Усещането за неприкосновеност не е пакетирано в учебниците за последния клас
Една моя публикация (Безсмъртие в дванадесети клас) се завъртя лудо в обществената мрежа през последните дни. Очевидно, на взор от края на образователната година, казусът терзае доста мои сътрудници. Поводът е повече от прост – „ доизживяването “ на преброените образователни дни от зрелостниците. Поръчани единствено като слънчеви и безметежни. Ясно е, че текстът е настоящ, тъй като почти по това време годишно се развихрят идентични пристрастености на нацупено ученическо очакване и ядосано учителско заканване. Нямам желание да разисквам смисъла от съществуването на дванадесети клас в настоящия му формат и развращаващия морал на академичната акция за „ изпити, до момента в който те приемем “. Дванадесети клас е действителен и се управлява по същите правила като предходните. А университетите са самостоятелни в еквилибристиката по финансовото зареждане с нови студенти.
Всеки, който е имал участта (добра или лоша) бъде мой възпитаник в гимназията, ме познава като диалогичен човек. В един от мненията под обявата за безсмъртните, сътрудник беше написала, че времето изхарчено за обявата може да бъде доста по-ефективно употребявано за прям диалог с въпросните дванадесетокласници. Никога не пиша и не санкционирам преди да съм опитал човешко увещание. Пролетта на зрелостната година е като ново зрелище на остаряла пиеса – сюжетът е прочут и омръзнал, единствено актьорите са нови. А и тези, дето режисираме спектаклите сме си същите, единствено че сме понатрупали рутина. Та през последните седмици се занимавам с активност, която доста сътрудници биха възприели са досадна и рушаща успокоение. Занимавам се връщането на дванадесетокласници в учебно заведение. Очевидно е, че в този клас не може да научи никого на нищо. Кандидатстудентското и матуритетното образование се реализира в паралелната система на извънучилищната подготовка. Но за какво, в случай че не можем да ги научим, би трябвало да се откажем и да ги възпитаваме? Всъщност към каква ценностна просвета приобщаваме, когато сме безразлични към разпоредбите? Системните отсъствия от учебни заведения са в спор с правилника и са регламентирани като съображение за крайния триумф на всеки възпитаник. Нима това е предписание до единадесети клас и изключение в дванадесети? Струва ми се извратено тъкмо учебното заведение да възпитава, че уважението към разпоредбите има почивни години. Още по-извратено ми се коства учебното заведение да мери с идентична суровост или добрина хитреците и съзнателните. Защото по този начин, за жалост, отглежда тарикати и наивници.
Ученическото чувство за цялост не е пакетирано в учебниците за последния клас. То е екстра, подарена от нас учителите в отхвърли да образоваме и възпитаваме. В класната стая. Реакцията на учениците не е незряла, както я квалифицира различен коментар. Тя е добита от учителското равнодушие. Разбира се, че в случай че по 6 или 7 предмета в дванадесети клас не реагират на твоите систематични отсъствия или цялостна индиферентност по време на редките наличия, ще гледаш враждебно на всеки, който реагира друго. Нормалното за ученика не е в изключенията, то е в нормалното отношение. Затова през вчерашния ден юноша, който завърнах на учебно заведение посрещна с откровено недоумение моето условие да работи в час. Непонятно е когато си търпян по значимите предмети, да те юркат по някаква си периферна география. Затова младежът сподели чистосърдечно, че се допуска да имам по-важни нещо от това да се занимавам с него, както той има по-важни неща от това да се занимава с моята география. Нямам подозрение, че има по-важни задължения, само че имам съмнение, че не съществува различен метод да приключиш този клас от този да проявиш най-малко най-малък интерес към образователното наличие и класова процедура. Или може би се неистина. Нима е скандално да получиш годишна двойка след цялостно безхаберие в матуритетната година, само че напълно не е скандално да имаш завършена оценка с няколко наличия в класовите занятия? Тук напълно не диспутирам, дали има смисъл от дванадесетия клас. Той ще съществува в остарелия формат още няколко години, а в новия до идната промяна. А моето предопределение е да бъда преподавател, който в случай че не може да „ налее “ задоволително просвета, най-малко да „ съгради няколко тухлички “ образование. Тъй че, когато ги изпращаме тези наши ученици, да бъдат съзнателни хора с почтително схващане за правила, ред и правдивост. Дали съумявам в моите пролетни старания да завръщам безсмъртни възпитаници? Странно, само че нямам случай да не съумея. Още по-странен е фактът, че рядко ми се сърдят за дързостта да им наруша слънчевото равнодушие. Сигурно, тъй като виждат, че справедливостта е разпределена по равно и тежи еднообразно над главата на всеки.
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
