Един пич, Йоахим Кльокнер, на 68-годишна възраст обикаля Европа и изнася лекции за минимализма –
Един пич, Йоахим Кльокнер, на 68-годишна възраст обикаля Европа и изнася лекции за минимализма – по какъв начин той бил взел решение и се избавил от множеството движимости към себе си, по какъв начин всички сме неосъзнати вещомани и изцяло осъзнати потребители и какъв брой позитивно променяло това освобождение от зависимостта на джаджите нашия прогнил живот, братле. И в този момент Кльоки живурка с към 50 предмета най-много, като и тях гледа да редуцира до четка за зъби, телефон и таблет. Гащите не се броят. Те може да са за еднократна приложимост. А може и без гащи да вървиш, защо са ти, единствено да ти се постанова да ги обуваш и събуваш. Един актуален Диоген, който не търси индивида със своя фенер и не живее в бъчва, само че по същия метод се стреми да минимизира имането си, с цел да максимизира битието си. Щото това са двата полюса – да имаш или да бъдеш. Само че на Кльокнер му е необятно към вратлето немско. А ние тук сме дресирани да притежаваме. И по този начин би трябвало да бъде.
Щото закъде съм аз без своите предмети, вас запитвам. Без тях съм едно нищо. Нещастник космополитен. Вие ще си речете какво пък толкоз, всички притежаваме всякакви неща, култове, кожени якета, закачалки за тях, електрическо пиано, китара, която употребяваме един път на месец, бръмбъзък, на който също свирим, алено радио джобен формат, фенерчета, въобще, предмети, които създават тон или светлина. И вероятно смятате, че си можете без всички тях, допускате, че сте души свободни и необременени… Но когато изляза от къщи, краката ми сами ме водят към Китаеца. Ходя, къде вървя, все при него се връщам, неговата мама. Докарва всевъзможни дрънкулки и чудесии, толкоз са доста и по този начин привлекателни за мен, че като си помисля какво ново може да са сътворили, ми потичат лигите. Той другояче не е никакъв китаец, единствено по този начин му викаме, познайте за какво. И като зареди нова стока, като му надокарат ония ми ти контейнери с чудеса на техниката, науката и изкуството, а мене коленете ми омекват от възбуденост.
Жена ми изпада в спокоен смут и получава гърчове, като ме види да се прибирам с издути джобове. Ти, вика ми, изпълни къщата с отпадъци. Аз изхвърлям, ти надонасяш, аз разчиствам, ти влачиш, скрито издебна и хвърля в контейнера пет изцяло непотребни предмета, на другия ден ти си заредил нови 10. Вече се спъвам в тях. Плаче дамата. Не е подозирала, че комбинирам толкоз долни черти от Коробочка и Плюшкин по едно и също време. Тия двамцата са едни герои на Негово Височество Гогол. Събират, където какъвто боклучец виждат, прибират го, складират си го и си му се радват, до момента в който не се разпадне от самосебе си. Предмети, предмети, предмети… запявам си песента на Далида, само че вместо „ пароле, пароле “ става „ предмети, предмети “… Всеки един от предметите ми задоволява някаква моя вътрешна нужда, запълва някаква празнина в душата ми.
Примерно Аквариум с рибка на акумулатори. Тази творба ме избавя от страха ми от самотност. Рибката е постоянно разполагаем, даже си отваря ритмично устата като същинска и плува в аквариума, без да издава тон. Не желая да я демонтирам, с цел да видя по какъв начин се задвижва, къде й се намира витлото, това би ме потиснало. Дори когато й свърши батерията, ще извикам някой прочут да ми я подмени, до момента в който аз очаквам извън, не искам да я виждам в толкоз безпомощно положение, с отворени капачета и застинали перки, въпреки всичко ми е другар. Как може Кльокнер въобще да живее без рибка на акумулатори! Това не е живот, а призрачен сън. Ако Сартр разполагаше с рибка на акумулатори, нямаше в никакъв случай да напише „ Погнусата “, а в случай че Кант си имаше една такава в хола, рецензията му към чистия разсъдък щеше да звучи като трилър на Дан Браун, като екшън с Вин Дизъл, Омир щеше да прогледне, Хемингуей да спре да се гордее, да продаде ловната си пушка и да си почине добродушно в леглото на 105 години. А в случай че Достоевски си имаше рибка на батерии… О, в случай че той си имаше такава рибка! Щеше начаса да премисли всичко. И всичко към този момент щеше да е преосмислено. А щом е преосмислено, значи се е подредило вярно и нито един прокълнат въпрос не е останал за разрешаване. И най-големият простак материалист е осъзнал, че без Твореца на всичко очевидно и невидимо човечеството няма никакъв късмет за нищо. Да не приказваме за Големия Андронов Колайдер и почтените частици, които той форсира нанякъде… В момент щеше да се разтвори в небитието и колайдер, и церн, и всичко, в случай че единствено една такава рибка на акумулатори съпътстваше живота на Айнщайн и нуклеарните физици. Рибката на акумулатори прави индивида себедостатъчен и умен, изпарява се всяка експанзия, всеки ентусиазъм за опустошение и всяка жадност за кръв.
А в случай че ми вземат бръмбъзъка, който си купих през лятото от Истанбул, по какъв начин душата ми ще разбере на какви честоти да резонира с Вселената? Как кръвта ми ще знае в какъв темп да се вълнува. Обаче какъв напън беше, до момента в който си го купих… Търся в интернет по какъв начин се споделя този музикален нагод – ми той има към 500 названия в целия свят. Откъде да знам по какъв начин е на турски. Тюрлюгюрлюсакъз. Влизам в музикалния магазин малко зад стените на султанския замък и крещя на продавача „ ду ю хев мбяу мбяу “. Разбра ме от първия път. Мбяу мбяу. Купих си бръмбъзъка за пет лв., само че кеф цена няма. Прибрах си се в шибаната си къща и потърсих уроци в ютюб по какъв начин се свири на него. И лека бавно почнах – мбяу мбяу, миу миу мяу, миу миу мяу, яу яу миу, яу яу миу… Ниските честоти ме успокояват, смиряват, даже леко ме приспиват, само че то е потребно за здравето. Сърцето на човек би трябвало и да си почива. Сливам се с трептенето на Земята.
А откогато равнището на река Дунав в сантиметри беше спряно от ефира, разбрах, че светът си отива. Всичко завършва. Червеното ми радио в този момент може да служи за слушане на записана музика, на вести, на простотии, обаче оная жива тръпка от изменящото се всеки ден равнище на реката я няма. Преместили я били на някакъв тъп уебсайт. Но аз желаех да чувам ония секси гласове, обявяващи равнището в Комарно, Турну Северин, Мохач и Ново село, онз дуз сонтиметр, ранг троа, вентан сонтиметр, моан кенз. Как в този момент да разбирам какъв брой тъкмо съм заседнал в грижи, паники и всевъзможни лайна, в случай че не мога да чуя равнището на френски. Така вълнуващо звучеше първо на български, след това на съветски, напрежението нараства, съспенсът се сгъстява като сметана и най-после избухва кулминационната точка с онз дуз. Кльоки, ще стана като теб, братле, ще си продам всичкото имане и ще бъда. Ту хев или ту би – това е въпросът. Само не ме карай да си продавам радиото, бръмбъзъка и рибката. А, и едно юесби вентилаторче, което си употребявам през лятото. Включвам си го на всички места, щото юесби входове към този момент има и по дърветата, вентилаторствам си с него, подухвам си и ми е радостно. А жена ми ми се подиграва, вика ми заран, откакто си измия зъбите и се изкъпя, ще си суша косата с твоето вентилаторче. И ме имитира. Излъгах ви. Аз нея я подражавам по какъв начин си употребява сешоара. Ето по този начин, фръц, фръц.
Само това желая, да си ми оставят тези неща, даже когато ме приберат на 4-ти километър някой ден. А, и шапката с лампичките също. Ако може. И една юесби мотика да ми дадат, да си я включвам в преносимия компютър и тя да си копа. А аз ще седнал съм, ще й фърлям по едно око на мотиката, ще си джиткам на клавиатурката и ще се кефя на живота. Даже няма и 50 предмета, само че какъв брой значими са те. Вода можеш да пиеш и от шепа, само че по какъв начин ще свириш на бръмбъзък без бръмбъзък? Чакайте да ви го покажа. И те по този начин те. Ще бъде отлично всичко. Ще върша лицеви опори. И ще си пусна дълъг нокът на малешката. Кутрето, желая да кажа. Лидъл фингър. Отдавна ми е фантазия. И ще си чопля с него в ухото, навътре… Може даже мозъка да си почеша. Мозъчето мъничко. Щото ще бъда минималист.
Послепис: Има предмети, които ми предизвикват алергия и ги мразя от все сърце. Мъжки потници, тъмни очила и чадъри. Трябва да ги забранят със закон, само че за това различен път.
Щото закъде съм аз без своите предмети, вас запитвам. Без тях съм едно нищо. Нещастник космополитен. Вие ще си речете какво пък толкоз, всички притежаваме всякакви неща, култове, кожени якета, закачалки за тях, електрическо пиано, китара, която употребяваме един път на месец, бръмбъзък, на който също свирим, алено радио джобен формат, фенерчета, въобще, предмети, които създават тон или светлина. И вероятно смятате, че си можете без всички тях, допускате, че сте души свободни и необременени… Но когато изляза от къщи, краката ми сами ме водят към Китаеца. Ходя, къде вървя, все при него се връщам, неговата мама. Докарва всевъзможни дрънкулки и чудесии, толкоз са доста и по този начин привлекателни за мен, че като си помисля какво ново може да са сътворили, ми потичат лигите. Той другояче не е никакъв китаец, единствено по този начин му викаме, познайте за какво. И като зареди нова стока, като му надокарат ония ми ти контейнери с чудеса на техниката, науката и изкуството, а мене коленете ми омекват от възбуденост.
Жена ми изпада в спокоен смут и получава гърчове, като ме види да се прибирам с издути джобове. Ти, вика ми, изпълни къщата с отпадъци. Аз изхвърлям, ти надонасяш, аз разчиствам, ти влачиш, скрито издебна и хвърля в контейнера пет изцяло непотребни предмета, на другия ден ти си заредил нови 10. Вече се спъвам в тях. Плаче дамата. Не е подозирала, че комбинирам толкоз долни черти от Коробочка и Плюшкин по едно и също време. Тия двамцата са едни герои на Негово Височество Гогол. Събират, където какъвто боклучец виждат, прибират го, складират си го и си му се радват, до момента в който не се разпадне от самосебе си. Предмети, предмети, предмети… запявам си песента на Далида, само че вместо „ пароле, пароле “ става „ предмети, предмети “… Всеки един от предметите ми задоволява някаква моя вътрешна нужда, запълва някаква празнина в душата ми.
Примерно Аквариум с рибка на акумулатори. Тази творба ме избавя от страха ми от самотност. Рибката е постоянно разполагаем, даже си отваря ритмично устата като същинска и плува в аквариума, без да издава тон. Не желая да я демонтирам, с цел да видя по какъв начин се задвижва, къде й се намира витлото, това би ме потиснало. Дори когато й свърши батерията, ще извикам някой прочут да ми я подмени, до момента в който аз очаквам извън, не искам да я виждам в толкоз безпомощно положение, с отворени капачета и застинали перки, въпреки всичко ми е другар. Как може Кльокнер въобще да живее без рибка на акумулатори! Това не е живот, а призрачен сън. Ако Сартр разполагаше с рибка на акумулатори, нямаше в никакъв случай да напише „ Погнусата “, а в случай че Кант си имаше една такава в хола, рецензията му към чистия разсъдък щеше да звучи като трилър на Дан Браун, като екшън с Вин Дизъл, Омир щеше да прогледне, Хемингуей да спре да се гордее, да продаде ловната си пушка и да си почине добродушно в леглото на 105 години. А в случай че Достоевски си имаше рибка на батерии… О, в случай че той си имаше такава рибка! Щеше начаса да премисли всичко. И всичко към този момент щеше да е преосмислено. А щом е преосмислено, значи се е подредило вярно и нито един прокълнат въпрос не е останал за разрешаване. И най-големият простак материалист е осъзнал, че без Твореца на всичко очевидно и невидимо човечеството няма никакъв късмет за нищо. Да не приказваме за Големия Андронов Колайдер и почтените частици, които той форсира нанякъде… В момент щеше да се разтвори в небитието и колайдер, и церн, и всичко, в случай че единствено една такава рибка на акумулатори съпътстваше живота на Айнщайн и нуклеарните физици. Рибката на акумулатори прави индивида себедостатъчен и умен, изпарява се всяка експанзия, всеки ентусиазъм за опустошение и всяка жадност за кръв.
А в случай че ми вземат бръмбъзъка, който си купих през лятото от Истанбул, по какъв начин душата ми ще разбере на какви честоти да резонира с Вселената? Как кръвта ми ще знае в какъв темп да се вълнува. Обаче какъв напън беше, до момента в който си го купих… Търся в интернет по какъв начин се споделя този музикален нагод – ми той има към 500 названия в целия свят. Откъде да знам по какъв начин е на турски. Тюрлюгюрлюсакъз. Влизам в музикалния магазин малко зад стените на султанския замък и крещя на продавача „ ду ю хев мбяу мбяу “. Разбра ме от първия път. Мбяу мбяу. Купих си бръмбъзъка за пет лв., само че кеф цена няма. Прибрах си се в шибаната си къща и потърсих уроци в ютюб по какъв начин се свири на него. И лека бавно почнах – мбяу мбяу, миу миу мяу, миу миу мяу, яу яу миу, яу яу миу… Ниските честоти ме успокояват, смиряват, даже леко ме приспиват, само че то е потребно за здравето. Сърцето на човек би трябвало и да си почива. Сливам се с трептенето на Земята.
А откогато равнището на река Дунав в сантиметри беше спряно от ефира, разбрах, че светът си отива. Всичко завършва. Червеното ми радио в този момент може да служи за слушане на записана музика, на вести, на простотии, обаче оная жива тръпка от изменящото се всеки ден равнище на реката я няма. Преместили я били на някакъв тъп уебсайт. Но аз желаех да чувам ония секси гласове, обявяващи равнището в Комарно, Турну Северин, Мохач и Ново село, онз дуз сонтиметр, ранг троа, вентан сонтиметр, моан кенз. Как в този момент да разбирам какъв брой тъкмо съм заседнал в грижи, паники и всевъзможни лайна, в случай че не мога да чуя равнището на френски. Така вълнуващо звучеше първо на български, след това на съветски, напрежението нараства, съспенсът се сгъстява като сметана и най-после избухва кулминационната точка с онз дуз. Кльоки, ще стана като теб, братле, ще си продам всичкото имане и ще бъда. Ту хев или ту би – това е въпросът. Само не ме карай да си продавам радиото, бръмбъзъка и рибката. А, и едно юесби вентилаторче, което си употребявам през лятото. Включвам си го на всички места, щото юесби входове към този момент има и по дърветата, вентилаторствам си с него, подухвам си и ми е радостно. А жена ми ми се подиграва, вика ми заран, откакто си измия зъбите и се изкъпя, ще си суша косата с твоето вентилаторче. И ме имитира. Излъгах ви. Аз нея я подражавам по какъв начин си употребява сешоара. Ето по този начин, фръц, фръц.
Само това желая, да си ми оставят тези неща, даже когато ме приберат на 4-ти километър някой ден. А, и шапката с лампичките също. Ако може. И една юесби мотика да ми дадат, да си я включвам в преносимия компютър и тя да си копа. А аз ще седнал съм, ще й фърлям по едно око на мотиката, ще си джиткам на клавиатурката и ще се кефя на живота. Даже няма и 50 предмета, само че какъв брой значими са те. Вода можеш да пиеш и от шепа, само че по какъв начин ще свириш на бръмбъзък без бръмбъзък? Чакайте да ви го покажа. И те по този начин те. Ще бъде отлично всичко. Ще върша лицеви опори. И ще си пусна дълъг нокът на малешката. Кутрето, желая да кажа. Лидъл фингър. Отдавна ми е фантазия. И ще си чопля с него в ухото, навътре… Може даже мозъка да си почеша. Мозъчето мъничко. Щото ще бъда минималист.
Послепис: Има предмети, които ми предизвикват алергия и ги мразя от все сърце. Мъжки потници, тъмни очила и чадъри. Трябва да ги забранят със закон, само че за това различен път.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ