В Панорама: Момичето и Северозабравените
Една история от действителния живот - за какво 17-годишната Антонина реши да огледа към най-тежкото състояние на хората в Северозапада, споделя Анита Миланова.
Антонина Лозанова: Tийнейджърите сме доста сложни същества, мога да ни нарека, тъй като още не сме се обособили като хора. Много постоянно ми се е случвало, наши си тематики, което на нас ни е забавно, да не намира място било то в радиото, или в новините. Това е една съвършена опция младите да кажат какво мислят по обществено значими тематики, за възрастните и за нас.
Антонина е единствено на 17, а всеки вторник е в ефир – и приказва за мода, празници и обществени мрежи. Освен това върви на учебно заведение и оказва помощ в фамилното фотостудио. Готви се да поеме по стъпките на родителите си и да се занимава с снимка, монтаж и кино.
Антонина Лозанова: Бих желала да допринеса за това най-ценните моменти на хората като рождени дни, кръщенета, сватби, общо взето фамилни празници, балове, да бъдат снимани по най-прекрасния метод. Хората в този град, макар че е дребен, заслужават точно най-ценните им моменти да бъдат запечатани по един магически метод. И се надявам да ми се доверят – и аз да бъда този човек след време.
И ето, Антонина споделя. Не единствено за Видин, само че за целия Северозапад. И за тези, които го напущат.
Антонина Лозанова: Искам да ги убедя, че тук има защо да се остане. Може би хората търсят реализация в градовете, та даже и в чужбина. И напущат селата, само че там остават хората, които са ги отгледали.
На 60 километра от Видин е село Върбовчец. Антонина знае пътя наизуст. Въпреки че снегът и мъглата съвсем са го скрили. В този час по улиците няма никой. Сякаш и вятърът е ядосан на това място.
Слава Димитрова: Справям се. Така. Не минават по кое време има снег. Снегорин не мине. Рушим до горе, до магазина, да идем да си вземем хлеба.Йонка Димитрова: Те тука сме 3 къщи. Те тука те.Надежда Илиева: „ Дом. Вкъщи. Само едни кокошки имам и кучето.
В селото са останали двайсетина. Антонина знае историите на всички. От няколко години идва при тях като доброволец. Миналият декември с парите от стипендията си на първенец купила храна, с цел да ги зарадва по празниците.
Антонина Лозанова: Тези хранителни артикули, които аз им раздадох те може би колкото и да са икономисвали от тях, не биха им стигнали за повече от 4 - 5 дни, даже това е доста.
Затова потърсила съидейници, които да оказват помощ. Заснела малко филмче с телефона си за живота във Върбовчец. Нарекла го „ Северозабравени “. И на фестивала „ Кино в длан “ най- ненадейно спечелила премията на публиката.
Антонина Лозанова: Тези хора са забравени, тъй като достъпът до тях е, все едно е построена някаква бариера. До тях даже не водят пътища. Живеят в забравени къщи, изоставени къщи. Някои даже разпадащи се такива, нямат близки към себе си. Избягали било то в чужбина или в по-големите градове.
Баба Слава живее сама от 13 години. Съпругът умрял, децата са в Испания и Италия. Рядко ги вижда, само че не им се сърди. В дни като този най-често си приказва с животните.
Слава Димитрова: Забравени. Нали думата, какво беше тука, Северозападнала България. Какво да се прави. Живеем.
И Йонка от дълго време е познала самотата. Само че нейната е най-тежка - изгубила е мъж и наследник.
Йонка Димитрова: Много е неприятно. Много. Безкрайно. Как одим по тая земя. Никого, мале, да не стига неприятно. Никого, че е доста тежко.
Всеки ден те се събират в очакване на безплатния обяд от прилежащото градче Димово. Клубът, където чакат, се назовава „ Възраждане ”.
Надежда Илиева: Те тука един магазин имаме. Докарват месо това това, кой има пари купи, кой нема.Антонина Лозанова: „ Нямам концепция по какъв начин хората се оправят. Видях, че има магазинче на центъра, само че то е по този начин да се каже неподготвено магазинче. Може би първи потребности. Да не приказваме за медикаменти. Нямам концепция от кое място тези хора се снабдяват с медикаменти. Но виждам по какъв начин медикаментите са подредени до шкафчетата им. Няма храна по хладилниците, няма храна, само че по шкафчетата има медикаменти. “Кое ти дава сили?Слава Димитрова: Кой ми дава, тоя от горната страна. Какво ли не знам. Така усещам, че едни пъти бих хвръкнала, толкоз ми е леко, а едни пъти ми е да ми е спокойно и безшумно и по този начин да съм по-спокойна. Самолекувам се.Надежда Илиева: Трудно е. Да нема транспорт да идеш при доктор. Поне лекаря веднъж в месеца да пристигна. Да мери кръвно, да даде хапчета. Какво требва да си купим. Онзи ден. Хвана ме грипа. Синът у Белоградчик тича с колата да ми донася медикаменти. Откъснати сме от транспорти от всичко.Антонина Лозанова: Все същата давност, все същата отдалеченост от всичко, от цивилизацията, все едно това е едно отделено общество.
В това време всеки бърза да се прибере на топло. Само песента на птичките припомня, че зимата си отива. Но Антонина, 17-годишната отличничка от Видин, която мечтае да снима сватби и кръщенета, мисли за друго.
Антонина Лозанова: Те са хората, които са ни отгледали. Те са били някогашни учители, общински чиновници, юристи, общо взето хората, които ние ще бъдем за в бъдеще и по някакъв метод мен персонално това ме плаши. Това бъдеще може да чака и някой от нас.Антонина Лозанова: Калява ги това, че те не биха дали своето. Те обичат родния си край, те обичат родното си село, те обичат българското. И колкото и да е сложен живота им по някакъв метод, те в никакъв случай не биха тръгнали да се жалят, да се оплакват.Слава Димитрова: Синът ми вика, майко да идем, апартамент имам у Белоградчик, да идем да живеем там. Рекох знаеш ли какво – Баща ти ме оставил тука и ми споделил, че тук ще ме търси.
Антонина Лозанова: Tийнейджърите сме доста сложни същества, мога да ни нарека, тъй като още не сме се обособили като хора. Много постоянно ми се е случвало, наши си тематики, което на нас ни е забавно, да не намира място било то в радиото, или в новините. Това е една съвършена опция младите да кажат какво мислят по обществено значими тематики, за възрастните и за нас.
Антонина е единствено на 17, а всеки вторник е в ефир – и приказва за мода, празници и обществени мрежи. Освен това върви на учебно заведение и оказва помощ в фамилното фотостудио. Готви се да поеме по стъпките на родителите си и да се занимава с снимка, монтаж и кино.
Антонина Лозанова: Бих желала да допринеса за това най-ценните моменти на хората като рождени дни, кръщенета, сватби, общо взето фамилни празници, балове, да бъдат снимани по най-прекрасния метод. Хората в този град, макар че е дребен, заслужават точно най-ценните им моменти да бъдат запечатани по един магически метод. И се надявам да ми се доверят – и аз да бъда този човек след време.
И ето, Антонина споделя. Не единствено за Видин, само че за целия Северозапад. И за тези, които го напущат.
Антонина Лозанова: Искам да ги убедя, че тук има защо да се остане. Може би хората търсят реализация в градовете, та даже и в чужбина. И напущат селата, само че там остават хората, които са ги отгледали.
На 60 километра от Видин е село Върбовчец. Антонина знае пътя наизуст. Въпреки че снегът и мъглата съвсем са го скрили. В този час по улиците няма никой. Сякаш и вятърът е ядосан на това място.
Слава Димитрова: Справям се. Така. Не минават по кое време има снег. Снегорин не мине. Рушим до горе, до магазина, да идем да си вземем хлеба.Йонка Димитрова: Те тука сме 3 къщи. Те тука те.Надежда Илиева: „ Дом. Вкъщи. Само едни кокошки имам и кучето.
В селото са останали двайсетина. Антонина знае историите на всички. От няколко години идва при тях като доброволец. Миналият декември с парите от стипендията си на първенец купила храна, с цел да ги зарадва по празниците.
Антонина Лозанова: Тези хранителни артикули, които аз им раздадох те може би колкото и да са икономисвали от тях, не биха им стигнали за повече от 4 - 5 дни, даже това е доста.
Затова потърсила съидейници, които да оказват помощ. Заснела малко филмче с телефона си за живота във Върбовчец. Нарекла го „ Северозабравени “. И на фестивала „ Кино в длан “ най- ненадейно спечелила премията на публиката.
Антонина Лозанова: Тези хора са забравени, тъй като достъпът до тях е, все едно е построена някаква бариера. До тях даже не водят пътища. Живеят в забравени къщи, изоставени къщи. Някои даже разпадащи се такива, нямат близки към себе си. Избягали било то в чужбина или в по-големите градове.
Баба Слава живее сама от 13 години. Съпругът умрял, децата са в Испания и Италия. Рядко ги вижда, само че не им се сърди. В дни като този най-често си приказва с животните.
Слава Димитрова: Забравени. Нали думата, какво беше тука, Северозападнала България. Какво да се прави. Живеем.
И Йонка от дълго време е познала самотата. Само че нейната е най-тежка - изгубила е мъж и наследник.
Йонка Димитрова: Много е неприятно. Много. Безкрайно. Как одим по тая земя. Никого, мале, да не стига неприятно. Никого, че е доста тежко.
Всеки ден те се събират в очакване на безплатния обяд от прилежащото градче Димово. Клубът, където чакат, се назовава „ Възраждане ”.
Надежда Илиева: Те тука един магазин имаме. Докарват месо това това, кой има пари купи, кой нема.Антонина Лозанова: „ Нямам концепция по какъв начин хората се оправят. Видях, че има магазинче на центъра, само че то е по този начин да се каже неподготвено магазинче. Може би първи потребности. Да не приказваме за медикаменти. Нямам концепция от кое място тези хора се снабдяват с медикаменти. Но виждам по какъв начин медикаментите са подредени до шкафчетата им. Няма храна по хладилниците, няма храна, само че по шкафчетата има медикаменти. “Кое ти дава сили?Слава Димитрова: Кой ми дава, тоя от горната страна. Какво ли не знам. Така усещам, че едни пъти бих хвръкнала, толкоз ми е леко, а едни пъти ми е да ми е спокойно и безшумно и по този начин да съм по-спокойна. Самолекувам се.Надежда Илиева: Трудно е. Да нема транспорт да идеш при доктор. Поне лекаря веднъж в месеца да пристигна. Да мери кръвно, да даде хапчета. Какво требва да си купим. Онзи ден. Хвана ме грипа. Синът у Белоградчик тича с колата да ми донася медикаменти. Откъснати сме от транспорти от всичко.Антонина Лозанова: Все същата давност, все същата отдалеченост от всичко, от цивилизацията, все едно това е едно отделено общество.
В това време всеки бърза да се прибере на топло. Само песента на птичките припомня, че зимата си отива. Но Антонина, 17-годишната отличничка от Видин, която мечтае да снима сватби и кръщенета, мисли за друго.
Антонина Лозанова: Те са хората, които са ни отгледали. Те са били някогашни учители, общински чиновници, юристи, общо взето хората, които ние ще бъдем за в бъдеще и по някакъв метод мен персонално това ме плаши. Това бъдеще може да чака и някой от нас.Антонина Лозанова: Калява ги това, че те не биха дали своето. Те обичат родния си край, те обичат родното си село, те обичат българското. И колкото и да е сложен живота им по някакъв метод, те в никакъв случай не биха тръгнали да се жалят, да се оплакват.Слава Димитрова: Синът ми вика, майко да идем, апартамент имам у Белоградчик, да идем да живеем там. Рекох знаеш ли какво – Баща ти ме оставил тука и ми споделил, че тук ще ме търси.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ