Женя - това съм аз, аз - това е Женя!
Една майска вечер на 1921 година Надежда (сестричката на Христо) го завела на посетители в дома на Анна и Георги Дюстабанови. Голямата им щерка Евгения - абитуриентката, чествала навлизането си в живота.
- Женя, да ти показва моя брат. Бате, това е приятелката ми Женя!
Подир сърдечното здрависване Женя си признала, че познава Христо Измирлиев от левия щемпел - и като Ведбал, и като Смирненски, само че й се коствало в реда на нещата и той да я познава. Какво като била с няколко години по-малка от него! И подхванала негов куплет:
А инцидентна, капризна, засмяна
под прозореца спря Лорелай -
като мъдра рецепта мечтана,
златокъдра кат капчица чай.
Христо я прекъснал с гръмкия си смях и подхванал своята отбрана:
Тя бе момент и смешка мимолетна,
седмоцветна небесна дъга,
само че умря кат фантазия безответна
в непросветна тиха горест.
И за довиждане през тънки пердета
отново нашепва ми погледът наследник:
"На сърцето студени компреси,
а в устата - таблетка хинин! "
Подир доста срещи, задоволителни за опознаване, когато тя към този момент ще знае, че за него не е кукла, не и послеобеден десерт, а е обичано момиче и сестра, и приятелка, когато ще усеща, че Той и Тя са едно цяло, което никой и нищо не може да раздели, Женя ще намира мотиви още веднъж да се майтапи с неговите "сърдечни премеждия "; да се майтапи, тъй като и на онази ранна възраст тя е съзнавала, че момък като него не може да не ги е претърпял.
Господи, ще си споделя тя, та ти си му дал всичко, което би трябвало да има един юноша! И хубост, и гений, и усърдие... (Тя не подозирала, че оня, който доста дава, бърза да си го вземе.)
А мотивът за написването на стихотворението "Лорелай " е този:
Една пролетна заран го втресло и висока температура го свалила за седмица на легло. Наглеждала го сестра му Надежда, следяла дали си пие медикаментите или ги изхвърля, какъвто табиет имал. Болестта го преобразила в тъмен и заядлив момък - нещо извънредно за радостния му манталитет, та Надя се опитвала и да го ободрява. Веднъж съзряла през прозореца на стаята да минава красиво русо момиче.
- Погледни! - споделила с усмивка сестра му.
Христо се понадигнал от миндера и видял не коя да е, а своето сърдечно въодушевление - Пенка Михайлова, наричана от него Лорелай (онази именита нимфа, която с хубостта си омагьосвала лодкарите, та се блъскали в крайбрежните скали). Неговата Лорелай го обхванала с небесносиния си взор, усмихнала му се, поискала му скорошно излекуване и траяла по пътя си.
Той изискал от сестра си чаша чай - гърлото му горяло, изискал лист и хартия и подредил стиховете, които нагоре цитирахме.
Женя се сгрявала от мисълта, че неговата нимфа му е помогнала да превъзмогне заболяването, само че това не й пречело да ревнува, несъмнено. Защото няма любов без ревнивост, кой каквото ще да разправя.
Това апропо. Като щрих за наблягане на положителното. Иначе Женя Дюстабанова се стараела да му е потребна. Забелязала, че, пристрастен в писането, Христо забравял себе си, тя ще изтича да му донесе кифла или бозица, ще му ги сервира с това неотразимо "мойто момче ", което постоянно го разсмивало... Та нали той е с пет лазарника по-голям от нея! Ала не можел да отхвърли зрялостта й, както и умеенето й да го успокоява в най-напрегнатите дни.
Респектирало го най-много нейното образование в дух на колективизъм и любов към хората. Как не, та всички в семейство Дюстабанови били обичливи и всеотдайни. Христо проумял нейната неповторимост и един ден й признал възприятията си. Признанието му изглеждало ненужно, тъй като очите им говорели надалеч по-красноречиво, само че кое момиче не жадува да чуе любовни думи! Изрекъл ги и двамата станали неразделни.
Ето формулата на тяхното единство, изречена от Христо: "Женя - това съм аз, аз - това е Женя! "
Провидението е завистливо обаче: в един априлски ден на 1922 година на Христо му прилошало и за първи път изхрачил кръв. Боднала го мисълта, че го ухажва "жълтата гостенка ", но скоро му се разминало и траял да извършва поръчките на левите издания - за хумористични куплети, злободневни фейлетони, къси разкази, хуморески и епиграми. Вече бил подчинил всички жанрове на социалистическата концепция, която в тези години печелела все нови и нови последователи.
Тичал от редакция в редакция, разнасял своите "хвърчащи листове " с написаното, редактирал на място, когато се наложело, подменял строфи и куплети, в случай че е нужно - и това му се удавало, спал - не спал, ял - не ял, тръгвал още веднъж към следващото издание. Женя не трябвало да знае, че от време на време нощем кашля неприятно, домашните люде трябвало да знаят, че единствено гърлобол го мъчи...
До пролетта на 1923 година, когато "гостенката " го принудила да отседне в дома на Манол Стойнов в Горна баня - на чист въздух.
И тук траял да написа. Навярно тук е основал и своя шедьовър "Приказка за стълбата " - лебедовата му ария, на която насетне ще се дивят какви ли не литературни потенциали, която нахално ще употребяват и "онези, които ще кажат: Това не се отнася за мен ".
Женя идвала да го види, сварвала го жизнен, с очакване скоро да оздравее. Той не вярвал, че е съществено болен, твърдял, че се усеща мощен (никак не бил отслабнал), че имал единствено малко инфектиране горе в левия бял дроб. Криел, че нощем се дави в кашлица и храчи кръв. Но скоро, на 5 юни, сестра му го сварва да повръща кръв и извиква интернист, който след обзор му предлага неотложно влизане в санаториум. Легло в санаториум се намерило след седмица, когато "гостенката " го била превзела изцяло. И на 18 юни и този божи фаворит отпътувал за небитието.
А Женя изпаднала в последна горест по своя избраник, лишен й вечно по този начин ненадейно. Когато се овладяла, заживяла сама в незабележимо примирие със ориста си. На никого не казвала какво й е. Обич като нейната не се обявява, а се изстрадва. Имала си нещо като обред: отглеждала в саксии хризантеми. Казват, че хризантемите й избуявали, цъфтели и дълго не увяхвали, тъй като ги подхранвал споменът за неостаряващото умно момче, което до последно се опитвало да победи гибелта с радостната си усмивка...
- Женя, да ти показва моя брат. Бате, това е приятелката ми Женя!
Подир сърдечното здрависване Женя си признала, че познава Христо Измирлиев от левия щемпел - и като Ведбал, и като Смирненски, само че й се коствало в реда на нещата и той да я познава. Какво като била с няколко години по-малка от него! И подхванала негов куплет:
А инцидентна, капризна, засмяна
под прозореца спря Лорелай -
като мъдра рецепта мечтана,
златокъдра кат капчица чай.
Христо я прекъснал с гръмкия си смях и подхванал своята отбрана:
Тя бе момент и смешка мимолетна,
седмоцветна небесна дъга,
само че умря кат фантазия безответна
в непросветна тиха горест.
И за довиждане през тънки пердета
отново нашепва ми погледът наследник:
"На сърцето студени компреси,
а в устата - таблетка хинин! "
Подир доста срещи, задоволителни за опознаване, когато тя към този момент ще знае, че за него не е кукла, не и послеобеден десерт, а е обичано момиче и сестра, и приятелка, когато ще усеща, че Той и Тя са едно цяло, което никой и нищо не може да раздели, Женя ще намира мотиви още веднъж да се майтапи с неговите "сърдечни премеждия "; да се майтапи, тъй като и на онази ранна възраст тя е съзнавала, че момък като него не може да не ги е претърпял.
Господи, ще си споделя тя, та ти си му дал всичко, което би трябвало да има един юноша! И хубост, и гений, и усърдие... (Тя не подозирала, че оня, който доста дава, бърза да си го вземе.)
А мотивът за написването на стихотворението "Лорелай " е този:
Една пролетна заран го втресло и висока температура го свалила за седмица на легло. Наглеждала го сестра му Надежда, следяла дали си пие медикаментите или ги изхвърля, какъвто табиет имал. Болестта го преобразила в тъмен и заядлив момък - нещо извънредно за радостния му манталитет, та Надя се опитвала и да го ободрява. Веднъж съзряла през прозореца на стаята да минава красиво русо момиче.
- Погледни! - споделила с усмивка сестра му.
Христо се понадигнал от миндера и видял не коя да е, а своето сърдечно въодушевление - Пенка Михайлова, наричана от него Лорелай (онази именита нимфа, която с хубостта си омагьосвала лодкарите, та се блъскали в крайбрежните скали). Неговата Лорелай го обхванала с небесносиния си взор, усмихнала му се, поискала му скорошно излекуване и траяла по пътя си.
Той изискал от сестра си чаша чай - гърлото му горяло, изискал лист и хартия и подредил стиховете, които нагоре цитирахме.
Женя се сгрявала от мисълта, че неговата нимфа му е помогнала да превъзмогне заболяването, само че това не й пречело да ревнува, несъмнено. Защото няма любов без ревнивост, кой каквото ще да разправя.
Това апропо. Като щрих за наблягане на положителното. Иначе Женя Дюстабанова се стараела да му е потребна. Забелязала, че, пристрастен в писането, Христо забравял себе си, тя ще изтича да му донесе кифла или бозица, ще му ги сервира с това неотразимо "мойто момче ", което постоянно го разсмивало... Та нали той е с пет лазарника по-голям от нея! Ала не можел да отхвърли зрялостта й, както и умеенето й да го успокоява в най-напрегнатите дни.
Респектирало го най-много нейното образование в дух на колективизъм и любов към хората. Как не, та всички в семейство Дюстабанови били обичливи и всеотдайни. Христо проумял нейната неповторимост и един ден й признал възприятията си. Признанието му изглеждало ненужно, тъй като очите им говорели надалеч по-красноречиво, само че кое момиче не жадува да чуе любовни думи! Изрекъл ги и двамата станали неразделни.
Ето формулата на тяхното единство, изречена от Христо: "Женя - това съм аз, аз - това е Женя! "
Провидението е завистливо обаче: в един априлски ден на 1922 година на Христо му прилошало и за първи път изхрачил кръв. Боднала го мисълта, че го ухажва "жълтата гостенка ", но скоро му се разминало и траял да извършва поръчките на левите издания - за хумористични куплети, злободневни фейлетони, къси разкази, хуморески и епиграми. Вече бил подчинил всички жанрове на социалистическата концепция, която в тези години печелела все нови и нови последователи.
Тичал от редакция в редакция, разнасял своите "хвърчащи листове " с написаното, редактирал на място, когато се наложело, подменял строфи и куплети, в случай че е нужно - и това му се удавало, спал - не спал, ял - не ял, тръгвал още веднъж към следващото издание. Женя не трябвало да знае, че от време на време нощем кашля неприятно, домашните люде трябвало да знаят, че единствено гърлобол го мъчи...
До пролетта на 1923 година, когато "гостенката " го принудила да отседне в дома на Манол Стойнов в Горна баня - на чист въздух.
И тук траял да написа. Навярно тук е основал и своя шедьовър "Приказка за стълбата " - лебедовата му ария, на която насетне ще се дивят какви ли не литературни потенциали, която нахално ще употребяват и "онези, които ще кажат: Това не се отнася за мен ".
Женя идвала да го види, сварвала го жизнен, с очакване скоро да оздравее. Той не вярвал, че е съществено болен, твърдял, че се усеща мощен (никак не бил отслабнал), че имал единствено малко инфектиране горе в левия бял дроб. Криел, че нощем се дави в кашлица и храчи кръв. Но скоро, на 5 юни, сестра му го сварва да повръща кръв и извиква интернист, който след обзор му предлага неотложно влизане в санаториум. Легло в санаториум се намерило след седмица, когато "гостенката " го била превзела изцяло. И на 18 юни и този божи фаворит отпътувал за небитието.
А Женя изпаднала в последна горест по своя избраник, лишен й вечно по този начин ненадейно. Когато се овладяла, заживяла сама в незабележимо примирие със ориста си. На никого не казвала какво й е. Обич като нейната не се обявява, а се изстрадва. Имала си нещо като обред: отглеждала в саксии хризантеми. Казват, че хризантемите й избуявали, цъфтели и дълго не увяхвали, тъй като ги подхранвал споменът за неостаряващото умно момче, което до последно се опитвало да победи гибелта с радостната си усмивка...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ