Спомени от соца: Когато черната техника беше кафява
Един от първите ми мемоари от деството е едно синьо-зелено око, пръскащо мека светлина в тъмнината на стаята. И голям брой, мъждукащи като звездички жълто-оранжеви правоъгълничета – скалата на остарялото радио. В средата на 60-те мултимедийният ни център у дома беше голямото немско OPTA Loewe, модел 1938 година Вътре в него има единствено три лампи и един представител, само че звукът, който идва от него е несравним и до през днешния ден – мощен, кристално чист и с топъл тембър, написа socbg.com. В съпоставяне с известните тогава на всички места радиоточки, то си беше напряко връх на технологията. Радиото работеше по през целия ден – с изключение на като новинарски източник беше и музикален декор. Е, по това време излъчваше главно класическа, национална и партийна музика. Все по-често се чуваха и прохождащите тогава български поп реализатори, въпреки тяхната музика да я назоваха „ естрадна” – Лили Иванова, Паша Христова и по-„ старите” Ирина Чмихова, Георги Кордов и Маргрет Николова. Но аз си чаках с неспокойствие „ Детския час” – е, правилно, не беше чак един час, само че пък къде другаде можеше да ти изиграят по този начин изразително обичаните приказки, освен това артисти като Апостол Карамитев или Славка Славова да вземем за пример. Затова, щом чуех познатата заставка с хармониката, излитах като патрон към огромната кутия. Беше ми любопитен и радиотеатърът, само че щом гласовете почваха да звучат уплашено и да звучи „ злокобна музика”, офейквах безстрашно в кухнята при баба ми. 
Германско радио OPTA Loewe, модел 1938 година Понякога в събота вечер идваха посетители на нашите. Често мъкнеха и едно необичайно куфарче с въртящи се кръгове, на чиято музика танцуваха. Твърдяха, че това е магнетофон и въобще не ми даваха да припарвам до него, че съм щял да повредя лентите. На мен ми бяха малко шумни тези песни – Елвис Пресли, Бил Хейли и някаква Анка (после за мой позор разбрах, че бил мъж). А и едни битълси имаше – очевидно бяха неприятни хора, тъй като в тролея бабичките злобно съскаха към неотстъпилия им място юноша: „ Хулиган подобен! Битълс с битълс!” 
Българска радиоточка „ Елпром 59 “ Другият ми дядо пък имаше напълно ново знамение на техниката – радиограмофон „ Акорд-101”. Не се учудвайте, че на фотографията е с крайници. Тогава „ черната” техника беше въображаема като независима мебел, кутиите бяха от пълен шперплат с прекрасен лакиран фурнир. И, в случай че би трябвало да съм почтен, даже и през 60-те нашата техника най-малко външно не се отличаваше изключително от западната – или са купували лицензи, или за „ заимствали” модели. След това те ни надбягаха с няколко обиколки. Та тази проклетия имаше хем радио с няколко обсега (ех, по какъв начин обичах да изщраквам клавишите за превлючване), хем грамофон. И още една вметка – очевидно по линия на Съвет за икономическа взаимопомощ главният производител на грамофонни шасита бяха полските Unitra. И множеството грамофони бяха точно с такива. Дори в средата на 80-те, когато руснаците сякаш се понаучиха да вършат положителни грамофони, логото на Unitra отново се мъдреше от горната страна (но за това – в третата част). Та с този грамофон тероризирах по през целия ден мирното население в близост. Тъкмо беше излязла някаква огромна плоча на дует Нанос – тя се слушаше по 20 пъти от едната страна и 21 пъти от другата. Как са ме изтърпели, концепция нямам. 
Съветски магнетофон „ Комета 201 “ Малките плочи на вуйчо ми обаче не пипах –хем нямах мощ да превключа оборотите от 33 на 45, хем по никакъв начин не можех да уцеля пластмаската, която се слагаше върху оста, с цел да я разшири (плочите на 45 оборота бяха с доста по-голям отвор). Пък те бяха все някакви за непознати градове и дами (най-вече на някакъв къдрокос певец): за Ню Орлеан, Сан Тропе, Джулия и така нататък 
Български радиограмофон „ Акорд-101” Тъй като по това време живеехме в недодялан град, където нашите бяха разпределени като млади експерти, постоянно излизахме и „ на тиферич”. И кой тогава беше наложителният признак?! Храна? Пиене? Не! – портативното радио. Щото без музика няма ваучър, нали? Безспорният ас на асовете тогава беше дребният „ Сокол” в елегантна кожена калъфка, който можеше да се носи през рамо. Е, някои, които бяха ходили по чужбина, имаха всякакви черни кутии „ Грундиг”, с които успяваха да хващат Радио Люксембург и най-много обичаното тогава сръбско (попфолкът дори не беше планиран), което още оттогава ми остана омразно вдън душа. И тогава, и в този момент то си остана обвързвано с шумни среднощни компании, аромат на мастика и скара и най-после съвсем наложителното „ Ти знаеш ли кой съм, бе?!?!” 
Плоча на 45 оборота Голямото събитие обаче беше появяването на първия ни тв приемник – той се оказа и първи в блока. Огромен нов-новеничък „ София 21-59”. Това промени радикално центъра на събиранията. Вече с неспокойствие чаках да стане 17:30, за се махне контролната картина и да се появи заставката на БТ за начало на програмата. Разбира се, нямаше какво кой знае за гледане от хлапе като мен – документални филми, вездесъщата национална музика, журналистика и така нататък Ноооо… настанеше ли 19:50, нямаше мощ, която да ме изчегърта от екрана – почваше „ Лека нощ деца”. Заставката за началото беше постоянно една – горският бенд, само че за край се редуваха 4 клипчета: къпещите се звезди на Сатурн, клоунът с „ балончета и пръчици леки”, мечето и катеричката и Сънчо, който идваше с вертолет да приспи непослушните зайчета. По-късно точно последният претекст бе създаден в най-различни разновидности. Най-популярните филмчета тогава бяха за джуджетата „ Милко и Морко”, кучетата „ Стафлик и Спагетка”, момчето с вълшебния молив, „ Болек и Лолек”, „ Обущарят Румцайс” (появил се малко по-късно), както и българското куклено „ Педя човек лакът брада”. Когато се появи и утринна стратегия, пристигна и времето на къртичето, „ Филопат и Патафил”, „ Патенцето Сатюрнен”, “Пожарната кола Фелицитас” и паметното през днешния ден „ Семейство Мейзга”. 
Съветски преносим радиоприменик „ Сокол “ с кожен калъф Вечерно време всички домашни се залепяха да чакат въртящото се земно кълбо на „ По света и у нас”. Всички помнят чичко Филипов и Геори Ламбрев, само че огромните звезди бяха тогава говорителките – Ани Цонева, Мария Тролева, Мария Янакиева и други 
Първата контролна таблица на Българска национална телевизия, появяваща се преди началото на програмата. Всъщност тв приемникът по това време беше и първата по своя жанр обществена мрежа. Дойдеше ли време за филм – бил той сериал като „ Семейство Калинкови”, „ С пагоните на дявола”, „ На всеки километър”, „ Зеленото чудовище”, „ Форсайтови”, ефирен спектакъл, или пък някой руски (основно) филм, на вратата започваше да се звъни. Съседите пристигаха един по един да заемат местата си пред екрана. Разбира се, никой не идваше с празни ръце, тъй че постоянно се заформяше и спонтанен ваучър. Макар че кой ти гледа ястие и пиянство – всички се захласваха в екрана и нямаше кой да ти обърне внимание. Веднъж дори като ми потече носа и никой не ме и погледна, използвах вратовръзката на най-близкия до мен, без дори да ме забележи. От друга страна пък, аз изпълнявах ролята на отдалеченото: „ Увеличи звука! Не, понижи го малко. Затъмни облика! Не, не доста мрачно стана – дай малко обратно!” и така нататък, и така нататък 
Съветски тв приемник „ Темп 6М “ Най-разгорещено ставаше в неделя, в случай че даваха някой мач. Тогава се събираха единствено мъжете, над масата се стелеше облак непробиваем цигарен пушек, миришеше на ракия и туршия от зелени домати, а самите възрастни бяха доста смешни, като скачаха и викаха непрестанно като луди. Най-странно ми беше, като ревнеха всички: „ Гоооооол!” И аз все питах: „ Ама къде е!?”, и постоянно получавах все един отговор: „ Ето го бе, не го ли видя?!” И аз обезверено се взирах в екрана с вяра да го видя къде е този голият… По-късно към този момент започнах да се взирам и по детско-юношеските сериали, които казани на сегашен език си бяха живи екшъни – като „ Четиримата танкисти и кучето”, за капитан Клос от „ Залог, по-голям от живота”, както и един другоземен африкански сериал „ Яо”. 
Съветски тв приемник „ Огонек “ Горкият тв приемник! Колко пердах е изял – той си знае. Не че нашето семейство беше от приключени садисти, просто студените заварки и некачественият монтаж си споделяха думата. Тъкмо на най-интересното и обликът почне да се движи нагоре-надолу или пък се появят шарени черги през средата. Тогава татко ми бързо отиваше до него и съвсем гальовно го тупваше в профил. Обикновено помагаше, само че в случай че се заинати – следваше отрезвяващ пестник от горната страна. Ако тв приемникът продължаваше да упорства – следваха нови плесници в профил, само че този път с очевидно наказателна цел. Най-накрая, след стабилен побой, картината се оправяше и всички отдъхвахме с облекчение. 
Един от първите български тв приемници – „ Опера “
Германско радио OPTA Loewe, модел 1938 година Понякога в събота вечер идваха посетители на нашите. Често мъкнеха и едно необичайно куфарче с въртящи се кръгове, на чиято музика танцуваха. Твърдяха, че това е магнетофон и въобще не ми даваха да припарвам до него, че съм щял да повредя лентите. На мен ми бяха малко шумни тези песни – Елвис Пресли, Бил Хейли и някаква Анка (после за мой позор разбрах, че бил мъж). А и едни битълси имаше – очевидно бяха неприятни хора, тъй като в тролея бабичките злобно съскаха към неотстъпилия им място юноша: „ Хулиган подобен! Битълс с битълс!” Българска радиоточка „ Елпром 59 “ Другият ми дядо пък имаше напълно ново знамение на техниката – радиограмофон „ Акорд-101”. Не се учудвайте, че на фотографията е с крайници. Тогава „ черната” техника беше въображаема като независима мебел, кутиите бяха от пълен шперплат с прекрасен лакиран фурнир. И, в случай че би трябвало да съм почтен, даже и през 60-те нашата техника най-малко външно не се отличаваше изключително от западната – или са купували лицензи, или за „ заимствали” модели. След това те ни надбягаха с няколко обиколки. Та тази проклетия имаше хем радио с няколко обсега (ех, по какъв начин обичах да изщраквам клавишите за превлючване), хем грамофон. И още една вметка – очевидно по линия на Съвет за икономическа взаимопомощ главният производител на грамофонни шасита бяха полските Unitra. И множеството грамофони бяха точно с такива. Дори в средата на 80-те, когато руснаците сякаш се понаучиха да вършат положителни грамофони, логото на Unitra отново се мъдреше от горната страна (но за това – в третата част). Та с този грамофон тероризирах по през целия ден мирното население в близост. Тъкмо беше излязла някаква огромна плоча на дует Нанос – тя се слушаше по 20 пъти от едната страна и 21 пъти от другата. Как са ме изтърпели, концепция нямам. Съветски магнетофон „ Комета 201 “ Малките плочи на вуйчо ми обаче не пипах –хем нямах мощ да превключа оборотите от 33 на 45, хем по никакъв начин не можех да уцеля пластмаската, която се слагаше върху оста, с цел да я разшири (плочите на 45 оборота бяха с доста по-голям отвор). Пък те бяха все някакви за непознати градове и дами (най-вече на някакъв къдрокос певец): за Ню Орлеан, Сан Тропе, Джулия и така нататък Български радиограмофон „ Акорд-101” Тъй като по това време живеехме в недодялан град, където нашите бяха разпределени като млади експерти, постоянно излизахме и „ на тиферич”. И кой тогава беше наложителният признак?! Храна? Пиене? Не! – портативното радио. Щото без музика няма ваучър, нали? Безспорният ас на асовете тогава беше дребният „ Сокол” в елегантна кожена калъфка, който можеше да се носи през рамо. Е, някои, които бяха ходили по чужбина, имаха всякакви черни кутии „ Грундиг”, с които успяваха да хващат Радио Люксембург и най-много обичаното тогава сръбско (попфолкът дори не беше планиран), което още оттогава ми остана омразно вдън душа. И тогава, и в този момент то си остана обвързвано с шумни среднощни компании, аромат на мастика и скара и най-после съвсем наложителното „ Ти знаеш ли кой съм, бе?!?!” Плоча на 45 оборота Голямото събитие обаче беше появяването на първия ни тв приемник – той се оказа и първи в блока. Огромен нов-новеничък „ София 21-59”. Това промени радикално центъра на събиранията. Вече с неспокойствие чаках да стане 17:30, за се махне контролната картина и да се появи заставката на БТ за начало на програмата. Разбира се, нямаше какво кой знае за гледане от хлапе като мен – документални филми, вездесъщата национална музика, журналистика и така нататък Ноооо… настанеше ли 19:50, нямаше мощ, която да ме изчегърта от екрана – почваше „ Лека нощ деца”. Заставката за началото беше постоянно една – горският бенд, само че за край се редуваха 4 клипчета: къпещите се звезди на Сатурн, клоунът с „ балончета и пръчици леки”, мечето и катеричката и Сънчо, който идваше с вертолет да приспи непослушните зайчета. По-късно точно последният претекст бе създаден в най-различни разновидности. Най-популярните филмчета тогава бяха за джуджетата „ Милко и Морко”, кучетата „ Стафлик и Спагетка”, момчето с вълшебния молив, „ Болек и Лолек”, „ Обущарят Румцайс” (появил се малко по-късно), както и българското куклено „ Педя човек лакът брада”. Когато се появи и утринна стратегия, пристигна и времето на къртичето, „ Филопат и Патафил”, „ Патенцето Сатюрнен”, “Пожарната кола Фелицитас” и паметното през днешния ден „ Семейство Мейзга”. Съветски преносим радиоприменик „ Сокол “ с кожен калъф Вечерно време всички домашни се залепяха да чакат въртящото се земно кълбо на „ По света и у нас”. Всички помнят чичко Филипов и Геори Ламбрев, само че огромните звезди бяха тогава говорителките – Ани Цонева, Мария Тролева, Мария Янакиева и други Първата контролна таблица на Българска национална телевизия, появяваща се преди началото на програмата. Всъщност тв приемникът по това време беше и първата по своя жанр обществена мрежа. Дойдеше ли време за филм – бил той сериал като „ Семейство Калинкови”, „ С пагоните на дявола”, „ На всеки километър”, „ Зеленото чудовище”, „ Форсайтови”, ефирен спектакъл, или пък някой руски (основно) филм, на вратата започваше да се звъни. Съседите пристигаха един по един да заемат местата си пред екрана. Разбира се, никой не идваше с празни ръце, тъй че постоянно се заформяше и спонтанен ваучър. Макар че кой ти гледа ястие и пиянство – всички се захласваха в екрана и нямаше кой да ти обърне внимание. Веднъж дори като ми потече носа и никой не ме и погледна, използвах вратовръзката на най-близкия до мен, без дори да ме забележи. От друга страна пък, аз изпълнявах ролята на отдалеченото: „ Увеличи звука! Не, понижи го малко. Затъмни облика! Не, не доста мрачно стана – дай малко обратно!” и така нататък, и така нататък Съветски тв приемник „ Темп 6М “ Най-разгорещено ставаше в неделя, в случай че даваха някой мач. Тогава се събираха единствено мъжете, над масата се стелеше облак непробиваем цигарен пушек, миришеше на ракия и туршия от зелени домати, а самите възрастни бяха доста смешни, като скачаха и викаха непрестанно като луди. Най-странно ми беше, като ревнеха всички: „ Гоооооол!” И аз все питах: „ Ама къде е!?”, и постоянно получавах все един отговор: „ Ето го бе, не го ли видя?!” И аз обезверено се взирах в екрана с вяра да го видя къде е този голият… По-късно към този момент започнах да се взирам и по детско-юношеските сериали, които казани на сегашен език си бяха живи екшъни – като „ Четиримата танкисти и кучето”, за капитан Клос от „ Залог, по-голям от живота”, както и един другоземен африкански сериал „ Яо”. Съветски тв приемник „ Огонек “ Горкият тв приемник! Колко пердах е изял – той си знае. Не че нашето семейство беше от приключени садисти, просто студените заварки и некачественият монтаж си споделяха думата. Тъкмо на най-интересното и обликът почне да се движи нагоре-надолу или пък се появят шарени черги през средата. Тогава татко ми бързо отиваше до него и съвсем гальовно го тупваше в профил. Обикновено помагаше, само че в случай че се заинати – следваше отрезвяващ пестник от горната страна. Ако тв приемникът продължаваше да упорства – следваха нови плесници в профил, само че този път с очевидно наказателна цел. Най-накрая, след стабилен побой, картината се оправяше и всички отдъхвахме с облекчение. Един от първите български тв приемници – „ Опера “ Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ