаемите си перли, като ги е задушил в калъпа на изкуствения стих и ги е заразил с безобразни рими “.
Поемата на Козлев е въодушевена от роман за Сидер челник на някаква стара жена, родственик на поета. Той още като дете е чувал за този храбър българин, който също е от Лясковец и е живял през втората половина на XVIII век. Славел се като мощен и несломим, а хората търсели в негово лице отбрана. С биволите си правел кираджилък сред дунавските пристанища и Балкана. Веднъж Сидер срещнал турски бандит арапин и с кривака си го умъртвил дружно с коня му. Мостът, където се случило това бил наименуван Сидеров мост. Сидер челник приключил живота си със самоубийство.
Козлев първо описал подвизите му като приказка, а след това в стихове. „ Черен арап и хайдут Сидер “ се ражда за към три месеца. Когато той написал творбата, си две българчета търговци му отишли на посетители. Получили от него част от поемата, а момчетата я допълнили със собствен текст. Предали я за печатане в списание „ Общ труд “. Редактор бил Сава Радулов, който не харесал втората част на поемата. Извикал Козлев да го попита за какво е това противоречие. Поетът обяснил, че не е създател на втората част. Върнал се вкъщи и изпратил цялата си поема.
В земните си дни Никола Козлев е претърпял доста премеждия и бедност, които не го изоставят до края на дните му. Никола Козлев бил толкоз безпаричен, че лясковските учители от сдружението „ Сам си помагай “, които надълбоко го ценяли, платили на фотограф, с цел да го фотографира. Един от учителите му дал зимното си палто, с цел да бъде в порядъчен тип за фотографията. Така до наши дни е стигнала една единствена негова снимка.
Всъщност той импровизирал в поезията. Съгражданите му поднасяли хартия и перо, с молба да напише текст в стихове във връзка някое събитие или преживелица. И Козлев на часа написвал текст. Винаги развеселявал лясковчани, които надълбоко го почитали.
Когато се появил на белия свят, орисниците му приготвили венец от тръни и бодли. Баща му Димо е от остарял жанр Козлевци, занимавал се с търговия, прекупувал овце и кози, а от месото им правел пастърма и суджуци, които продавал в дюкяна си. Притежавал доста земя – ниви и гори. Бил притежател на две къщи в Лясковец. За майката на Козлев не се знае съвсем нищо, с изключение на, че си отива от света, когато единственото ù дете е на една годинка. То изплаква през 1824 година, само че не се знае в кой ден и месец. В автобиографията си Никола Козлев написа, че било ден събота, а тогава се вярвало, че такива деца виждали самодиви, таласъми и вампири, както и други рискови за индивида духове. „ Аз съм расъл и порасъл в непознати ръце. Чужда ръка ме е извела от детинската люлка и повела по божията земя. Болестите: тресчица и други, се редяха на мене като на воденица небетчии. Една ме мъчи, колкото мъчи – като замине тя, пък друга. До осмата си година не се видях здрав. Този си живот съм плувал с докторска ладия през мъртво море “.
На шест години тръгнал на килийно учебно заведение. Когато навършил 12 години починал татко му. Било студена зима. Малко преди да издъхне Димо заръчал на брат си Стоян и на шурей си Цани да се грижат за единствения му наследник, да не го оставят на мира до момента в който не приключи учебно заведение, с цел да стане сетне търговец. Роднините дали дума, само че след това не създали това, което дали обещание. Никола Козлев остава цялостен сирак. До него е само мащехата му, която още пролетта продала коня на татко му. После го спряла от учебно заведение и го изпратила да пасе воловете. Момчето било обезверено и мислело даже да се самоубие, само че негов братовчед го утешавал. Никола дълго се застоявал на поляна, която наричали „ Сидерева “, покрай нея имало изворче. От там той дълго се взирал в родния Лясковец.
Мечтаел потопен в самотата си и посрещал залеза на слънцето. Понякого даже си поплаквал, търсел разтуха като захващал да свири с уста. Щом се стъмнело подкарвал воловете към дома си, където мащехата му постоянно намирала мотив да го набие. Така три години Никола тича след воловете.
Мащехата му го изпращала на учебно заведение единствено през зимата, когато работата на нивите и в градините била по-малко, а напролет той отново подкарвал воловете на паша. Само децата на по-заможните лясковчани продължавали с четенето и писането в школото, а той ги гледал „ омити и вчесани “ и сърцето му плачело, че не може да е като тях. Вероятно по този начин с воловете са щели да продължат дните му, в случай че един ден не го срещнал чорбаджията Тоньо Узуната, който имал наследник преподавател. Разпитал момчето на кого е наследник, а след това заречен да свика чичовците му, с цел да го изпратят на учебно заведение. Така и станало – те продали воловете и го изпратили, с цел да се учи.
Даскал му бил Димитър Драганов от Самоводене, който изучавал гръцки език в Измир. Той учел Никола Козлев на славянска граматика и скоро момчето се научава да чете. Други учители са му Манол Стателов и Енчо Узунов, които са от Лясковец, учили при известния свищовски преподавател Христаки Павлович. Манол Стателов карал учениците да превеждат Езоповите басни от славянски на български.
По това време в черквите на Лясковец свещениците служели на гръцки език – не разбирали това, което изговарят. Един ден Козлев прочел Апостола на славянски и някакъв духовник го сграбчил от ръцете му. Изтласкал момчето от мястото му, а то се разплакало.
Решил Никола да отмъсти на гръкоманския духовник. Издебнал черковната прислужница в храма „ Св. Димитър “ и измъкнал гръцките богослужебни книги. Пренесъл ги в чувал в техния плевник и ги заровил в сламата. По-късно книгите разкрил прислужникът на Козлевия свако Цани Калянджиев, който ги изгорил в пещ. Помогнали и тримата му синове.
Свещениците били принудени да се учат да четат на славянски. На славянско четмо ги учел самият даскал Манол Станчев. В олтара имало към този момент закупени славянски черковни книги, които стояли там отдавна.
На идната година Козлев става бакалин. Неопитен е в новото начинание. Неговият съучастник го ограбил и му взел 7-8000 гроша. Наложило се да слугува в дома на единия от чичовците си. През пролетта станал служащ в градини край Провадия, които били благосъстоятелност на двама лясковчани. Работата му била тежка – поливал зеленчука. Понякога обикалял делироманските села, с цел да разменя зарзават с вино.
На един турски празник, на който имало пехливански битки и надбягвания, Никола се надбягвал с циганче. Изпреварил го и получил премия – четири аршина сукно, четвърт печено агне, баница и вино.
През 1844 година отишъл да работи в Силистра, още веднъж в градина, само че се разболял. Когато заболяването отминала, напуснал тежката работа. Той не мислел за пари, а за просвета.
През това време в близкия град Елена се завърнал от Русия Иван Момчилов, който направил положително учебно заведение. Преподавал незнайни дотогава науки – граматика и география. Козлев учи при него една година. Не останал повече, тъй като се сбил с Драган Цанков, също възпитаник там. Заради това го изгонили от школото.
Една година остава да учи и при учителя Никифор Попконстантинов в Татар Пазарджик, само че нямал средства, с цел да остане. Отправил се към Свищов, прочут с добре уреденото си учебно заведение. Даскал по логичност и изразителност му е Димитър Михайловски, който е приключил семинария в Русия.
Скоро Никола Козлев научил, че негов братовчед е изпратен да учи в Русия и той поискал да го последва. Свако му Цани Калянджиев го убедил да продаде парцела си и въпреки, че Козлев не желал – нямало накъде. Взел 50 000 гроша. По съвет на свако му парите били вложени в покупка на градинарски семена, с цел да бъдат продадени на нашите градинари във Влашко и Русия. Получените пари трябвало да бъдат вложени в Одеска банка, а от лихвите Козлев да се устоя в Русия.
Младият мъж отпътува за Кишинев през 1848 година Но свако му Цани Калянджиев го измамил. Оставил племенника си в съветския град с пет рубли в джоба, а той се върнал в България.
Никола Козлев постъпил в Кишиневската духовна семинария, учил там три години. Преживял доста унижения и ограничения. „ Учих се като слушател, а не като възпитаник. Често обливах книгите си със сълзи. Квартирата си плащах все с просени пари “.
През това време с някоя пара му оказва помощ йеромонах Партени Зографски, който учи в горните класове на духовното учебно заведение. Козлев живее при него шест месеца. А когато Партени Зографски приключил с науките, за българина пристигнали сложни дни. Обикалял дюкяните на заможните български и съветски търговци, заставал на прага на къщите им, с цел да изиска някоя пара. Така живял две години до момента в който в Кишинев не дошъл свако му Цани Калянджиев. Обещал му, че като се върнат дружно в Лясковец ще му върне дълга. И Козлев се върнал с него в България, само че подлия родственик още веднъж го излъгал. Козлев стоял две години без работа с единствената вяра, че свако му ще му върне парите, а след това ще се върне в Кишнев да продължи с науките. Завел даже дело против Калянджиев, само че не пулучил и лев от парите си. Налагало се самичък да търси способи, с цел да печели хляба си.
Станал даскал в учебното заведение при черквата „ Св. Димитър “ и направил някои промени. Въвевел ланкастерската метода, която тогава не се срещала постоянно в българските учебни заведения. Не закъсняла съпротивата на лясковските свещеници.
До този миг учениците стояли седнали върху рогозки. Козлев изискал да им се изработят чинове. „ Пазил съм време, когато жителите отсъстват по кърска работа, и скрито съм извличал от дворовете, гдето съм намирал материал за чинове, и самичък на гърба си съм ги носил през къра в една извън селението запустяла църквица, називаема „ Светицата “, гдето имах от себя си наети двама дюлгери, които скришом правеха чиновете. Хранил съм ги с краден от съседи и родственици самун и нощя с тях съм ги носил и ковал в учебното заведение с озъртание и ослушвание на вси страни, с цел да не чуе или види някой, изключително поповете “. Той съумява да убеди чичо си, един от първенците на Лясковец и черковен епитроп, както и други чорбаджии в изгодата от чиновете. По покровителство на чичо му те били оставени в класните стаи за децата.
Случило му се и друго приключение. Понесъл се слух, че Русия ще разгласи война на Турция, а след това ще пристигна, с цел да освободи българите от робството им. Един ден Козлев бил в някакъв дюкян. Случайно участвал на диалога сред притежателя и различен българин, който се оказал разузнавач на турците. Той отронил нещо срещу Русия, а Козлев като съветски ученик я защитил. След няколко дни задържали Никола Козлев, а след това го откарали във В. Търново. Хвърлили го в пандиза и го разпитвали. Оковали го във вериги и качен върху гърба на кон го отвели в Шумен. Отново го разпитвали, само че той мълчал. Накрая го освободили. На връщане към Лясковец, съпроводен от заптиета, носел в дисагите си две отрязани човешки глави. На кого са били – не е ясно от биографията му.
В дома си заварил роднините да му вършат помен – девет дни. А той седнал на софрата и похапнал жито приготвено за неговия помен. Минало и това приключение. Никола Козлев става още веднъж преподавател в родния си град.
Но тъкмо тогава българите в Лясковец и близките села почнали да се гласят за въстание. То било ръководено от Никола Филипов от Силистра. Той постоянно ходел в дребното градче. Говорел за протест измежду учителите, а измежду тях е и Козлев, който приел концепцията драговолно. Обикалял близките села, с цел да събира четници за подготовка на въстанието. Но когато на избрания ден (29 или 30 юли 1856 г.) четата на капитан Никола се събрала в Лясковския манастир, повикали и Козлев, който съобщил, че няма повече четници… Не отпътува с четата. Скоро е обвинен от турците и взема решение да избяга от Лясковец.
Преминава през Дунав във Влашко и се открива в Бесарабия. Докато още е в Лясковец е минал под венчило с 16-годишната Кириаки Качулкова от Арбанаси. След време тя не приемала креативните му пориви, натяквала му да не се занимава „ с тия празнини, недаващи самун ". От нея имал наследник и щерка. Семейството му останало в България.
В Бесарабия е преподавател в няколко села. Заплатата му е 250 рубли и в допълнение жито. Скоро повикал и фамилията си в Шикирли Китай. Тук той основава поемата си „ Черен арап и Хайдут Сидер “.
В това време от холера си отиват двете му деца. Скръбта си по тях Козлев изплакал в стихотворенията „ Плач над синов гроб “ и „ Плач и горест и молба на мъгла “, отпечатани по-късно. От горест по умрелите си деца и по гледище на брачната половинка си се върнал в Лясковец. Това става евентуално към 1868 година След завръщането на фамилията се ражда синът им Димо. После се появяват щерка му Сава, наследник Иван и щерка му Радка.
В това време Никола Козлев още веднъж се захваща с даскалската си рабата. Разказват, че когато Васил Левски ходел в Лясковец, Козлев го криел на тавана на учебното заведение при черквата „ Св. Димитър “. А една нощ станало доста рисково Апостола да остане и Козлев го извел от града.
След Освобождението Козлев написа исторически, баладни поеми и лирически стихотворения. Сътворява и автобиография, която не съумява да приключи. До Петко Р. Славейков написа, че това не е от леност, а от беднотия, която постоянно го довежда до обезсърчение. „ …Даже и в този час съм в такова състояние: дамата ми е в търновската болница, а аз виждам четири деца малолетни. Сам меся самун и ризите им пера; само че днешното ви писъмце ме съживи и ще се взема за работа и след няколко дни ще ви пратя най-малко част от биографията си “.
Тя обгръща живота му до трийстата му година и не е цялостна, доста страници са изгубени. Писана е и от сина му Иван под диктовката на своя татко.
Никола Козлев в тези години издава единствено една книга „ Стар помян “ (1883), която е приветствана от Цани Гинчев в стихотворение. В архивите му са непокътнати редакции на замислени от него стихотворения. Вдъхновява го даже едно огромно наводняване в Търновско, което се случва през 1898 година Из под перото му се ражда следния куплет:
Янтра искочи от крайбрежия
с лютина и ревове,
запеняна, разярена –
фучи, бучи кат геена.
Никола Козлев има отношение към живота на следосвобожденска България, който не е по нрава му. Обръща се към героите от предишното ни, пролели кръвта си за освобождението на България, да станат от гробовете си, с цел да видят какви негодници „ лакомо й пият кръвта “.
Все бежанци от чужбина,
разбойници и безчовечни,
вагабонти без татковина,
халахойди безотечни.
Управлението на България съгласно него е формирано от „ бирници изедници “, жандармерията - от „ кръвожаден разбойници “, съдиите назовава „ безделници и комарджии “. За инспекторите в образованието споделя, че са „ сеятели ослепление, разврат, тъма и раздори “.
Единствената вяра за българите е да „ станем всички в едно “.
Получава поддръжката на Марин Дринов, с него се познават от Бесарабия. Когато заседава Великото национално заседание в Търново, Козлев го потърсил. Помолил го да му бъде отпусната пенсия. С неговото покровителство съумява да взема скромна пенсия от 600 лв. годишно.
Живее в бедност, а с цел да може да прехранва фамилията си работи непознати лозя и градини. Търновският митрополит Климент (Васил Друмев) му оказва помощ с някоя пара. Игуменът на манастира „ Св. Св. Петър и Павел “, който и до през днешния ден е над Лясковец, му подарил 4-5 декара земя, която Козлев обработва. Наема и още земя, с цел да може да свързва двата края.
Съседите му от махалата „ Св. Димитър “ му купуват дворно място в края на града и му подвигат къща, в която доживява края на дните си.
Не един път писал писма до Стефан Стамболов за заслугите си като преподавател и молба да му усилят пенсията. Но той отказвал заради препоръките на някои лясковчани, които били злонамерени към Никола Козлев. Молба отправил и до Иван Вазов, който тогава бил министър на националното просвещение, само че и от там получил отвод.
Трудните му дни проличават в един негов стих:
Аз си, свете, остарях,
остарях и оглушах.
Очи ми се премрежиха,
сили ми ся изнуриха.
……………………..
Младина ми се присмива,
богатия ме подритва.
Тъмно ми е ярко небе,
омръзна ми все на земя.
Умира в Лясковец през юли 1902 година в същинска беднотия. Погребали го в гробището на махалата „ Св. Димитър “. Било лято и множеството хора работели по нивите. Само няколко индивида го изпратили до безконечния му дом.
В българската литература Никола Козлев остава като един от самобитните ни поети, обвързван с националната лирика и героичното.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
И под двете произведения стоят буквите на Никола Козлев от Лясковец, който по това време е преподавател в Бесарабия. Своето първо показване като публицист той прави в късна възраст - 42 години. Превръща се в един от първите основатели на българската национална поема.
„ Черен арап и хайдут Сидер “ става толкоз известна негова творба, че Добри Чинтулов даже основал мелодия на поемата и я свири на пиколо. Тя оказва въздействие и върху поета Иван Вазов, който основава поема с сходен сюжет – „ Видул “. Той написа: „ Един единствено Козлев, създателят на Хайдут Сидер, надминува Ботева по богатия асортимент на поетически фигури и картини, всичките откъснати от градината на националната лирика, неговата поема цяла благоухае и е напоена от аромата на националната лирика. За жал, Козлев, който се види да е добър стихотворец по природа, е неприятен по изкуство: той е загрозил неподражаемите си перли, като ги е задушил в калъпа на изкуствения стих и ги е заразил с безобразни рими “.
Поемата на Козлев е въодушевена от роман за Сидер челник на някаква стара жена, родственик на поета. Той още като дете е чувал за този храбър българин, който също е от Лясковец и е живял през втората половина на XVIII век. Славел се като мощен и несломим, а хората търсели в негово лице отбрана. С биволите си правел кираджилък сред дунавските пристанища и Балкана. Веднъж Сидер срещнал турски бандит арапин и с кривака си го умъртвил дружно с коня му. Мостът, където се случило това бил наименуван Сидеров мост. Сидер челник приключил живота си със самоубийство.
Козлев първо описал подвизите му като приказка, а след това в стихове. „ Черен арап и хайдут Сидер “ се ражда за към три месеца. Когато той написал творбата, си две българчета търговци му отишли на посетители. Получили от него част от поемата, а момчетата я допълнили със собствен текст. Предали я за печатане в списание „ Общ труд “. Редактор бил Сава Радулов, който не харесал втората част на поемата. Извикал Козлев да го попита за какво е това противоречие. Поетът обяснил, че не е създател на втората част. Върнал се вкъщи и изпратил цялата си поема.
В земните си дни Никола Козлев е претърпял доста премеждия и бедност, които не го изоставят до края на дните му. Никола Козлев бил толкоз безпаричен, че лясковските учители от сдружението „ Сам си помагай “, които надълбоко го ценяли, платили на фотограф, с цел да го фотографира. Един от учителите му дал зимното си палто, с цел да бъде в порядъчен тип за фотографията. Така до наши дни е стигнала една единствена негова снимка.
Всъщност той импровизирал в поезията. Съгражданите му поднасяли хартия и перо, с молба да напише текст в стихове във връзка някое събитие или преживелица. И Козлев на часа написвал текст. Винаги развеселявал лясковчани, които надълбоко го почитали.
Когато се появил на белия свят, орисниците му приготвили венец от тръни и бодли. Баща му Димо е от остарял жанр Козлевци, занимавал се с търговия, прекупувал овце и кози, а от месото им правел пастърма и суджуци, които продавал в дюкяна си. Притежавал доста земя – ниви и гори. Бил притежател на две къщи в Лясковец. За майката на Козлев не се знае съвсем нищо, с изключение на, че си отива от света, когато единственото ù дете е на една годинка. То изплаква през 1824 година, само че не се знае в кой ден и месец. В автобиографията си Никола Козлев написа, че било ден събота, а тогава се вярвало, че такива деца виждали самодиви, таласъми и вампири, както и други рискови за индивида духове. „ Аз съм расъл и порасъл в непознати ръце. Чужда ръка ме е извела от детинската люлка и повела по божията земя. Болестите: тресчица и други, се редяха на мене като на воденица небетчии. Една ме мъчи, колкото мъчи – като замине тя, пък друга. До осмата си година не се видях здрав. Този си живот съм плувал с докторска ладия през мъртво море “.
На шест години тръгнал на килийно учебно заведение. Когато навършил 12 години починал татко му. Било студена зима. Малко преди да издъхне Димо заръчал на брат си Стоян и на шурей си Цани да се грижат за единствения му наследник, да не го оставят на мира до момента в който не приключи учебно заведение, с цел да стане сетне търговец. Роднините дали дума, само че след това не създали това, което дали обещание. Никола Козлев остава цялостен сирак. До него е само мащехата му, която още пролетта продала коня на татко му. После го спряла от учебно заведение и го изпратила да пасе воловете. Момчето било обезверено и мислело даже да се самоубие, само че негов братовчед го утешавал. Никола дълго се застоявал на поляна, която наричали „ Сидерева “, покрай нея имало изворче. От там той дълго се взирал в родния Лясковец.
Мечтаел потопен в самотата си и посрещал залеза на слънцето. Понякого даже си поплаквал, търсел разтуха като захващал да свири с уста. Щом се стъмнело подкарвал воловете към дома си, където мащехата му постоянно намирала мотив да го набие. Така три години Никола тича след воловете.
Мащехата му го изпращала на учебно заведение единствено през зимата, когато работата на нивите и в градините била по-малко, а напролет той отново подкарвал воловете на паша. Само децата на по-заможните лясковчани продължавали с четенето и писането в школото, а той ги гледал „ омити и вчесани “ и сърцето му плачело, че не може да е като тях. Вероятно по този начин с воловете са щели да продължат дните му, в случай че един ден не го срещнал чорбаджията Тоньо Узуната, който имал наследник преподавател. Разпитал момчето на кого е наследник, а след това заречен да свика чичовците му, с цел да го изпратят на учебно заведение. Така и станало – те продали воловете и го изпратили, с цел да се учи.
Даскал му бил Димитър Драганов от Самоводене, който изучавал гръцки език в Измир. Той учел Никола Козлев на славянска граматика и скоро момчето се научава да чете. Други учители са му Манол Стателов и Енчо Узунов, които са от Лясковец, учили при известния свищовски преподавател Христаки Павлович. Манол Стателов карал учениците да превеждат Езоповите басни от славянски на български.
По това време в черквите на Лясковец свещениците служели на гръцки език – не разбирали това, което изговарят. Един ден Козлев прочел Апостола на славянски и някакъв духовник го сграбчил от ръцете му. Изтласкал момчето от мястото му, а то се разплакало.
Решил Никола да отмъсти на гръкоманския духовник. Издебнал черковната прислужница в храма „ Св. Димитър “ и измъкнал гръцките богослужебни книги. Пренесъл ги в чувал в техния плевник и ги заровил в сламата. По-късно книгите разкрил прислужникът на Козлевия свако Цани Калянджиев, който ги изгорил в пещ. Помогнали и тримата му синове.
Свещениците били принудени да се учат да четат на славянски. На славянско четмо ги учел самият даскал Манол Станчев. В олтара имало към този момент закупени славянски черковни книги, които стояли там отдавна.
На идната година Козлев става бакалин. Неопитен е в новото начинание. Неговият съучастник го ограбил и му взел 7-8000 гроша. Наложило се да слугува в дома на единия от чичовците си. През пролетта станал служащ в градини край Провадия, които били благосъстоятелност на двама лясковчани. Работата му била тежка – поливал зеленчука. Понякога обикалял делироманските села, с цел да разменя зарзават с вино.
На един турски празник, на който имало пехливански битки и надбягвания, Никола се надбягвал с циганче. Изпреварил го и получил премия – четири аршина сукно, четвърт печено агне, баница и вино.
През 1844 година отишъл да работи в Силистра, още веднъж в градина, само че се разболял. Когато заболяването отминала, напуснал тежката работа. Той не мислел за пари, а за просвета.
През това време в близкия град Елена се завърнал от Русия Иван Момчилов, който направил положително учебно заведение. Преподавал незнайни дотогава науки – граматика и география. Козлев учи при него една година. Не останал повече, тъй като се сбил с Драган Цанков, също възпитаник там. Заради това го изгонили от школото.
Една година остава да учи и при учителя Никифор Попконстантинов в Татар Пазарджик, само че нямал средства, с цел да остане. Отправил се към Свищов, прочут с добре уреденото си учебно заведение. Даскал по логичност и изразителност му е Димитър Михайловски, който е приключил семинария в Русия.
Скоро Никола Козлев научил, че негов братовчед е изпратен да учи в Русия и той поискал да го последва. Свако му Цани Калянджиев го убедил да продаде парцела си и въпреки, че Козлев не желал – нямало накъде. Взел 50 000 гроша. По съвет на свако му парите били вложени в покупка на градинарски семена, с цел да бъдат продадени на нашите градинари във Влашко и Русия. Получените пари трябвало да бъдат вложени в Одеска банка, а от лихвите Козлев да се устоя в Русия.
Младият мъж отпътува за Кишинев през 1848 година Но свако му Цани Калянджиев го измамил. Оставил племенника си в съветския град с пет рубли в джоба, а той се върнал в България.
Никола Козлев постъпил в Кишиневската духовна семинария, учил там три години. Преживял доста унижения и ограничения. „ Учих се като слушател, а не като възпитаник. Често обливах книгите си със сълзи. Квартирата си плащах все с просени пари “.
През това време с някоя пара му оказва помощ йеромонах Партени Зографски, който учи в горните класове на духовното учебно заведение. Козлев живее при него шест месеца. А когато Партени Зографски приключил с науките, за българина пристигнали сложни дни. Обикалял дюкяните на заможните български и съветски търговци, заставал на прага на къщите им, с цел да изиска някоя пара. Така живял две години до момента в който в Кишинев не дошъл свако му Цани Калянджиев. Обещал му, че като се върнат дружно в Лясковец ще му върне дълга. И Козлев се върнал с него в България, само че подлия родственик още веднъж го излъгал. Козлев стоял две години без работа с единствената вяра, че свако му ще му върне парите, а след това ще се върне в Кишнев да продължи с науките. Завел даже дело против Калянджиев, само че не пулучил и лев от парите си. Налагало се самичък да търси способи, с цел да печели хляба си.
Станал даскал в учебното заведение при черквата „ Св. Димитър “ и направил някои промени. Въвевел ланкастерската метода, която тогава не се срещала постоянно в българските учебни заведения. Не закъсняла съпротивата на лясковските свещеници.
До този миг учениците стояли седнали върху рогозки. Козлев изискал да им се изработят чинове. „ Пазил съм време, когато жителите отсъстват по кърска работа, и скрито съм извличал от дворовете, гдето съм намирал материал за чинове, и самичък на гърба си съм ги носил през къра в една извън селението запустяла църквица, називаема „ Светицата “, гдето имах от себя си наети двама дюлгери, които скришом правеха чиновете. Хранил съм ги с краден от съседи и родственици самун и нощя с тях съм ги носил и ковал в учебното заведение с озъртание и ослушвание на вси страни, с цел да не чуе или види някой, изключително поповете “. Той съумява да убеди чичо си, един от първенците на Лясковец и черковен епитроп, както и други чорбаджии в изгодата от чиновете. По покровителство на чичо му те били оставени в класните стаи за децата.
Случило му се и друго приключение. Понесъл се слух, че Русия ще разгласи война на Турция, а след това ще пристигна, с цел да освободи българите от робството им. Един ден Козлев бил в някакъв дюкян. Случайно участвал на диалога сред притежателя и различен българин, който се оказал разузнавач на турците. Той отронил нещо срещу Русия, а Козлев като съветски ученик я защитил. След няколко дни задържали Никола Козлев, а след това го откарали във В. Търново. Хвърлили го в пандиза и го разпитвали. Оковали го във вериги и качен върху гърба на кон го отвели в Шумен. Отново го разпитвали, само че той мълчал. Накрая го освободили. На връщане към Лясковец, съпроводен от заптиета, носел в дисагите си две отрязани човешки глави. На кого са били – не е ясно от биографията му.
В дома си заварил роднините да му вършат помен – девет дни. А той седнал на софрата и похапнал жито приготвено за неговия помен. Минало и това приключение. Никола Козлев става още веднъж преподавател в родния си град.
Но тъкмо тогава българите в Лясковец и близките села почнали да се гласят за въстание. То било ръководено от Никола Филипов от Силистра. Той постоянно ходел в дребното градче. Говорел за протест измежду учителите, а измежду тях е и Козлев, който приел концепцията драговолно. Обикалял близките села, с цел да събира четници за подготовка на въстанието. Но когато на избрания ден (29 или 30 юли 1856 г.) четата на капитан Никола се събрала в Лясковския манастир, повикали и Козлев, който съобщил, че няма повече четници… Не отпътува с четата. Скоро е обвинен от турците и взема решение да избяга от Лясковец.
Преминава през Дунав във Влашко и се открива в Бесарабия. Докато още е в Лясковец е минал под венчило с 16-годишната Кириаки Качулкова от Арбанаси. След време тя не приемала креативните му пориви, натяквала му да не се занимава „ с тия празнини, недаващи самун ". От нея имал наследник и щерка. Семейството му останало в България.
В Бесарабия е преподавател в няколко села. Заплатата му е 250 рубли и в допълнение жито. Скоро повикал и фамилията си в Шикирли Китай. Тук той основава поемата си „ Черен арап и Хайдут Сидер “.
В това време от холера си отиват двете му деца. Скръбта си по тях Козлев изплакал в стихотворенията „ Плач над синов гроб “ и „ Плач и горест и молба на мъгла “, отпечатани по-късно. От горест по умрелите си деца и по гледище на брачната половинка си се върнал в Лясковец. Това става евентуално към 1868 година След завръщането на фамилията се ражда синът им Димо. После се появяват щерка му Сава, наследник Иван и щерка му Радка.
В това време Никола Козлев още веднъж се захваща с даскалската си рабата. Разказват, че когато Васил Левски ходел в Лясковец, Козлев го криел на тавана на учебното заведение при черквата „ Св. Димитър “. А една нощ станало доста рисково Апостола да остане и Козлев го извел от града.
След Освобождението Козлев написа исторически, баладни поеми и лирически стихотворения. Сътворява и автобиография, която не съумява да приключи. До Петко Р. Славейков написа, че това не е от леност, а от беднотия, която постоянно го довежда до обезсърчение. „ …Даже и в този час съм в такова състояние: дамата ми е в търновската болница, а аз виждам четири деца малолетни. Сам меся самун и ризите им пера; само че днешното ви писъмце ме съживи и ще се взема за работа и след няколко дни ще ви пратя най-малко част от биографията си “.
Тя обгръща живота му до трийстата му година и не е цялостна, доста страници са изгубени. Писана е и от сина му Иван под диктовката на своя татко.
Никола Козлев в тези години издава единствено една книга „ Стар помян “ (1883), която е приветствана от Цани Гинчев в стихотворение. В архивите му са непокътнати редакции на замислени от него стихотворения. Вдъхновява го даже едно огромно наводняване в Търновско, което се случва през 1898 година Из под перото му се ражда следния куплет:
Янтра искочи от крайбрежия
с лютина и ревове,
запеняна, разярена –
фучи, бучи кат геена.
Никола Козлев има отношение към живота на следосвобожденска България, който не е по нрава му. Обръща се към героите от предишното ни, пролели кръвта си за освобождението на България, да станат от гробовете си, с цел да видят какви негодници „ лакомо й пият кръвта “.
Все бежанци от чужбина,
разбойници и безчовечни,
вагабонти без татковина,
халахойди безотечни.
Управлението на България съгласно него е формирано от „ бирници изедници “, жандармерията - от „ кръвожаден разбойници “, съдиите назовава „ безделници и комарджии “. За инспекторите в образованието споделя, че са „ сеятели ослепление, разврат, тъма и раздори “.
Единствената вяра за българите е да „ станем всички в едно “.
Получава поддръжката на Марин Дринов, с него се познават от Бесарабия. Когато заседава Великото национално заседание в Търново, Козлев го потърсил. Помолил го да му бъде отпусната пенсия. С неговото покровителство съумява да взема скромна пенсия от 600 лв. годишно.
Живее в бедност, а с цел да може да прехранва фамилията си работи непознати лозя и градини. Търновският митрополит Климент (Васил Друмев) му оказва помощ с някоя пара. Игуменът на манастира „ Св. Св. Петър и Павел “, който и до през днешния ден е над Лясковец, му подарил 4-5 декара земя, която Козлев обработва. Наема и още земя, с цел да може да свързва двата края.
Съседите му от махалата „ Св. Димитър “ му купуват дворно място в края на града и му подвигат къща, в която доживява края на дните си.
Не един път писал писма до Стефан Стамболов за заслугите си като преподавател и молба да му усилят пенсията. Но той отказвал заради препоръките на някои лясковчани, които били злонамерени към Никола Козлев. Молба отправил и до Иван Вазов, който тогава бил министър на националното просвещение, само че и от там получил отвод.
Трудните му дни проличават в един негов стих:
Аз си, свете, остарях,
остарях и оглушах.
Очи ми се премрежиха,
сили ми ся изнуриха.
……………………..
Младина ми се присмива,
богатия ме подритва.
Тъмно ми е ярко небе,
омръзна ми все на земя.
Умира в Лясковец през юли 1902 година в същинска беднотия. Погребали го в гробището на махалата „ Св. Димитър “. Било лято и множеството хора работели по нивите. Само няколко индивида го изпратили до безконечния му дом.
В българската литература Никола Козлев остава като един от самобитните ни поети, обвързван с националната лирика и героичното.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ