Сървайвърът на Сачмената: Дишах оловото през маска и оцелях
Един от знаците на " Кючук Париж " - кулата на Сачмената фабрика, беше опустошен на 9 декември 2003 година. И на нейно място построиха “някакви си заведения за хранене ”, споделят хората в квартала. Сега възпитаници от Математическата гимназия предложиха тази емблема на южен Пловдив да бъде възобновена в по-малък размер и към нея да се оформи градинка.
От всички служащи, които са работили във фабриката през годините, жив е към момента единствено един човек - 90-годишният Димитър Манолов. Ето какво споделя този същински сървайвър, който в мраз и зной се е качвал на върха и е дишал 8 години оловни изпарения и арсеник.
В Математическата гимназия не бяха сигурни какъв брой тъкмо е била висока кулата на Сачмената. Споменаха се числа като 30 и 40 метра. “Точната височина бе 56 метра. Всеки ден съм ги изкачвал и съм слизал по над 350 железни стъпала ”, споделя дядо Димитър, който е изумително витален за възрастта си. Излиза всеки ден пред блока си и с часове гледа по какъв начин много по-младите от него играят на табла. Запазил е орловия си взор. От метър разстояние вижда по кое време дребните зарчета са “дюшеш ”.
За да се стигне до върха на кулата, е трябвало да се мине по вита вътрешна стълба. Отгоре имало дребна площадка, която е без стени, а е обгърната с брезенти. Там са двете печки, които топят оловото. Пред тях е ситото, през което се излива разтопеният метал. “Като духне западен вятър, нагласях брезента по този начин, че да не ме бие в гърба. Нямаше стени, които да го стопират. Хората си мислеха, че горе е стая със стени. Изобщо не беше по този начин ”, спомня си Димитър Манолов.
Цялата структура на кулата била от железни профили, захванати с винтове. “Построена е през 1927 година и не мръдна с времето ”, спомня си 90-годишният сървайвър.
До един всичките му други сътрудници са си отишли с времето. Може би тъй като са дишали отровните оловни изпарения. За похлупак - софтуерният развой е претендирал и да се работи непрекъснато с арсеник. “Аз постоянно работех с маска на лицето. Слагах си един специфичен парцал и през 10-15 минути го топих във вода. Имах сътрудници - не слагаха тези маски. Казваха, че не може да се диша с тях. Така си отидоха 5-6 индивида ”, споделя дядо Димитър.
Професията, която е работил цели 8 години, се наричала сачмолия. Колко огромни са излизали сачмите изпод? “Това не бяха стоманени сачми, а от олово. Те са единствено ловен сачми. Най-ситните бяха за пъдпъдъци. Най-едрите бяха за глигани. А най-големите се правеха на ръка. Оловото го сипваш от горната страна и до момента в който падне до долу, то става капка и е съвсем замръзнало. За да не падне на цимента, тъй като ще стане на пита, падаше в един басейн с вода ”, споделя 90-годишният мъж.
Басейнът, в който се събирали готовите сачми, бил три метра бездънен. На дъното му имало съд, сходен на котел с дупки, който с вериги се вдигал над водата, когато се изпълни. “С кран го вдигахме, като се съберяха до един звук сачми, спомня си Димитър. Плащали му доста хубаво. “Ако не плащаха добре, нямаше да има кой да работи ”, акцентира той.
Най-големите рискове при работата на кулата били зимно време. Тогава доста постоянно излизал мощен вятър и можел да бутне служащия от ажурната структура. Затова спомага и фактът, че фабриката е била отвън града. Най-близките здания са били на половин километър от нея.
“Всякакви рискове имаше! Един път се скарах за това с следващия шеф. При 30 сантиметра сняг по стъпалата ме накара да се качвам. Имаше действителна заплаха да се пребия догоре. На мен от " Охрана на труда " ми бяха споделили, когато е такова ситуацията, да заставам долу. Трябваше да шетам едно по едно всяко ходило! Отказах му и той за наказване ме изпрати да работя две седмици в кооперация “Балкан ”, споделя последният пловдивски сачмолия.
Сачмената фабрика била дребна, но постоянно доста доходна. Затова се е водила първо към кооперация “Мадара ”, а по-късно към “Балкан ”. И двете са доста известни в града и са давали самун на много народ. “Балкан ” е била до линиите западно от Централна гара.
Дядо Димитър помни, че първият притежател на Сачмената фабрика е бил Иван Нейков. Пловдив го помни като един от огромните благодетели на града. Точно той оказва помощ за основаването на Националната комерсиална гимназия.
Не е работил при него, а при синовете му - Иван, Борис и Никола. Фабриката е била постоянно печеливша и доста ефикасна. В нея са работили по 5-6 души. Дядо Димитър помни, че металната структура е поддържана в чудесно положение през годините. Боядисвали я цялата през избран интервал, с цел да не ръждясва.
Димитър Манолов не е кореняк пловдивчанин. Роден е в Асеновград, но от 8-годишен фамилията му се е преместило в Пловдив. Няколко пъти е започвал и напускал тази работа. “Преди да отида боец, работих малко, след това напуснах (става въпрос за годините към 9 септември). След казармата отново започнах. Така с времето се натрупаха 8 години ”, пресмята Димитър Манолов. Когато тръгнал да се пенсионира, му признали стажа от Сачмената фабрика като “Първа категория труд ”.
Димитър има щерка и наследник. Те имат по двама внуци. Те пък са го дарили с по двама правнуци. “Ей ги станаха 20 индивида ”, радва се 90-годишният сървайвър.
Димитър Манолов удостоверява градската легенда, че името на целия квартал идва от тази кула.
Единствени на Балканите леят сачми по капков път
Когато стартира да действа, Сачмената фабрика е единствената на Балканите, където се вършат оловни сачми по капков път. Технологията е немска. С дебело въже на върха са качвани въглищата и оловото. Оловото се е топило в казанчета върху печките. Майсторът го е смесвал с арсеник, с цел да стане по-рядко. Върху отвора на тръбата се е поставяло решето, като диаметърът на дупките зависи от размера на сачмите.
Опъна им се като пантеон
Стоял на тревата против Сачмената фабрика през 2003 година, когато тръгнали да я бутат. “С ъглошлайф я режеха! И кранове бяха докарали! Кулата им се опъна крепко! Цялата махала се събра да гледа. Дали ме е боляло да виждам по какъв начин я унищожават? Не! Те, главатарите, дето лапаха оттова, не ги заболя, че мен ли! ”, споделя последният оживял от Сачмената фабрика.
От всички служащи, които са работили във фабриката през годините, жив е към момента единствено един човек - 90-годишният Димитър Манолов. Ето какво споделя този същински сървайвър, който в мраз и зной се е качвал на върха и е дишал 8 години оловни изпарения и арсеник.
В Математическата гимназия не бяха сигурни какъв брой тъкмо е била висока кулата на Сачмената. Споменаха се числа като 30 и 40 метра. “Точната височина бе 56 метра. Всеки ден съм ги изкачвал и съм слизал по над 350 железни стъпала ”, споделя дядо Димитър, който е изумително витален за възрастта си. Излиза всеки ден пред блока си и с часове гледа по какъв начин много по-младите от него играят на табла. Запазил е орловия си взор. От метър разстояние вижда по кое време дребните зарчета са “дюшеш ”.
За да се стигне до върха на кулата, е трябвало да се мине по вита вътрешна стълба. Отгоре имало дребна площадка, която е без стени, а е обгърната с брезенти. Там са двете печки, които топят оловото. Пред тях е ситото, през което се излива разтопеният метал. “Като духне западен вятър, нагласях брезента по този начин, че да не ме бие в гърба. Нямаше стени, които да го стопират. Хората си мислеха, че горе е стая със стени. Изобщо не беше по този начин ”, спомня си Димитър Манолов.
Цялата структура на кулата била от железни профили, захванати с винтове. “Построена е през 1927 година и не мръдна с времето ”, спомня си 90-годишният сървайвър.
До един всичките му други сътрудници са си отишли с времето. Може би тъй като са дишали отровните оловни изпарения. За похлупак - софтуерният развой е претендирал и да се работи непрекъснато с арсеник. “Аз постоянно работех с маска на лицето. Слагах си един специфичен парцал и през 10-15 минути го топих във вода. Имах сътрудници - не слагаха тези маски. Казваха, че не може да се диша с тях. Така си отидоха 5-6 индивида ”, споделя дядо Димитър.
Професията, която е работил цели 8 години, се наричала сачмолия. Колко огромни са излизали сачмите изпод? “Това не бяха стоманени сачми, а от олово. Те са единствено ловен сачми. Най-ситните бяха за пъдпъдъци. Най-едрите бяха за глигани. А най-големите се правеха на ръка. Оловото го сипваш от горната страна и до момента в който падне до долу, то става капка и е съвсем замръзнало. За да не падне на цимента, тъй като ще стане на пита, падаше в един басейн с вода ”, споделя 90-годишният мъж.
Басейнът, в който се събирали готовите сачми, бил три метра бездънен. На дъното му имало съд, сходен на котел с дупки, който с вериги се вдигал над водата, когато се изпълни. “С кран го вдигахме, като се съберяха до един звук сачми, спомня си Димитър. Плащали му доста хубаво. “Ако не плащаха добре, нямаше да има кой да работи ”, акцентира той.
Най-големите рискове при работата на кулата били зимно време. Тогава доста постоянно излизал мощен вятър и можел да бутне служащия от ажурната структура. Затова спомага и фактът, че фабриката е била отвън града. Най-близките здания са били на половин километър от нея.
“Всякакви рискове имаше! Един път се скарах за това с следващия шеф. При 30 сантиметра сняг по стъпалата ме накара да се качвам. Имаше действителна заплаха да се пребия догоре. На мен от " Охрана на труда " ми бяха споделили, когато е такова ситуацията, да заставам долу. Трябваше да шетам едно по едно всяко ходило! Отказах му и той за наказване ме изпрати да работя две седмици в кооперация “Балкан ”, споделя последният пловдивски сачмолия.
Сачмената фабрика била дребна, но постоянно доста доходна. Затова се е водила първо към кооперация “Мадара ”, а по-късно към “Балкан ”. И двете са доста известни в града и са давали самун на много народ. “Балкан ” е била до линиите западно от Централна гара.
Дядо Димитър помни, че първият притежател на Сачмената фабрика е бил Иван Нейков. Пловдив го помни като един от огромните благодетели на града. Точно той оказва помощ за основаването на Националната комерсиална гимназия.
Не е работил при него, а при синовете му - Иван, Борис и Никола. Фабриката е била постоянно печеливша и доста ефикасна. В нея са работили по 5-6 души. Дядо Димитър помни, че металната структура е поддържана в чудесно положение през годините. Боядисвали я цялата през избран интервал, с цел да не ръждясва.
Димитър Манолов не е кореняк пловдивчанин. Роден е в Асеновград, но от 8-годишен фамилията му се е преместило в Пловдив. Няколко пъти е започвал и напускал тази работа. “Преди да отида боец, работих малко, след това напуснах (става въпрос за годините към 9 септември). След казармата отново започнах. Така с времето се натрупаха 8 години ”, пресмята Димитър Манолов. Когато тръгнал да се пенсионира, му признали стажа от Сачмената фабрика като “Първа категория труд ”.
Димитър има щерка и наследник. Те имат по двама внуци. Те пък са го дарили с по двама правнуци. “Ей ги станаха 20 индивида ”, радва се 90-годишният сървайвър.
Димитър Манолов удостоверява градската легенда, че името на целия квартал идва от тази кула.
Единствени на Балканите леят сачми по капков път
Когато стартира да действа, Сачмената фабрика е единствената на Балканите, където се вършат оловни сачми по капков път. Технологията е немска. С дебело въже на върха са качвани въглищата и оловото. Оловото се е топило в казанчета върху печките. Майсторът го е смесвал с арсеник, с цел да стане по-рядко. Върху отвора на тръбата се е поставяло решето, като диаметърът на дупките зависи от размера на сачмите.
Опъна им се като пантеон
Стоял на тревата против Сачмената фабрика през 2003 година, когато тръгнали да я бутат. “С ъглошлайф я режеха! И кранове бяха докарали! Кулата им се опъна крепко! Цялата махала се събра да гледа. Дали ме е боляло да виждам по какъв начин я унищожават? Не! Те, главатарите, дето лапаха оттова, не ги заболя, че мен ли! ”, споделя последният оживял от Сачмената фабрика.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ