Мила, кой те излъга, че заслужаваш нещо по-добро?
Един от най-големите грехове на днешното човечество е лакомията. Господи, извънредно лакоми сме, и то не за храна, а за хора, за човешки страсти, за плът, за парченца душа. Сякаш в никакъв случай не ни е задоволително да бъдем единствено с един човек. Дали казусът е там, че хората просто не сме моногамни животни?
Аз имам вяра в моногамията (или по-скоро одобрявам концепцията за нея), тъй като другояче светът, в който живеем, би ми се сторил още по-несигурен. Ужасна е мисълта, че любовта все в миналото свършва, че всяко възприятие има период на валидност, не ми се желае да имам вяра, че е по този начин.
Edna предлага Подаръкът, който всяка майка заслужава за 8-ми март
Днес може да получим всичко на готово и сме презадоволени. Единственото, за което остана да се борим, е любовта. Но заслужава ли си да се борим за нещо, което като че ли постоянно си отива?
Къде тъкмо е казусът с любовта и за какво едно време хората са вярвали повече в силата на фамилията? Колко от вас, да вземем за пример, имат разведени баби и дядовци? А разведени прабаби и прадядовци? Нататък процентът става все по-малък и то не тъй като едно време хората не са могли да се развеждат, а тъй като не са изхвърляли счупеното, а са опитвали да го залепят и да употребяват още веднъж. Така са правили и с любовта си. Решавали са проблемите си, а не са казвали “край ” при най-малката пречка.
Днес казусът ни е, че постоянно търсим “нещо по-добро ”. Кой ни излъга, че постоянно има нещо по-добро, кой въобще ни излъга, че заслужаваме нещо по-добро? Вместо самите ние да опитаме да станем по-добри, непрекъснато търсим някой различен човек, който да ни накара да се усещаме по-добре, а това е грандиозна неточност.
iStock
Не знам тъкмо какво се е объркало в нас и къде по пътя, само че е реалност, че едно време хората са се избирали един различен, всеки ден, непрекъснато. И са се чакали. Прадядо ми се е бил на фронта, а в това време се е родила щерка му, която е видял месеци по-късно за първи път. И прабаба ми го е чакала, даже не си е помисляла, че за нея може да има някой по-подходящ, някой, който не е толкоз надалеч и може да ѝ обърне внимание тук и в този момент, на момента.
Сега сме станали пъклен нетърпеливи. Искаме всичко на секундата, нямаме самообладание да изчакаме малко за хубавото, да бъдем до нашия човек, даже и когато него го няма по някаква причина. Сега въображението ни рисува какви ли апокалиптични картини на изневери, когато той не ни дава отговор от 15 минути в месинджър. Нямаме никакво доверие на половинката ни, тъй като нямаме никакво доверие и в самите себе си.
Thinkstock
Лакоми сме, нетърпеливи сме и сме извънредно параноични, а това са условия, в които любовта се задушава и си отива. Може да се опитваме да я слагаме на командно дишане, търсейки нови хора, с които да я споделим, само че не променим ли себе си, в никакъв случай няма да успеем да ѝ вдъхнем живот още веднъж.
Istock
Аз имам вяра в моногамията (или по-скоро одобрявам концепцията за нея), тъй като другояче светът, в който живеем, би ми се сторил още по-несигурен. Ужасна е мисълта, че любовта все в миналото свършва, че всяко възприятие има период на валидност, не ми се желае да имам вяра, че е по този начин.
Edna предлага Подаръкът, който всяка майка заслужава за 8-ми март Днес може да получим всичко на готово и сме презадоволени. Единственото, за което остана да се борим, е любовта. Но заслужава ли си да се борим за нещо, което като че ли постоянно си отива?
Къде тъкмо е казусът с любовта и за какво едно време хората са вярвали повече в силата на фамилията? Колко от вас, да вземем за пример, имат разведени баби и дядовци? А разведени прабаби и прадядовци? Нататък процентът става все по-малък и то не тъй като едно време хората не са могли да се развеждат, а тъй като не са изхвърляли счупеното, а са опитвали да го залепят и да употребяват още веднъж. Така са правили и с любовта си. Решавали са проблемите си, а не са казвали “край ” при най-малката пречка.
Днес казусът ни е, че постоянно търсим “нещо по-добро ”. Кой ни излъга, че постоянно има нещо по-добро, кой въобще ни излъга, че заслужаваме нещо по-добро? Вместо самите ние да опитаме да станем по-добри, непрекъснато търсим някой различен човек, който да ни накара да се усещаме по-добре, а това е грандиозна неточност.
iStock Не знам тъкмо какво се е объркало в нас и къде по пътя, само че е реалност, че едно време хората са се избирали един различен, всеки ден, непрекъснато. И са се чакали. Прадядо ми се е бил на фронта, а в това време се е родила щерка му, която е видял месеци по-късно за първи път. И прабаба ми го е чакала, даже не си е помисляла, че за нея може да има някой по-подходящ, някой, който не е толкоз надалеч и може да ѝ обърне внимание тук и в този момент, на момента.
Сега сме станали пъклен нетърпеливи. Искаме всичко на секундата, нямаме самообладание да изчакаме малко за хубавото, да бъдем до нашия човек, даже и когато него го няма по някаква причина. Сега въображението ни рисува какви ли апокалиптични картини на изневери, когато той не ни дава отговор от 15 минути в месинджър. Нямаме никакво доверие на половинката ни, тъй като нямаме никакво доверие и в самите себе си.
Thinkstock Лакоми сме, нетърпеливи сме и сме извънредно параноични, а това са условия, в които любовта се задушава и си отива. Може да се опитваме да я слагаме на командно дишане, търсейки нови хора, с които да я споделим, само че не променим ли себе си, в никакъв случай няма да успеем да ѝ вдъхнем живот още веднъж.
Istock Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ