Един от най-ранните англоезични разкази за диви деца е за

Един от най-ранните англоезични разкази за диви деца е за „ Йоан от Лиеж “, момчето, което е прекарало по-голямата част от младостта си изцяло изолирано в белгийската пустота. Според роман на сър Кенелм Дигби от 1644 година, Йоан бил избягал в гората, когато бил на 5-годишна възраст, с цел да се скрие от вражеските бойци в разгара на религиозна война.

По време на религиозните войни в Европа при започване на 17-ти век, селяни в Лиеж, Белгия, забелязали необичайно създание, което се появявало измежду техните свине и крави през нощта – „ звяр с толкоз странна форма “ с кичури коса, покриващи очевидно розова кожа. Селяните се обединили и решили да заловен този звяр, само че той постоянно успявал да им се изплъзне. След като сложили клопки, те най-сетне съумели да заловят животното и откритието, което създали, било ужасяващо. „ Звярът “ в действителност бил човек!

Разказът за откриването на Йоан от Лиеж е първият от всички за диви деца, записан на британски език. Сър Кенелм Диги, който разказва живота на Йоан, е британски мъдрец, академик и велможа. Той вижда историята на момчето като приказка за възмездие. Човекът става звяр и, както споделя той, още веднъж се връща към природата и мъжествеността. Според Майкъл Нютон, когато Йоан бил невръстно момче, в селото му се появили бойци, а фамилията и съседите му избягали и се скрили в гората. Момчето било, както сподели Дигби, с доста нерешителен темперамент и хукнал доста по-навътре в гората от всички останали, като се отделил от тях. Когато Йоан чул хората да го викат по име, той се тормозил, мислейки, че това са бойците, и ги пренебрегнал изцяло. По аргументи, които не са изцяло ясни от описа на Диби, момчето останало в гората в продължение на години. Той се хранел най-вече с корени и плодове. Открит е през една изключително тежка зима, до момента в който се е криел през нощта измежду селскостопанските животни на селяните, с цел да се стопли. От историята на Диби не излиза наяве нито какъв брой време Йоан е бил в гората, нито на каква възраст е бил, когато се е появил, въпреки че е бил още дете.

Когато било намерено, момчето било изгубило способността да приказва – признак, публикуван измежду дивите деца, които или са пропуснали когнитивния прозорец, в който хората могат да научат език, или са били прекомерно травмирани от връщането в обществото. Може би най-странната линия, която Дигби вижда при Йоан, било обонянието му. Подобно на куче или вълк, момчето можело да усети плодове и корени на огромно разстояние.

Цивилизацията е построена върху човешкото владичество над „ по-низките “ живи същества, без значение дали използваме месото им, кожата или труда им, с цел да задоволим потребностите си. Дивото дете заплашвало да промени всичко това, принуждавайки ни да попитаме какви сме ние, размивайки разликата сред другите равнища на тази подчиненост. Дигби обяснил, че Йоан като че ли е попаднал някъде в света сред индивида и животното и че това е мощно тревожно за хората, които са го видели. Една жена го съжалила. Душата я боляла „ да види човек, който е съвсем като звяр “. Йоан толкоз се привързал към нея, че когато тя излизала на полето да работи, той я намирал, следвайки аромата й като куче.

Йоан, обаче, в последна сметка се приспособил към обществото. Той станал „ като останалите елементарни мъже “, споделя Дигби. Той още веднъж се научил да приказва и както Диги написа, „ Предполагам, че той към момента е жив, с цел да опише по-добра история за себе си, в сравнение с съм го направил аз. “ Подобна история, обаче, в никакъв случай не се появила. Очевидно, сполучливата реинтеграция на Йоан в обществото е друга от доста други случаи на диви деца, при които дивата природа е оставила незаличима диря. Повечето диви деца в никакъв случай не живеят изцяло удобно измежду хората, избират наличието на животни, постоянно в никакъв случай не съумяват да научат език или даже да вървят изцяло изправени. Може би тъй като Джон бил по-възрастен, когато почнал да живее в гората, към този миг цивилизацията била оставила по-силна диря върху него. И след известно време той изгубил острото си подушване.

За доста диви деца било невероятно да се каже по какъв начин са прекарали годините си в дивия свят, защото толкоз малко хора могат да приказват, с цел да ни кажат. При липса на обстоятелства те се трансформирали в екрани, върху които можем да проектираме фантазиите си за това какво значи да бъдеш човек. Както изяснява Ерика Фъдж в книгата си „ Възприемане на животни: хора и животни в ранната съвременна британска просвета “, връщането на Йоан към говоренето би било изключително значимо за Дигби, мъдрец и почитател на Декарт, за който говоренето било най-важният белег на човечеството. Декарт изяснява, че даже един имбецил може да приказва, само че „ няма животно, колкото и да е напълно и в каквото и да е чудесно разположение при раждането си, което може да направи същото “. Животните нямали разсъдък или просветеност, те били автомати, аргументира се той. Подобно на машини, те можели да бъдат употребявани. С връщането на Йоан към способността да приказва и човечеството също се било върнало в верния йерархичен ред. Това, несъмнено, би сложило малко подозрение в мислите на Диги. Може би той е преувеличил „ възобновяване “ на Джон, с цел да се съчетае по-добре с неговата декартова философия.

През вековете по-късно по целия свят се появяват диви деца. Появяват се деца вълци, девойки от джунглата и деца, отглеждани от маймуни. Може би най-известният случай ще се появи през идващия век, когато Виктор, „ дивото момче от Аверон “, ще се появи във Франция и ще стане обект на голям брой проучвания. Въпреки обнадеждаващите подбуди на откривателите от Просвещението, Виктор в никакъв случай няма да проговори. Границата сред човек и животно ще се окаже по-малко ясна, в сравнение с Дигби му се желало.

Автор: Десислава Михалева