За да няма всевластен президент, трябва да има редовно правителство
Една от най-силните последствия от продължаващата към този момент над година и половина политическа рецесия, обвързвана с непрекъсната серпантина от парламентарни избори и неспособност да се образува постоянно държавно управление, което да има постоянна структура и небосвод, е доста увеличената роля на президента на Републиката в ръководството на страната. Истината е, че до този миг практиката в тази област беше извънредно постна – 16 години деляха служебните държавни управления на Стефан Софиянски и Марин Райков, назначени от Петър Стоянов и Росен Плевнелиев, в границите на стоите два президентски мандат Георги Първанов не назначи нито едно, а кабинетите „ Близнашки “ (назначен още веднъж от Росен Плевнелиев) и „ Герджиков “ (първият длъжностен кабинет на Румен Радев) имаха технократко кратковременно ръководство и се занимаваха главно с организацията на изборите.
Но политическата рецесия в нашата по Конституция парламентарна република изведе на напред във времето все по-значителната роля на президента Румен Радев в последните месеци, в това число по линия на това, че от политическите партии започнаха да се чуват на гласове за едноличен негов режим. В интерес на истината, когато се упражнява държавната власт, водещ систематичен детайл в понятието за страна (заедно с територията и населението), в никакъв случай не остава пространство за празнина или пораждане на вакуум. Празнотата при опцията да бъде упражнявана държавна власт постоянно бива запълвана по един или различен метод – дали съгласно настоящата конституционна уредба на страната или „ силово “, следвайки „ правото на мощния “. В нашия случай Конституцията е планувала механизма на служебното държавно управление и по-голямата управническа роля на президента, когато парламентарният модел на ръководство не успее да излъчи държавно управление и болшинство. Дори това да докара до „ разтягане “ на рамките на главния закон и неговите граници. А нашият случай е тъкмо подобен.
Когато политическите партии, образували парламентарни групи в настоящо Народно заседание, не съумеят да сформират ръководещо болшинство, което да избере министър-председател и по негово предложение конструкция и състав на Министерския съвет, просто ръководи президентът. Когато това се случи повече от един път – президентът просто ръководи дълготрайно време. Със собствен декрет той може във всеки един миг да смени освен който и да е министър, само че и самият министър-председател. Което води до две последствия – през своите министри президентът индиректно упражнява въздействие върху всички останали органи и администрации в границите на изпълнителната власт (както виждаме от обществените позиции на Румен Радев, които се трансферират в обществени политики, следвани от служебното държавно управление – защита, вътрешна сигурност, интернационалните връзки и т.н.), а от друга служебният кабинет е подложен на доста лимитирани форми на парламентарен надзор, които не могат да реализират политическа отговорност, както се показва в тълкувателната процедура на Конституционния съд. Не Народното събрание назначава служебното държавно управление по Конституция, надлежно не може да го смъкна посредством избор на съмнение, а питанията и въпросите на народните представители като форма на парламентарен надзор имат доста повече информативна функционалност за съставяне на мнение за работата на кабинета в сравнение с като съображение за действително реализиране на надзор.
Тук може да си зададем въпроса, а точно всесилен ли е Румен Радев към сегашния миг? Да, всесилен е. И значително при липса на механизъм за реализиране на отговорност. На първо място той беше избран отново за нов петгодишен мандат, посредством което формата на надзор през изборния корпус за него завърши. На второ място процедурата за отговорност по член 103 от Конституцията, по този начин наречения „ импийчмънт “ е доста трудоемка, изисква доста необятен политически консенсус, прецизна дефиниция на претекстовете и основанията, и де факто е “terra incognita ” (непозната земя) – тя в никакъв случай не е била прилагана на процедура откогато е въведена в настоящата Конституция и всяко деяние по нея ще бъде нововъведение за нашата конституционна процедура. И още повече, по какъв начин могат парламентарни групи, които не могат да реализират единодушие за кабинет, да се обединят към учредения за импийчмънт и едно квалифицирано болшинство? Казано по различен метод при сегашните условия има доста малко действителни механизми за надзор върху активността на президента, неговия министър председател и неговите министри.
Какъв е изходът от тази обстановка? Изходът, с цел да бъде възобновен един парламентарен баланс, е преди всичко да се възвърне политическия разговор сред партиите, а по-късно да се сформира парламентарно болшинство, което да избере министър-председател и Министерски съвет. И по този метод да образува държавно управление, което да стартира да извършва политики. Колкото повече предварителни парламентарни избори има и колкото по-малко политически разговор се реализира сред партиите, толкоз повече президентът ще дефинира посоката на развиване на страната както по отношение на непосредствените въпроси на деня, по този начин и във връзка с по-дългосрочните политики. Само по този метод, посредством постоянно определено държавно управление, може да възвърне конституционния баланс. По Конституция България е република с парламентарно ръководство, а изпълнителна власт с явен мандат за избрани политики се излъчва от Народното събрание. Тук изключително значим е и „ канцлерският принцип “, залегнал при избора на министър-председател. Всичко това демонстрира волята на конституционния законодател по какъв начин би трябвало да се реализира постоянното практикуване на държавната власт. Философията, която е заложена по отношението на служебното държавно управление и ролята на президента (бидейки неутрална власт), е че ръководството на служебния кабинет има краткотраен, технократски темперамент. Главният акцент пада върху постоянното държавно управление. И върху политическите партии, които би трябвало да реализират съгласие, с цел да дават на страната такова ръководство.
Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg
****
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Но политическата рецесия в нашата по Конституция парламентарна република изведе на напред във времето все по-значителната роля на президента Румен Радев в последните месеци, в това число по линия на това, че от политическите партии започнаха да се чуват на гласове за едноличен негов режим. В интерес на истината, когато се упражнява държавната власт, водещ систематичен детайл в понятието за страна (заедно с територията и населението), в никакъв случай не остава пространство за празнина или пораждане на вакуум. Празнотата при опцията да бъде упражнявана държавна власт постоянно бива запълвана по един или различен метод – дали съгласно настоящата конституционна уредба на страната или „ силово “, следвайки „ правото на мощния “. В нашия случай Конституцията е планувала механизма на служебното държавно управление и по-голямата управническа роля на президента, когато парламентарният модел на ръководство не успее да излъчи държавно управление и болшинство. Дори това да докара до „ разтягане “ на рамките на главния закон и неговите граници. А нашият случай е тъкмо подобен.
Когато политическите партии, образували парламентарни групи в настоящо Народно заседание, не съумеят да сформират ръководещо болшинство, което да избере министър-председател и по негово предложение конструкция и състав на Министерския съвет, просто ръководи президентът. Когато това се случи повече от един път – президентът просто ръководи дълготрайно време. Със собствен декрет той може във всеки един миг да смени освен който и да е министър, само че и самият министър-председател. Което води до две последствия – през своите министри президентът индиректно упражнява въздействие върху всички останали органи и администрации в границите на изпълнителната власт (както виждаме от обществените позиции на Румен Радев, които се трансферират в обществени политики, следвани от служебното държавно управление – защита, вътрешна сигурност, интернационалните връзки и т.н.), а от друга служебният кабинет е подложен на доста лимитирани форми на парламентарен надзор, които не могат да реализират политическа отговорност, както се показва в тълкувателната процедура на Конституционния съд. Не Народното събрание назначава служебното държавно управление по Конституция, надлежно не може да го смъкна посредством избор на съмнение, а питанията и въпросите на народните представители като форма на парламентарен надзор имат доста повече информативна функционалност за съставяне на мнение за работата на кабинета в сравнение с като съображение за действително реализиране на надзор.
Тук може да си зададем въпроса, а точно всесилен ли е Румен Радев към сегашния миг? Да, всесилен е. И значително при липса на механизъм за реализиране на отговорност. На първо място той беше избран отново за нов петгодишен мандат, посредством което формата на надзор през изборния корпус за него завърши. На второ място процедурата за отговорност по член 103 от Конституцията, по този начин наречения „ импийчмънт “ е доста трудоемка, изисква доста необятен политически консенсус, прецизна дефиниция на претекстовете и основанията, и де факто е “terra incognita ” (непозната земя) – тя в никакъв случай не е била прилагана на процедура откогато е въведена в настоящата Конституция и всяко деяние по нея ще бъде нововъведение за нашата конституционна процедура. И още повече, по какъв начин могат парламентарни групи, които не могат да реализират единодушие за кабинет, да се обединят към учредения за импийчмънт и едно квалифицирано болшинство? Казано по различен метод при сегашните условия има доста малко действителни механизми за надзор върху активността на президента, неговия министър председател и неговите министри.
Какъв е изходът от тази обстановка? Изходът, с цел да бъде възобновен един парламентарен баланс, е преди всичко да се възвърне политическия разговор сред партиите, а по-късно да се сформира парламентарно болшинство, което да избере министър-председател и Министерски съвет. И по този метод да образува държавно управление, което да стартира да извършва политики. Колкото повече предварителни парламентарни избори има и колкото по-малко политически разговор се реализира сред партиите, толкоз повече президентът ще дефинира посоката на развиване на страната както по отношение на непосредствените въпроси на деня, по този начин и във връзка с по-дългосрочните политики. Само по този метод, посредством постоянно определено държавно управление, може да възвърне конституционния баланс. По Конституция България е република с парламентарно ръководство, а изпълнителна власт с явен мандат за избрани политики се излъчва от Народното събрание. Тук изключително значим е и „ канцлерският принцип “, залегнал при избора на министър-председател. Всичко това демонстрира волята на конституционния законодател по какъв начин би трябвало да се реализира постоянното практикуване на държавната власт. Философията, която е заложена по отношението на служебното държавно управление и ролята на президента (бидейки неутрална власт), е че ръководството на служебния кабинет има краткотраен, технократски темперамент. Главният акцент пада върху постоянното държавно управление. И върху политическите партии, които би трябвало да реализират съгласие, с цел да дават на страната такова ръководство.
Димитър Стоянов, коментар за Tribune.bg
****
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ