Майките са най-скъпото нещо, което притежаваме
Една млада жена одеве тръгвала по пътя на своето майчинство. Вглеждала се в личицето на новороденото си дете и мислела: „ Колко ли ще продължи това благополучие? ” А Ангелът, който стоял до нея, ѝ отговорил: „ Пътят на майчинството е дълъг и сложен. Ти ще се състариш, преди да стигнеш до края му. Но знай, краят ще бъде по-добър от началото ”.
Но младата майка била щастлива и не можела дори да допусна какво може да е по-добро от тези прелестни години. Тя играела с децата си и по пътя събирала цветя с тях, къпела ги в чистите потоци, слънцето светело. Майката танцувала с рожбите си и викала от наслада: „ Нищо не може да е по-прекрасно от това щастливо време! ”
Когато настъпила нощ и почнала стихия, тъмният път пред тях не се виждал, а дечицата треперели от боязън и мраз. Майката ги прегърнала, притиснала ги покрай сърцето си и ги покрила с наметалото си… Децата споделили: „ Мамо, нас не ни е боязън от нищо, тъй като ти си с нас и нищо неприятно не може да ни се случи ”.
Настъпило утрото, те видели пред себе си една висока-висока планина и почнали да се изкачват, и се уморили... Майката също била изтощена, само че от самото начало говорела на децата си: „ Потърпете, още малко и ще стигнем там ”. Когато децата се изправили и стигнали до върха, те споделили: „ Мамо, ние в никакъв случай нямаше да успеем да създадем това без теб! ”
Като си легнали вечерта, майката погледнала към звездите и си споделила: „ Това е по-добър ден от вчерашния, тъй като моите деца познаха силата на духа пред лицето на компликациите. Вчера им дадох смелост, а през днешния ден – мощ. ”
На идващия ден се появили странни облаци, които затъмнили цялата земя. Това били облаците на войната, ненавистта и злото. Децата търсели майка си в мрака, викали името ѝ… а когато съумели да се намерят едни други, майката им споделила: „ Вдигнете очите си към Светлината ”. Погледнали децата и видели високо над тези облаци безконечната популярност на Вселената, и това ги извело от мрака.
Тази нощ майката си споделила: „ Това е най-хубавият ден от всички, защото демонстрирах на децата си пътя към Бог ”.
Минавали дни, седмици, месеци и години… Майката остаряла, прегърбила се… Но децата ѝ били високи, мощни и умни, те самоуверено вървели през живота си. Когато пътят станел прекомерно стръмен и сложен, те я вдигали на ръце и я носели, тъй като тя била лека като перце… Накрая, когато се изкачили горе в планината и към този момент без нея виждали, че пътищата стават светли, а златните порти за необятно отворени.
И споделила майката: „ Аз стигнах края на моя път. Сега към този момент в действителност знам, че краят е по-добър от началото, тъй като виждам, че моите деца могат да вървят напред сами, а техните деца – след тях ”. И децата споделили: „ Мамо, ти постоянно ще бъдеш дружно с нас, дори когато преминеш през тези порти ”.
Те стояли и следили по какъв начин тя траяла да върви напред сама и по какъв начин портите постепенно се затворили след нея ”. Тогава споделили:
„ Сега ние не я виждаме, само че тя към момента е с нас. Майка като нашата е повече от памет. Тя вечно е живо наличие. "
