Единственият учебен предмет, който харесвах, беше физиката. Не бях някакъв

Единственият образователен предмет, който харесвах, беше физиката. Не бях някакъв талант в региона на науката, само че съгласно мен единствено физиката можеше да даде отговор на всичките ми въпроси. Още от дребна бях омагьосана от метода, по който съществуват и работят нещата към мен. Често разглобявах играчките си, с цел да схвана по какъв начин работят обособените им елементи. Дълго ги следих и изучавах – измъквах ръката на някоя кукла (Джорджия, моята полусестра, в никакъв случай не ми елементарни, задето направих аутопсия на обичаното ѝ Барби) или пък свалях гумите на количките. Веднъж разглобих будилника на татко ми. Той се прибра и ме завари седнала на овехтелия килим с разпилени акумулатори в близост.
– Какво правиш? – попита той.
– Разглобявам го, с цел да се науча по какъв начин да го сглобя по-късно.
Татко постави ръка на рамото ми – помня огромните му ръце с дълги, дебели пръсти; ръце, които по едно и също време те плашат и те карат да се чувстваш в сигурност – и сподели:
– Знаеш ли, Зели, към нас има задоволително счупени неща. Не би трябвало да чупиш единствено тъй като ти е занимателно.
Така и не сглобих будилника. Остана си раздрънкан години наред, до момента в който най-после не го изхвърлих.
За разлика от другите образователни предмети, физиката ми се струваше потребна. В часовете по британски език да вземем за пример четяхме стихотворения от депресирани поети. Това не беше по никакъв начин потребно. Госпожа Маркс, учителката ми, ни караше да се опитаме да разберем какво са желали да кажат поетите. Но за мен беше мъчително да виждам по какъв начин съучениците ми безусловно разкъсваха всеки ред от стихотворението и търсеха някакво значение. А в думите на създателите в действителност нямаше никакво значение. Всеки, който най-малко един път е бил печален, може да ви каже, че в депресията няма нищо красиво и мистериозно. Депресията е тежест, от която не можеш да избягаш. Тя те смачква с голяма мощ и даже най- обикновените неща, като да вземем за пример да си завържеш връзките на обувките или да сдъвчеш залък самун, ти се костват непостижими, като че ли би трябвало да изкачиш планински връх. Депресията е част от теб, тя е в кръвта и костите ти. Няма по какъв начин да избягаш от нея.
Несъмнено знаех повече за депресията от моите съученици. Слушах мненията им и ме побиваха тръпки. Затова в часовете по британски език се усещах, като че ли следих слепи катерици да търсят лешници. Госпожа Маркс да вземем за пример споделяше:
– Нека обсъдим този стих. В него поетът Джон Бериман споделя: „ Животът, другари мои, е отегчителен “. Какво съгласно вас е имал поради той?
Съучениците ми надигаха олелия и започваха да се надвикват, давайки някакви нелепи отговори: „ Не е имало с кого да излезе в събота вечер “ или „ Футболният сезон е приключил и е нямало нищо за гледане по малкия екран “. В такива моменти едвам успявах да запазя хладнокръвие и да не изкрещя: „ Та той е бил печален. Това е желал да каже. Това е имал поради. Знае, че животът му в никакъв случай няма да се промени. Чe няма по какъв начин да се оправи. Винаги ще бъде същото монотонно, депресирано битие. Скучно, тъжно, скучно, тъжно. Той просто желае всичко това да завърши “. Но следователно би се наложило да приказвам в час, пред всички, а това би нарушило едно от персоналните ми правила. Никога не участвах в час. Защо ли? Защото бях тъжна. Госпожа Маркс от време на време ме поглеждаше с оня собствен взор и ми показваше, че знае, че разбирах какво е имал поради Джон Бериман, само че в никакъв случай не ме вдигаше да приказвам.
В часовете по физика беше друго. Там моите съученици не се опитваха обезверено да трансфорат простите тематики в нещо комплицирано. Не, тъкмо противоположното. В тези часове всички ние полагахме старания да опростим комплицираните неща.