Жоржета Пехливаова: България се разминава с ВРЕМЕТО
Една от най-авторитетните и уважавани дами в българската дипломация, утвърдила се и като ослепителен създател на книги – Жоржета Пехливанова, показа на 21 февруари в огромната зала „ Марин Дринов ” на Българската академия на науките своята пета книга – „ Дипломацията от вътрешната страна ”.
Жоржета Пехливанова има впечатляваща дипломатическа и посланическа кариера, която в продължение на над три десетилетия я е отвеждала в задачите ни в редица страни на Европа и Латинска Америка. Натрупаните ѝ на това занятие знания, контакти и опит се съчетават с прозорливостта на прецизния политически анализатор и с гения на увличащия читателя повествовател.
Предлагаме фрагмент от книгата на Жоржета Пехливанова " Дипломацията от вътрешната страна "
България се разминава с ВРЕМЕТО
Денят на дипломата, 19 юли, „ е мотив за благодарност към всички, които стимулирано и професионално пазят националния интерес на България. “ (министър Д.Митов)
Ако прелистим дипломатическите летописи, забравени на прашната етажерка във Външно министерство, ще изскочат доста и огромни личности-дипломати, с които всяка уважаваща себе си страна, би се гордяла.
Българският посланик от кариерата не е лишен от нюх към събитията, нито от бърза и премислена реакция.
Големите ни имена в интернационалните връзки принадлежат на хора с висок разсъдък, които имат набор от качества – невзискателност, човещина, постоянно притеснителност. Но когато би трябвало да изложат и защитят дадена национална позиция, те го вършат точно, без да шумят и без да парадират. Дипломатите са хора на дълга, на задълбочения разбор и на прозрение и разнищване на проблемите, с цел да извлекат най-уместното и премислено решение, което да е в интерес на България.
Но факторът ВРЕМЕ в дипломатическата игра е с най-централна роля и се постанова в най-заплетените проблеми и решаващи моменти да мислим за Времето. Не би трябвало да се хвърчи на по-високо, в сравнение с е отредило Времето.
Често в съзнанието ми изниква фамозната картина на френския художник Пиер Миняр (1612-1695) в която господ Кронос, гръцкият господ и татко на Времето, стъпил на часовника си като колос, крепко държи дребния господ Купидон, чиито стрели са паднали в краката му, тъй като е надвит и татко му господ Кронос му срязва крилата, с цел да не лети прекомерно нависоко. Времето побеждава всичко, дори и любовта.
На България ВРЕМЕТО дълги години не й отрежда огромен късмет.
Още Васил Левски го проумява в писмото си до Панайот Хитов, 10 май 1871 година:
„ Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме “...
България е имала и има именити дипломати. Ако се спря на Симеон Радев единствено, ще засенчи столетието... България през ХХ-ия век изважда на международната сцена асове в дипломацията, само че ВРЕМЕТО на България все не идва.
В този Ден на дипломата желая да загатна едно име на един от най-уважаваните български дипломати-ветерани- чл.кор. проф.д-р Александър Янков, който наскоро ни напусна. С персони от неговата големина би могла да се гордее всяка международна мощ. Проф. Янков до последните си дни бе президент на най-старата професионална организация на юристите в света – учредената през 1873 година Световната асоциация по интернационално право.
В годините 1972-1976 година е дипломат на България във Англия, а 1976-1980 година е непрекъснат представител на България в Организация на обединените нации и първи зам.министър на външните работи. Народен представител в 34-то и 35-то Народно заседание и в 7-то Велико Народно заседание (1990-1991 г.). Член на Комисията по интернационално право на Организация на обединените нации в Женева, 1977-1996 година и неин ръководител през 1984 година Член на Постоянния трибунал в Хага от 1971 година, а от 1996 година до 2012 година –учредител и арбитър в Международния арбитражен съд по морско право в Хамбург. Членува в национални асоциации по интернационално право в Съединени американски щати, Англия, Франция, Белгия и т.н Проф. Янков е и един от главните създатели на най-важния документ, регулиращ връзките в Световния океан – Конвенцията на Организация на обединените нации по морско право.
Генералният секретар на Организация на обединените нации перуанецът Перес де Куеляр (1982-1991) в неофициален диалог с министър Петър Младенов посочи: „ Поканил съм проф. Сашо Янков да бъде мой посетител на формалната вечеря с Вас. Посланик Янков бе измежду петимата най-уважавани от мен посланици в Организация на обединените нации... В Обединените народи България беше Сашо Янков “.
Проф. Янков имаше другари – международни персони като Маргарет Тачър и Хенри Кисинджър, с които е издигал имиджа на България и за които посланикът под заглавието „ Не виждам международни водачи “ споделя пред журналистката Къдринка Къдринова: „ О, от Маргарет Тачър също съм научил доста. Знаете ли по кое време се запознахме? След връчването на акредитивните ми писма като дипломат в Лондон на кралица Елизабет Втора... Редът беше след церемонията всички новоназначени посланици да се съберат, да пообщуват и да открият контакти с английските държавни дейци.
Другите мои сътрудници тогава се бутаха и гледаха да се доредят я до министъра на правораздаването, я до военния министър. А на мен се падна една учителка, преди малко станала министър на образованието. Ей в този момент ще ви я покажа. (Става и демонстрира албум със фотография, на която е той на млади години и до него – младата Маргарет Тачър.) Заприказвахме се, установихме доста добър контакт. После стана ясно, че тя не е елементарна учителка и сътрудниците към този момент доста ми завиждаха. Винаги, когато давахме приеми в посолството, тя идваше. А един път, когато таман се беше завърнала от посещение в нашата страна, Тачър ме попита: „ Г-н дипломат, кое е най-ценното в България? “ Аз заставам пред нея като възпитаник по география и се чудя. Тогава тя продължи: „ Видях във вашите села църкви, само че видях също, че учебните заведения са по-големи. Така разбрах, че вашата вяра е образованието “. После добави: „ До всяко учебно заведение имате и едно друго значимо заведение… Как се казваше… “ Подсказах ѝ: „ Читалище? “ Тя закима: „ Да-да, чичилище! “
Били сте непосредствен и с Хенри Кисинджър… Той беше от десните, а аз от левите. Същото беше и с Тачър. Но това не ни пречеше да поддържаме връзка и да се учим един от различен. В Организация на обединените нации, до момента в който подготвяхме Конвенцията по морско право, Кисинджър доста постоянно идваше да си приказваме. Питаше ме за всичко, разговаряхме искрено. Отношението му към мен бе доста положително. Не мога да кажа, че е било по този начин и с другите колеги…, само че към мен – да “...
Дипломацията ни събра с проф. Сашо Янков като преподавател и ученичка във Външно и аз доста съм се учила от него. По доста тематики сме говорили и нищили до късни доби. Много негови бележки съм запазила. Аз го ценях доста, само че се оказа, че и той ме почита като сътрудник. Един ден влезе в кабинета ми и ми заяви, че ме е предложил за дипломат напряко в Министерски съвет. И до през днешния ден вардя неговия формален отзив за мен. Признателна съм му вечно. Много от материалите, които влязоха по-късно в книгите ми, Сашо ги бе чел авансово. Той участва на представянето на първата ми книга „ По вълните на дипломацията “, 2000 година А на четвъртата ми книга „ Магията Латинска Америка “ той изиска и написа предговора. Лично ръководи представянето на книгата ми в НДК, 2012 година
Времето през 21-я век имах вяра да е по-склонно към България. Времето сервира на българската дипломация един неповторим късмет да оглави „ международното държавно управление “ с един високо професионален претендент в лицето на Ирина Бокова. На 21 юли 2016 българската кандидатура за общоприет секретар влезе в дневния ред на Съвета за сигурност на Обединените народи. Обсъждането се организира с респект в огромния салон на Съвета с превъзходния стенна живопис на Източната стена, дело на фамозния норвежки художник Per Krohg, символизиращ „ Обещание за бъдеще на мир и самостоятелна независимост “. В тази публична зала посланиците на 15-те страни членки на Съвета за сигурност трябваше да разискват самостоятелно 12-те претенденти от целия свят за поста общоприет секретар на Организация на обединените нации. Сред тях бе и българският претендент Ирина Бокова, едно потвърдено име на дейна жена посланик със международна популярност, общоприет шеф на ЮНЕСКО. Бокова съумя посредством меката власт на Обединените народи – просвета, обучение и просвета да въдворява мир и сполучливо да води битката против фанатизма, тероризма и другите форми на войни и рецесии в актуалния свят.
Времето даде късмет „ за Българско “. То ни обърна, само че ние не съумяхме да го обърнем към нас, пропиляхме нашия късмет, тъй като не се завъртяхме в вярната посока. Влязохме прекомерно в услуги и в съображения, заложихме на непечеливши карти и всичките ни стрели една след друга се забиха в дъното...
Заменихме коня за кокошка, заменихме Ирина Бокова за Кристалина Георгиева в дипломацията в тази тънка специалност и то в Обединените народи. И България остана в сянката на международната политика.
Недалновидно, ноември 2016 година, България отстъпи кандидатурата си за променлив член за 2018-2019 в Съвета за сигурност от Източноевропейската група. България е била променлив член на Съвета за сигурност три пъти: 1966-1967 година, 1986-1987 година, 2002-2003 година
Всяка година Съветът за сигурност на Организация на обединените нации избира петима непостоянни членове с мандат за две години, на правилото на ротация на районните групи. Източноевропейската група имаше право на едно място за интервала 2018-2019 година Освен България за него претендираше Полша, само че България имаше 100% късмет, поради положителното показване на Ирина Бокова пред Съвета за сигурност.
Българският външен министър тогава Даниел Митов изненадващо предложи България да отдръпна кандидатурата си за променлив член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации през 2018-2019 година в интерес на Полша и с решението си София подари на Варшава обезпечено избиране за променлив член на Съвета за сигурност. Дипломати разясниха пред EurActiv, че същинският претекст на министър Митов е в отговор на „ трансатлантическа “ молба от американското държавно управление. Според тази молба България би трябвало да се отдръпна, с цел да разреши на Полша да заеме мястото в Съвета и на 15 ноември, Митов предложи България сама да отдръпна кандидатурата си, декларирана още през 2003 година по време на държавното управление Сакскобургготски.
Така в интерес на друга страна България се отхвърли от сигурен върховен дипломатически пост, от който да може да въздейства на международната политика.
Обясненията на министър Митов бяха неуместни и граничат с национално изменничество, написа „ Епицентър “.
България се е съгласява да отдръпна кандидатурата си за променлив член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации в подмяна на полската поддръжка за българската кандидатура за общоприет секретар на Организация на обединените нации. На 28 септември държавното управление на България подменя кандидатурата на Ирина Бокова с Кристалина Георгиева. На 4 октомври пресцентърът на Министерския съвет оповестява към този момент поименно, че държавното управление на Полша е решило да поддържа Кристалина Георгиева. Полша не е член на Съвета за сигурност и не взе участие в гласуването, което на 5 октомври подрежда Ирина Бокова втора измежду десетте претенденти, а Кристалина Георгиева – предпоследна, което е цялостен неуспех за българската дипломация оплетена в интриги и унижения! От всичко това излиза, че поради Кристалина Георгиева страната България понася три съдбовни дипломатически загуби: 1. не съумя неин представител да оглави най-престижната международна организация – ООН; 2. лиши се от еврокомисар по финансите и зам.-председател на Еврокомисията; 3. България загуби опцията да стане променлив член на Съвета за сигурност през годините 2018-2019.
Пълен разгром за българската външна политика!
България ще може да предложи своята кандидатура за Съвета за сигурност на Организация на обединените нации чак след 23 години – едвам през 2038-2039 година
По този мотив ще си разреша да изтъквам една мисъл на чешкия политик Вацлав Хавел в историческото писмо до чехословашкия президент Гуслав Хусак: „ Малко по малко изгубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое по кое време се е случило, кое е било преди, кое по-късно и възприятието, че в действителност е все тая, ни задушава... „
Жоржета Пехливанова има впечатляваща дипломатическа и посланическа кариера, която в продължение на над три десетилетия я е отвеждала в задачите ни в редица страни на Европа и Латинска Америка. Натрупаните ѝ на това занятие знания, контакти и опит се съчетават с прозорливостта на прецизния политически анализатор и с гения на увличащия читателя повествовател.
Предлагаме фрагмент от книгата на Жоржета Пехливанова " Дипломацията от вътрешната страна "
България се разминава с ВРЕМЕТО
Денят на дипломата, 19 юли, „ е мотив за благодарност към всички, които стимулирано и професионално пазят националния интерес на България. “ (министър Д.Митов)
Ако прелистим дипломатическите летописи, забравени на прашната етажерка във Външно министерство, ще изскочат доста и огромни личности-дипломати, с които всяка уважаваща себе си страна, би се гордяла.
Българският посланик от кариерата не е лишен от нюх към събитията, нито от бърза и премислена реакция.
Големите ни имена в интернационалните връзки принадлежат на хора с висок разсъдък, които имат набор от качества – невзискателност, човещина, постоянно притеснителност. Но когато би трябвало да изложат и защитят дадена национална позиция, те го вършат точно, без да шумят и без да парадират. Дипломатите са хора на дълга, на задълбочения разбор и на прозрение и разнищване на проблемите, с цел да извлекат най-уместното и премислено решение, което да е в интерес на България.
Но факторът ВРЕМЕ в дипломатическата игра е с най-централна роля и се постанова в най-заплетените проблеми и решаващи моменти да мислим за Времето. Не би трябвало да се хвърчи на по-високо, в сравнение с е отредило Времето.
Често в съзнанието ми изниква фамозната картина на френския художник Пиер Миняр (1612-1695) в която господ Кронос, гръцкият господ и татко на Времето, стъпил на часовника си като колос, крепко държи дребния господ Купидон, чиито стрели са паднали в краката му, тъй като е надвит и татко му господ Кронос му срязва крилата, с цел да не лети прекомерно нависоко. Времето побеждава всичко, дори и любовта.
На България ВРЕМЕТО дълги години не й отрежда огромен късмет.
Още Васил Левски го проумява в писмото си до Панайот Хитов, 10 май 1871 година:
„ Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме “...
България е имала и има именити дипломати. Ако се спря на Симеон Радев единствено, ще засенчи столетието... България през ХХ-ия век изважда на международната сцена асове в дипломацията, само че ВРЕМЕТО на България все не идва.
В този Ден на дипломата желая да загатна едно име на един от най-уважаваните български дипломати-ветерани- чл.кор. проф.д-р Александър Янков, който наскоро ни напусна. С персони от неговата големина би могла да се гордее всяка международна мощ. Проф. Янков до последните си дни бе президент на най-старата професионална организация на юристите в света – учредената през 1873 година Световната асоциация по интернационално право.
В годините 1972-1976 година е дипломат на България във Англия, а 1976-1980 година е непрекъснат представител на България в Организация на обединените нации и първи зам.министър на външните работи. Народен представител в 34-то и 35-то Народно заседание и в 7-то Велико Народно заседание (1990-1991 г.). Член на Комисията по интернационално право на Организация на обединените нации в Женева, 1977-1996 година и неин ръководител през 1984 година Член на Постоянния трибунал в Хага от 1971 година, а от 1996 година до 2012 година –учредител и арбитър в Международния арбитражен съд по морско право в Хамбург. Членува в национални асоциации по интернационално право в Съединени американски щати, Англия, Франция, Белгия и т.н Проф. Янков е и един от главните създатели на най-важния документ, регулиращ връзките в Световния океан – Конвенцията на Организация на обединените нации по морско право.
Генералният секретар на Организация на обединените нации перуанецът Перес де Куеляр (1982-1991) в неофициален диалог с министър Петър Младенов посочи: „ Поканил съм проф. Сашо Янков да бъде мой посетител на формалната вечеря с Вас. Посланик Янков бе измежду петимата най-уважавани от мен посланици в Организация на обединените нации... В Обединените народи България беше Сашо Янков “.
Проф. Янков имаше другари – международни персони като Маргарет Тачър и Хенри Кисинджър, с които е издигал имиджа на България и за които посланикът под заглавието „ Не виждам международни водачи “ споделя пред журналистката Къдринка Къдринова: „ О, от Маргарет Тачър също съм научил доста. Знаете ли по кое време се запознахме? След връчването на акредитивните ми писма като дипломат в Лондон на кралица Елизабет Втора... Редът беше след церемонията всички новоназначени посланици да се съберат, да пообщуват и да открият контакти с английските държавни дейци.
Другите мои сътрудници тогава се бутаха и гледаха да се доредят я до министъра на правораздаването, я до военния министър. А на мен се падна една учителка, преди малко станала министър на образованието. Ей в този момент ще ви я покажа. (Става и демонстрира албум със фотография, на която е той на млади години и до него – младата Маргарет Тачър.) Заприказвахме се, установихме доста добър контакт. После стана ясно, че тя не е елементарна учителка и сътрудниците към този момент доста ми завиждаха. Винаги, когато давахме приеми в посолството, тя идваше. А един път, когато таман се беше завърнала от посещение в нашата страна, Тачър ме попита: „ Г-н дипломат, кое е най-ценното в България? “ Аз заставам пред нея като възпитаник по география и се чудя. Тогава тя продължи: „ Видях във вашите села църкви, само че видях също, че учебните заведения са по-големи. Така разбрах, че вашата вяра е образованието “. После добави: „ До всяко учебно заведение имате и едно друго значимо заведение… Как се казваше… “ Подсказах ѝ: „ Читалище? “ Тя закима: „ Да-да, чичилище! “
Били сте непосредствен и с Хенри Кисинджър… Той беше от десните, а аз от левите. Същото беше и с Тачър. Но това не ни пречеше да поддържаме връзка и да се учим един от различен. В Организация на обединените нации, до момента в който подготвяхме Конвенцията по морско право, Кисинджър доста постоянно идваше да си приказваме. Питаше ме за всичко, разговаряхме искрено. Отношението му към мен бе доста положително. Не мога да кажа, че е било по този начин и с другите колеги…, само че към мен – да “...
Дипломацията ни събра с проф. Сашо Янков като преподавател и ученичка във Външно и аз доста съм се учила от него. По доста тематики сме говорили и нищили до късни доби. Много негови бележки съм запазила. Аз го ценях доста, само че се оказа, че и той ме почита като сътрудник. Един ден влезе в кабинета ми и ми заяви, че ме е предложил за дипломат напряко в Министерски съвет. И до през днешния ден вардя неговия формален отзив за мен. Признателна съм му вечно. Много от материалите, които влязоха по-късно в книгите ми, Сашо ги бе чел авансово. Той участва на представянето на първата ми книга „ По вълните на дипломацията “, 2000 година А на четвъртата ми книга „ Магията Латинска Америка “ той изиска и написа предговора. Лично ръководи представянето на книгата ми в НДК, 2012 година
Времето през 21-я век имах вяра да е по-склонно към България. Времето сервира на българската дипломация един неповторим късмет да оглави „ международното държавно управление “ с един високо професионален претендент в лицето на Ирина Бокова. На 21 юли 2016 българската кандидатура за общоприет секретар влезе в дневния ред на Съвета за сигурност на Обединените народи. Обсъждането се организира с респект в огромния салон на Съвета с превъзходния стенна живопис на Източната стена, дело на фамозния норвежки художник Per Krohg, символизиращ „ Обещание за бъдеще на мир и самостоятелна независимост “. В тази публична зала посланиците на 15-те страни членки на Съвета за сигурност трябваше да разискват самостоятелно 12-те претенденти от целия свят за поста общоприет секретар на Организация на обединените нации. Сред тях бе и българският претендент Ирина Бокова, едно потвърдено име на дейна жена посланик със международна популярност, общоприет шеф на ЮНЕСКО. Бокова съумя посредством меката власт на Обединените народи – просвета, обучение и просвета да въдворява мир и сполучливо да води битката против фанатизма, тероризма и другите форми на войни и рецесии в актуалния свят.
Времето даде късмет „ за Българско “. То ни обърна, само че ние не съумяхме да го обърнем към нас, пропиляхме нашия късмет, тъй като не се завъртяхме в вярната посока. Влязохме прекомерно в услуги и в съображения, заложихме на непечеливши карти и всичките ни стрели една след друга се забиха в дъното...
Заменихме коня за кокошка, заменихме Ирина Бокова за Кристалина Георгиева в дипломацията в тази тънка специалност и то в Обединените народи. И България остана в сянката на международната политика.
Недалновидно, ноември 2016 година, България отстъпи кандидатурата си за променлив член за 2018-2019 в Съвета за сигурност от Източноевропейската група. България е била променлив член на Съвета за сигурност три пъти: 1966-1967 година, 1986-1987 година, 2002-2003 година
Всяка година Съветът за сигурност на Организация на обединените нации избира петима непостоянни членове с мандат за две години, на правилото на ротация на районните групи. Източноевропейската група имаше право на едно място за интервала 2018-2019 година Освен България за него претендираше Полша, само че България имаше 100% късмет, поради положителното показване на Ирина Бокова пред Съвета за сигурност.
Българският външен министър тогава Даниел Митов изненадващо предложи България да отдръпна кандидатурата си за променлив член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации през 2018-2019 година в интерес на Полша и с решението си София подари на Варшава обезпечено избиране за променлив член на Съвета за сигурност. Дипломати разясниха пред EurActiv, че същинският претекст на министър Митов е в отговор на „ трансатлантическа “ молба от американското държавно управление. Според тази молба България би трябвало да се отдръпна, с цел да разреши на Полша да заеме мястото в Съвета и на 15 ноември, Митов предложи България сама да отдръпна кандидатурата си, декларирана още през 2003 година по време на държавното управление Сакскобургготски.
Така в интерес на друга страна България се отхвърли от сигурен върховен дипломатически пост, от който да може да въздейства на международната политика.
Обясненията на министър Митов бяха неуместни и граничат с национално изменничество, написа „ Епицентър “.
България се е съгласява да отдръпна кандидатурата си за променлив член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации в подмяна на полската поддръжка за българската кандидатура за общоприет секретар на Организация на обединените нации. На 28 септември държавното управление на България подменя кандидатурата на Ирина Бокова с Кристалина Георгиева. На 4 октомври пресцентърът на Министерския съвет оповестява към този момент поименно, че държавното управление на Полша е решило да поддържа Кристалина Георгиева. Полша не е член на Съвета за сигурност и не взе участие в гласуването, което на 5 октомври подрежда Ирина Бокова втора измежду десетте претенденти, а Кристалина Георгиева – предпоследна, което е цялостен неуспех за българската дипломация оплетена в интриги и унижения! От всичко това излиза, че поради Кристалина Георгиева страната България понася три съдбовни дипломатически загуби: 1. не съумя неин представител да оглави най-престижната международна организация – ООН; 2. лиши се от еврокомисар по финансите и зам.-председател на Еврокомисията; 3. България загуби опцията да стане променлив член на Съвета за сигурност през годините 2018-2019.
Пълен разгром за българската външна политика!
България ще може да предложи своята кандидатура за Съвета за сигурност на Организация на обединените нации чак след 23 години – едвам през 2038-2039 година
По този мотив ще си разреша да изтъквам една мисъл на чешкия политик Вацлав Хавел в историческото писмо до чехословашкия президент Гуслав Хусак: „ Малко по малко изгубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое по кое време се е случило, кое е било преди, кое по-късно и възприятието, че в действителност е все тая, ни задушава... „
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ