Краят е моето начало: Един баща разказва на сина си голямото пътешествие из живота
Един дзен духовник седи в тишината на своята килия. Взема четка и доста концентрирано рисува кръг, който го затваря. Това е последният жест на ръката му на тази земя. В края на дните си Тициано Терцани споделя на сина си Фолко за своето огромно житейско странствуване и за това – какво е животът.
Така в Орсиня, под едно дърво на две крачки от гомпата, неговата къщурка в тибетски жанр, в прелестно положение на духа той приказва за живота, минал в пътешестване из света в разкриване на истината. И търсейки смисъла на толкоз неща, които е направил, и на толкоз хора, в които се е превръщал, минава през огромните пристрастености на своето време.
Напомня на младите какъв брой значими са фантазията, любознанието към особеното и смелостта да се води свободен, същински живот, богат на завършения и обич.
„ Ала в това време ти си пристигнал да ми държиш ръката и това ни дава опция да поговорим за пътешествието на това момченце, родено на улица „ Пизана “ в работническия квартал на Флоренция, което попада измежду огромните исторически събития на своето време – войната във Виетнам, в Китай, рухването на Съветския съюз – по-късно отива в Хималаите и в този момент е тук, в дребната си Хималая в очакване на този съгласно мен прелестен час.
Та значи, това е краят, само че и началото на една история, която е моят живот, и за който ще ми бъде към момента прелестно да си поговоря с теб и да забележим дружно, в последна сметка, дали има смисъл.
Ако ме попиташ какво оставям най-после, оставям една книга, която може би ще помогне на някого да види по-добре света, както аз го усещам по този начин мощно. “ – ТицианоТерцани
***
Тициано Терцани е роден във Флоренция през 1938 година Повече от трийсет години живее в Азия дружно с жена си Анджела и с децата си Саския и Фолко. Той е публицист, есеист и на първо място публицист. Работи като сътрудник за немския седмичник Дер Шпигел и сътрудничи на известните италиански вестници: Еспресо, Ла Република и Кориере каузи Сера. Описва огромните събития, на които е очевидец, в книги, преведени на доста езици: „ Леопардова кожа “ и „ Хай Понг! Освобождението на Сайгон “ - за войната във Виетнам; „ Забранената врата “ - за Китай след Мао; „ Лека нощ, господин Ленин “ - за разпадането на Съветския съюз. Сборникът „ В Азия “ включва най-хубавите му публикации за Изтока. През 1995 година разгласява „ Един вещател ми сподели “. През 2002 година излиза книгата „ Писма против войната “ – едно обръщение за мир, което Тициано Терцани насочва в желанието си да спре задълбочаването на рецесията Изток - Запад след американското нахлуване над Афганистан. В последната си книга „ Още един кръг с въртележката “ (2004), написана в другите етапи на лекуването на рака, той се пита за смисъла на човешкото битие. Умира в Орсиня през юли 2004 година Завещава ни диалозите със сина си, които се трансформират в химн на живота.
Голямата му известност се дължи освен на забавния жанр, с който ни прави очевидци на значими моменти в човешката история, само че и на живота му, отдаден в търсене на истината.
От 2005 година всяка година се връчва премията „ Тициано Терцани “ на създатели, чиито книги оказват помощ на читателите да схванат света, в който живеят.
***
Заповядайте на представянето на книгата от Тициано Терцани „ КРАЯТ Е МОЕТО НАЧАЛО. Един татко споделя на сина си огромното странствуване из живота “.
22 май (сряда) 2019 година, 18,30 ч. – Книжен Център „ Гринуич “
Събитието се организира със специфичното присъединяване на Луиджина Педди, шеф на Италианския културен институт, и журналиста Якопо Сторни, сътрудник на Corriere Fiorentino иCorriere della Sera. Водещ на събитието е Георги Тошев. Ще участва и Пенка Манолова, преводач на „ Краят е моето начало “.
Премиерата е проведена взаимно с Италианския културен институт – София.
***
Отзив за книгата:
https://www.corriere.it/solferino/severgnini/07-03-10/09.spm
„ Краят е моето начало “, Тициано Терцани
Здравей, Бепе!
Точно в тези дни, в които се споделя за отвличането на Мастроджакомо, прочетох книгата „ Краят е моето начало “ на Т. Терцани. Това е една въодушевяваща книга, един необикновен живот, в основата на който стои желанието да се опознае действителността такава, каквато е; блян, който най-много за публицистите би трябвало да е водещ. Терцани споделя за войната във Виетнам, правейки читателя съпричастен не посредством конференции, а пренасяйки го на мястото, разказвайки историята на човек със семейство, който изпитва страсти, има мемоари. Защото както споделя Терцани: „ Ако приказваш със съпричастие за едно събитие, което си видял, това трансформира нещата, тъй като предаваш твоята страст на читателя “. Говори за измененията, настъпили в света и в самия него, само че най-много приказва за свободата да бъдеш себе си, да живееш по този начин, както интуицията ти подсказва, да избираш какъв искаш да бъдеш и да се променяш, когато събитията или твоите стремежи го изискват. Описан по този начин, наподобява като човек, живял в самотност, но той приказва за другари и за една същинска обич: „ Това е най-точното нещо, което си споделил, тъй като тя бе всичко. Първо, създаваше сигурност, към която кръжеше всичко, убеденост за независимост и чувство за сигурност. Тя бе това, което огромният бенгалски стихотворец, който изтъквам постоянно, е съумял по този начин добре да опише: стълбът, на който слонът се оставя да го вържат с копринен конец. Ако слонът подръпне малко, може да избяга, когато си желае, но не го дърпа. Избрал е да бъде завързан с копринен конец за този дирек. Този избор направих и аз, когато бяхмного млад, бях на осемнадесет години и този избор бе огромната, огромната опорна точка на моя живот. (…)И по какъв начин се разпознава един подобен човек? Не го разпознаваш. Усещаш, че няма опция “. Знам, че не е нужно да се популяризира книгата, само че живо я предлагам, тъй като надълбоко в житейския роман на Терцани могат да се открият забавни гледни точки за превъзмогване и на персонални (собствени) подозрения.
Eнца Фераро, [email protected]
Откъси от „ Краят е моето начало “
Из глава „ Журналисти “:
ТИЦИАНО: Знаеш ли, за публицистиката бяха героични времена… преди публицистиката да бъде прокълнато унищожена от малкия екран в опита си да я имитира, да бъде принудена да се трансформира в театър.
В ония времена се пишеше в действителност. За страдание, малкия екран, скъсявайки времето, което човек посвещава на нещо – с изключение на на ужасния повсеместен проблем на свръхпредлагането на всички ония артикули, които ти се популяризират, с цел да имаш „ избор “, – направи по този начин, че и вестниците се превърнаха в средства за три минути внимание, като телевизионна реклама, в която всичко се изгубва в осведомителния миш-маш.
Днес е невероятно да се написа дълго, както се пишеше преди. Тогава, каква е наклонността? Да правиш шоу. Да не се опитваш да се задълбочаваш. Да създадеш сцена: една статийка със фотография, една умопомрачителна история. Стига, край, повече не се приказва. Това е огромно опорочаване на журналистическата задача. Мисля, че през днешния ден да се прави това, което правех аз в ония години, това, което правехме ние, би било невероятно, тъй като няма същото пространство.
Знаеш ли, желаех да опиша на другите това, което не могат да видят, което не могат да чуят, на което не могат да усетят миризмата. Виждаш по малкия екран: даже и мъртвите не те впечатляват, даже и кръвта, прекомерно алена, наподобява, като че ли че не е същинска. Съвсем друго нещо е, в случай че разкажеш за това с възприятието, с което си го претърпял. Това трансформира доста нещата, тъй като предаваш твоята страст на читателя. Това го разбрах доста бързо. Научих го от великите.
(…)
Да си публицист ми се струваше огромна и значима функционалност и съгласно мен тя и в този момент може да се извършва, в случай че някой съумее да твори същинска публицистика.
Проблемът е, че всичко е изцапано. Близостта с властта, необходимостта да се пази тази власт, сътвори обстановка, която към този момент не е същата като преди, когато силата на публицистиката бе в нейната самостоятелност. Знаеш ли, тя бе и икономическа самостоятелност. Когато вестниците зависят от рекламите, както е в Италия, а рекламата е в ръцете на тези, които държат политическата власт, по какъв начин можеш да си свободен? Когато вестниците са притежание на огромни компании, против които няма да можеш да пишеш в никакъв случай, и които имат свои политически ползи, по какъв начин да правиш същинска журналистика?
Из глава „ Историята “:
Историята. Как я почувствах Историята! Видях в Централна Азия по какъв начин падна първата скулптура на Ленин с крясъка: „ Аллах акбар, Аллах акбар! “ Аллах е популярен. И през днешния ден има Ал Кайда. Виждаш ли връзката? Само простаци късогледи и кретени не виждат връзката, която съществува сред края на комунизма като бунтовна идеология на потиснатите – както ти обясних във връзка с комунизма на Мао и Хо Ши Мин – и на днешния ислямски фундаментализъм.
Ако не разберете това, нищо не разбирате!
ФОЛКО: Ислямският фундаментализъм е новият…
ТИЦИАНО: Взе мястото на марксизма-ленинизма. Преди, който искаше да се бори против западния капитализъм за един друг свят или, забелязано от тяхната позиция, за един по-добър свят, прибягваше до марксизма-ленинизма, тъй като бе оръжието на времето. Или по какъв начин да го кажа, в случай че през днешния ден водиш война, използваш един тип оръжия, един тип танкове. Преди 100 години войната се е водила с други оръжия, когато е нямало автомати. Тогава изстрелваш един патрон и би трябвало отново да зареждаш. Днес – та-та-та-та-та! Тогава ленинизмът бе оръжието на времето за доста националистически и самостоятелни придвижвания в Азия. Той бе идеологията, която даваше дисциплинираност, даваше насочна точка.
Когато това оръжие отпадна, роди се ново.
Ако не схванеш това, няма да схванеш нищо, не разбираш Ал Кайда.
ФОЛКО: Интересно.
ТИЦИАНО: Знаеш ли, постоянно съм се интересувал от човечеството. Човекът, що за вид е? Поради това най-после стигнах до странния, само че забавен въпрос: „ Кой съм аз? “ – който в действителност е въпросът на всички ни. Този човек, този човек… В последна сметка индивидът, човечеството ме сграбчи. Къде отива? Какви ги прави? Подобрява ли се, или не?
Историята е това, нали?
ФОЛКО: И ония моменти, в които си почувствал Историята…
ТИЦИАНО: Тези моменти бяха някакъв възторг.
ФОЛКО: И кои бяха те в живота ти?
ТИЦИАНО: Разбира се, рухването на Сайгон. Със сигурност рухването на Съветския съюз, само че там бе някакъв нечуван възторг, тъй като откривах неща, които не си представях. Ти, ти можеш ли да си го представиш? Може би не, тъй като си доста млад. Ала ние израснахме, мислейки: „ Тук е Западна Европа, след това има стена и hicsuntleones*, и има Съветски съюз “. Съветски съюз: всички идентични. Пада тази стена, по някакъв метод успяваш да влезеш и откриваш… Съветски съюз, но къде е?! Тук са монголци, там има уйгури, там пък казаци, там са мюсюлмани, тия ненавиждат ония другите… Господи, всичко това би трябвало да бъде разучено!
ФОЛКО: За теб тогава това е бил висш миг. Какви други е имало?
ТИЦИАНО: Трябва да помисля.
ФОЛКО: Със Стареца в Хималаите?
Из глава „ Япония “:
ТИЦИАНО: Аз имам огромно леговище, когато сегашното не ме интересува, и това е Историята. Помниш ли, че едно от нещата, заради които бях любопитен да отида в Азия, бе, че желаех да видя дали на западните решения от стопански и обществен вид има вероятни други възможности? Защото аз съм уверен, че единствено разнообразието на света основава жизнеспособност и дава по-голяма независимост на хората, до момента в който уравняването съгласно авансово открити модели не прави нищо друго, с изключение на да изостри някои обстановки и да елиминира толкоз хубави други възможности.
Защото е все същата история. Все западняците отиват да чукат на вратите на другите континенти с претекста, че оферират верните правила, през днешния ден това са демокрацията и свободата; през XIX век – свободният пазар; още по-рано – християнството. Тогава, през 1853 година, американците се явяват на японците с четири канонерки, фамозните „ черни кораби “ на комодор Пери, с цел да ги принудят да им отворят границите си и да могат да им продават стоките си. Това е и една от аргументите, заради която португалците са пристигнали в Макао: желали да отворят границите на Китай, с цел да им продават огледалцата си и да им откраднат подправките и всичко това, което ги интересувало. Историята на западната агресия е все една и съща. Военните кораби на Пери пристигнали да отварят японските пазари с претекста, че свободният пазар служи на всички и всички ще завоюват.
Същото се случи и с Китай.
ФОЛКО: Там влязоха англичаните с войните за опиума.
ТИЦИАНО: Да. Япония остана прекомерно наранена от личното си безсилие пред военните американски кораби, тъй като се смяташе за огромна цивилизация с антична традиция: самураите със сабите и прочие Обаче другите заплашват да изстрелят два топовни удара – взрив! И тогава те измислят доста остроумен проект: давайки си сметка, че с техните сили и обичаи няма да могат да се опълчват на Запада, японците вземат решение, че единственият метод да оцелеят е да станат западняци.
И тук се случва нещо, което за нас през днешния ден е невъобразимо, само че като четеш книгите оттогава, е очарователно. За къс период, по времето на император Мейджи, японците извършват плана Япония да се трансформира в страна по западен пример с една непримиримост, на която единствено те са способни. Трябвало да се строят железници, заради което копирали гарите. Копирали ги! Железопътната гара на Токио бе тъкмо копие на гарата в Амстердам; копирали военните униформи на пруската войска. Поканили стотици чужденци, наречени ятои, с цел да ги научат по какъв начин да вършат нещата по западен метод. Членовете на благородните фамилии от династията Мейджи се обличали по западна мода и се научили да танцуват валс. Копирали гражданските и правосъдни западни кодекси; основали войска по западен образец; пренесли са от англичаните моделите на военните кораби и си построили свои. Трябва да се каже, с огромен триумф, тъй като тази Япония единствено за няколко десетилетия се модернизирала и при започване на XX век към този момент провокира най-големите азиатски сили и ги побеждава във война: първо Китайската империя на манджурите; след това с една-две морски борби и Руската царска империя, която тогава е най-голямата западна мощ в Азия.
Така на собствен ред Япония става огромна икономическа и военна мощ. Любопитно, нали? Превъоръжава се и следва политика, която целѝ владеенето на Азия с претекста да я освободи от игото на белия колониализъм, откъдето следва Втората международна война и по този начин все в тоя дух.
Ала за мен, който бях любопитен да видя по какъв метод тези антични култури можеха да основат културна и икономическа опция на нашия свят, Япония бе противоположното на това, което търсех, тъй като бе най-изтънченият образец на сляпо подражателство с максимален триумф на западната система. Копие, което бе в допълнение усъвършенствано след Втората международна война, по кое време то страната, победена, се заема да преправи фабриките си съгласно моделите на американския тейлъризъм, доведен до пароксизъм.
ФОЛКО: Теоризъм?
ТИЦИАНО: Тейлъризъм. Това е един тип стахановизъм: да работиш от ден на ден.
Интересна е тази история на западнизация, нали? Знаеш ли, когато видиш възрастните японци да обличат кимоната си или техните юкатасамо за церемониите, а през останалото време водят живот със сако и вратовръзка…Помисли какво бе Япония, какво благосъстояние оферираше тя!
Западният модел към този момент е признат от всички. Достигна и до Китай, в Югоизточна Азия, в Сингапур, в цялостен Индокитай – единствено Лаос оцелява по някакъв метод – и това е тематика, към която се връщам непрекъснато в „ Един гадател… “: радостното самоубийство на Азия в интерес на модел на развиване от западен вид, поради който тези страни се отхвърлят от своето лично.
Из глава „ Властта “:
Най-лесният капан, от дълго време желаех да ти приказвам за това, е властта.
Като за човек с моята специалност честата среща с властта е нужна, неизбежна е. Всеки тип власт: властта-убиец, справедливата власт, властта…Властта. Тя дефинира орисите на света, и ти, който си там, с цел да го опишеш, би трябвало да отидеш до Властта и да я попиташ по какъв начин стоят нещата.
Ето, още веднъж, без да съм си го споделил някоя заран като обет, без да съм стигнал до това през непознати констатации, постоянно съм изпитвал омерзение от властта. Може би надълбоко в себе си съм анархист, но като видя президент, министър, военачалник, всички с техния победоносен тип, всички с хапчето си, което ти препродават, постоянно са ме полазвали тръпки. Моят инстинкт постоянно е бил да заставам надалеч от това. Наистина да заставам далеко, до момента в който през днешния ден виждам доста младежи, които се любуват, които разцъфват при концепцията да са покрай Властта, да са на „ ти “ с Властта, да спят в леглото с Властта, да отидат на вечеря с Властта, с цел да се докопат до искра, популярност, информация може би. Аз това в никакъв случай не съм го правил. Можеш да го наречеш и форма на нравственост.
Гласът му спада.
Защото властта корумпира, увива те, придърпва те към себе се! Разбираш ли? Ако застанеш до претендент за президент в изборната акция, в случай че отидеш на вечеря с него и разговаряш, ставаш негов послушник, нали? Негов инструмент.
Никога не ми е харесвало. Винаги имах това възприятие за горделивост, че аз стоях пред Властта, гледах я, измервах я и след това я пращах по дяволите. Отварях вратата, прекрачвах, влизах вътре, само че когато бях в нейната стая, вместо да ѝ се подмазвам, следях какво не е наред, задавах въпроси. Аз съм от ония публицисти, които на международните конференции бяха пословични със задаването на най-провокиращите въпроси, от тези, каквито през днешния ден не се задават. Такива, които не виждаш да се насочат към КондолизаРайс, която оная вечер сподели: „ С Организация на обединените нации в този момент добре се разбираме “. Достатъчно бе някой да вземе вестник от преди две години: „ Един миг! На 14 май в 5.40 ч по Си Би Ес оповестиха: „ Организация на обединените нации е без значение, цялостна е с убийци и диктатори. А в този момент Организация на обединените нации панацея ли е? Подигравате ли ни се?! “
Смея се.
Това е публицистиката. Най-ужасни са публицистите, които са в Пентагона, в Министерството на външните работи, все там, подготвени да изпият едно кафе. Обявява се „ Пресконференция! “ и те тичат. Пристига Буш или Ръмсфелд, които споделят: „ Значи, Джон, ти какво искаш да знаеш? “
Ама какъв Джон?!
ФОЛКО: Тоест би трябвало да се провокира властта ли?
ТИЦИАНО: Това е специалността. Извинявай, раздялите на властта в областта на страната кои са? Законодателна, изпълнителна, правосъдна. Но има една четвърта власт: печатът и средствата за информация, които управляват правосъдната, изпълнителната и законодателната власт.
ФОЛКО: Контролират ли ги?
ТИЦИАНО: Контролират ги, вземат им мярката, подлагат ги на изпит, с цел да схванат дали няма някаква машинация.
ФОЛКО: И в случай че е по този начин, какво се случва?
ТИЦИАНО: Системата не действа.
Така в Орсиня, под едно дърво на две крачки от гомпата, неговата къщурка в тибетски жанр, в прелестно положение на духа той приказва за живота, минал в пътешестване из света в разкриване на истината. И търсейки смисъла на толкоз неща, които е направил, и на толкоз хора, в които се е превръщал, минава през огромните пристрастености на своето време.
Напомня на младите какъв брой значими са фантазията, любознанието към особеното и смелостта да се води свободен, същински живот, богат на завършения и обич.
„ Ала в това време ти си пристигнал да ми държиш ръката и това ни дава опция да поговорим за пътешествието на това момченце, родено на улица „ Пизана “ в работническия квартал на Флоренция, което попада измежду огромните исторически събития на своето време – войната във Виетнам, в Китай, рухването на Съветския съюз – по-късно отива в Хималаите и в този момент е тук, в дребната си Хималая в очакване на този съгласно мен прелестен час.
Та значи, това е краят, само че и началото на една история, която е моят живот, и за който ще ми бъде към момента прелестно да си поговоря с теб и да забележим дружно, в последна сметка, дали има смисъл.
Ако ме попиташ какво оставям най-после, оставям една книга, която може би ще помогне на някого да види по-добре света, както аз го усещам по този начин мощно. “ – ТицианоТерцани
***
Тициано Терцани е роден във Флоренция през 1938 година Повече от трийсет години живее в Азия дружно с жена си Анджела и с децата си Саския и Фолко. Той е публицист, есеист и на първо място публицист. Работи като сътрудник за немския седмичник Дер Шпигел и сътрудничи на известните италиански вестници: Еспресо, Ла Република и Кориере каузи Сера. Описва огромните събития, на които е очевидец, в книги, преведени на доста езици: „ Леопардова кожа “ и „ Хай Понг! Освобождението на Сайгон “ - за войната във Виетнам; „ Забранената врата “ - за Китай след Мао; „ Лека нощ, господин Ленин “ - за разпадането на Съветския съюз. Сборникът „ В Азия “ включва най-хубавите му публикации за Изтока. През 1995 година разгласява „ Един вещател ми сподели “. През 2002 година излиза книгата „ Писма против войната “ – едно обръщение за мир, което Тициано Терцани насочва в желанието си да спре задълбочаването на рецесията Изток - Запад след американското нахлуване над Афганистан. В последната си книга „ Още един кръг с въртележката “ (2004), написана в другите етапи на лекуването на рака, той се пита за смисъла на човешкото битие. Умира в Орсиня през юли 2004 година Завещава ни диалозите със сина си, които се трансформират в химн на живота.
Голямата му известност се дължи освен на забавния жанр, с който ни прави очевидци на значими моменти в човешката история, само че и на живота му, отдаден в търсене на истината.
От 2005 година всяка година се връчва премията „ Тициано Терцани “ на създатели, чиито книги оказват помощ на читателите да схванат света, в който живеят.
***
Заповядайте на представянето на книгата от Тициано Терцани „ КРАЯТ Е МОЕТО НАЧАЛО. Един татко споделя на сина си огромното странствуване из живота “.
22 май (сряда) 2019 година, 18,30 ч. – Книжен Център „ Гринуич “
Събитието се организира със специфичното присъединяване на Луиджина Педди, шеф на Италианския културен институт, и журналиста Якопо Сторни, сътрудник на Corriere Fiorentino иCorriere della Sera. Водещ на събитието е Георги Тошев. Ще участва и Пенка Манолова, преводач на „ Краят е моето начало “.
Премиерата е проведена взаимно с Италианския културен институт – София.
***
Отзив за книгата:
https://www.corriere.it/solferino/severgnini/07-03-10/09.spm
„ Краят е моето начало “, Тициано Терцани
Здравей, Бепе!
Точно в тези дни, в които се споделя за отвличането на Мастроджакомо, прочетох книгата „ Краят е моето начало “ на Т. Терцани. Това е една въодушевяваща книга, един необикновен живот, в основата на който стои желанието да се опознае действителността такава, каквато е; блян, който най-много за публицистите би трябвало да е водещ. Терцани споделя за войната във Виетнам, правейки читателя съпричастен не посредством конференции, а пренасяйки го на мястото, разказвайки историята на човек със семейство, който изпитва страсти, има мемоари. Защото както споделя Терцани: „ Ако приказваш със съпричастие за едно събитие, което си видял, това трансформира нещата, тъй като предаваш твоята страст на читателя “. Говори за измененията, настъпили в света и в самия него, само че най-много приказва за свободата да бъдеш себе си, да живееш по този начин, както интуицията ти подсказва, да избираш какъв искаш да бъдеш и да се променяш, когато събитията или твоите стремежи го изискват. Описан по този начин, наподобява като човек, живял в самотност, но той приказва за другари и за една същинска обич: „ Това е най-точното нещо, което си споделил, тъй като тя бе всичко. Първо, създаваше сигурност, към която кръжеше всичко, убеденост за независимост и чувство за сигурност. Тя бе това, което огромният бенгалски стихотворец, който изтъквам постоянно, е съумял по този начин добре да опише: стълбът, на който слонът се оставя да го вържат с копринен конец. Ако слонът подръпне малко, може да избяга, когато си желае, но не го дърпа. Избрал е да бъде завързан с копринен конец за този дирек. Този избор направих и аз, когато бяхмного млад, бях на осемнадесет години и този избор бе огромната, огромната опорна точка на моя живот. (…)И по какъв начин се разпознава един подобен човек? Не го разпознаваш. Усещаш, че няма опция “. Знам, че не е нужно да се популяризира книгата, само че живо я предлагам, тъй като надълбоко в житейския роман на Терцани могат да се открият забавни гледни точки за превъзмогване и на персонални (собствени) подозрения.
Eнца Фераро, [email protected]
Откъси от „ Краят е моето начало “
Из глава „ Журналисти “:
ТИЦИАНО: Знаеш ли, за публицистиката бяха героични времена… преди публицистиката да бъде прокълнато унищожена от малкия екран в опита си да я имитира, да бъде принудена да се трансформира в театър.
В ония времена се пишеше в действителност. За страдание, малкия екран, скъсявайки времето, което човек посвещава на нещо – с изключение на на ужасния повсеместен проблем на свръхпредлагането на всички ония артикули, които ти се популяризират, с цел да имаш „ избор “, – направи по този начин, че и вестниците се превърнаха в средства за три минути внимание, като телевизионна реклама, в която всичко се изгубва в осведомителния миш-маш.
Днес е невероятно да се написа дълго, както се пишеше преди. Тогава, каква е наклонността? Да правиш шоу. Да не се опитваш да се задълбочаваш. Да създадеш сцена: една статийка със фотография, една умопомрачителна история. Стига, край, повече не се приказва. Това е огромно опорочаване на журналистическата задача. Мисля, че през днешния ден да се прави това, което правех аз в ония години, това, което правехме ние, би било невероятно, тъй като няма същото пространство.
Знаеш ли, желаех да опиша на другите това, което не могат да видят, което не могат да чуят, на което не могат да усетят миризмата. Виждаш по малкия екран: даже и мъртвите не те впечатляват, даже и кръвта, прекомерно алена, наподобява, като че ли че не е същинска. Съвсем друго нещо е, в случай че разкажеш за това с възприятието, с което си го претърпял. Това трансформира доста нещата, тъй като предаваш твоята страст на читателя. Това го разбрах доста бързо. Научих го от великите.
(…)
Да си публицист ми се струваше огромна и значима функционалност и съгласно мен тя и в този момент може да се извършва, в случай че някой съумее да твори същинска публицистика.
Проблемът е, че всичко е изцапано. Близостта с властта, необходимостта да се пази тази власт, сътвори обстановка, която към този момент не е същата като преди, когато силата на публицистиката бе в нейната самостоятелност. Знаеш ли, тя бе и икономическа самостоятелност. Когато вестниците зависят от рекламите, както е в Италия, а рекламата е в ръцете на тези, които държат политическата власт, по какъв начин можеш да си свободен? Когато вестниците са притежание на огромни компании, против които няма да можеш да пишеш в никакъв случай, и които имат свои политически ползи, по какъв начин да правиш същинска журналистика?
Из глава „ Историята “:
Историята. Как я почувствах Историята! Видях в Централна Азия по какъв начин падна първата скулптура на Ленин с крясъка: „ Аллах акбар, Аллах акбар! “ Аллах е популярен. И през днешния ден има Ал Кайда. Виждаш ли връзката? Само простаци късогледи и кретени не виждат връзката, която съществува сред края на комунизма като бунтовна идеология на потиснатите – както ти обясних във връзка с комунизма на Мао и Хо Ши Мин – и на днешния ислямски фундаментализъм.
Ако не разберете това, нищо не разбирате!
ФОЛКО: Ислямският фундаментализъм е новият…
ТИЦИАНО: Взе мястото на марксизма-ленинизма. Преди, който искаше да се бори против западния капитализъм за един друг свят или, забелязано от тяхната позиция, за един по-добър свят, прибягваше до марксизма-ленинизма, тъй като бе оръжието на времето. Или по какъв начин да го кажа, в случай че през днешния ден водиш война, използваш един тип оръжия, един тип танкове. Преди 100 години войната се е водила с други оръжия, когато е нямало автомати. Тогава изстрелваш един патрон и би трябвало отново да зареждаш. Днес – та-та-та-та-та! Тогава ленинизмът бе оръжието на времето за доста националистически и самостоятелни придвижвания в Азия. Той бе идеологията, която даваше дисциплинираност, даваше насочна точка.
Когато това оръжие отпадна, роди се ново.
Ако не схванеш това, няма да схванеш нищо, не разбираш Ал Кайда.
ФОЛКО: Интересно.
ТИЦИАНО: Знаеш ли, постоянно съм се интересувал от човечеството. Човекът, що за вид е? Поради това най-после стигнах до странния, само че забавен въпрос: „ Кой съм аз? “ – който в действителност е въпросът на всички ни. Този човек, този човек… В последна сметка индивидът, човечеството ме сграбчи. Къде отива? Какви ги прави? Подобрява ли се, или не?
Историята е това, нали?
ФОЛКО: И ония моменти, в които си почувствал Историята…
ТИЦИАНО: Тези моменти бяха някакъв възторг.
ФОЛКО: И кои бяха те в живота ти?
ТИЦИАНО: Разбира се, рухването на Сайгон. Със сигурност рухването на Съветския съюз, само че там бе някакъв нечуван възторг, тъй като откривах неща, които не си представях. Ти, ти можеш ли да си го представиш? Може би не, тъй като си доста млад. Ала ние израснахме, мислейки: „ Тук е Западна Европа, след това има стена и hicsuntleones*, и има Съветски съюз “. Съветски съюз: всички идентични. Пада тази стена, по някакъв метод успяваш да влезеш и откриваш… Съветски съюз, но къде е?! Тук са монголци, там има уйгури, там пък казаци, там са мюсюлмани, тия ненавиждат ония другите… Господи, всичко това би трябвало да бъде разучено!
ФОЛКО: За теб тогава това е бил висш миг. Какви други е имало?
ТИЦИАНО: Трябва да помисля.
ФОЛКО: Със Стареца в Хималаите?
Из глава „ Япония “:
ТИЦИАНО: Аз имам огромно леговище, когато сегашното не ме интересува, и това е Историята. Помниш ли, че едно от нещата, заради които бях любопитен да отида в Азия, бе, че желаех да видя дали на западните решения от стопански и обществен вид има вероятни други възможности? Защото аз съм уверен, че единствено разнообразието на света основава жизнеспособност и дава по-голяма независимост на хората, до момента в който уравняването съгласно авансово открити модели не прави нищо друго, с изключение на да изостри някои обстановки и да елиминира толкоз хубави други възможности.
Защото е все същата история. Все западняците отиват да чукат на вратите на другите континенти с претекста, че оферират верните правила, през днешния ден това са демокрацията и свободата; през XIX век – свободният пазар; още по-рано – християнството. Тогава, през 1853 година, американците се явяват на японците с четири канонерки, фамозните „ черни кораби “ на комодор Пери, с цел да ги принудят да им отворят границите си и да могат да им продават стоките си. Това е и една от аргументите, заради която португалците са пристигнали в Макао: желали да отворят границите на Китай, с цел да им продават огледалцата си и да им откраднат подправките и всичко това, което ги интересувало. Историята на западната агресия е все една и съща. Военните кораби на Пери пристигнали да отварят японските пазари с претекста, че свободният пазар служи на всички и всички ще завоюват.
Същото се случи и с Китай.
ФОЛКО: Там влязоха англичаните с войните за опиума.
ТИЦИАНО: Да. Япония остана прекомерно наранена от личното си безсилие пред военните американски кораби, тъй като се смяташе за огромна цивилизация с антична традиция: самураите със сабите и прочие Обаче другите заплашват да изстрелят два топовни удара – взрив! И тогава те измислят доста остроумен проект: давайки си сметка, че с техните сили и обичаи няма да могат да се опълчват на Запада, японците вземат решение, че единственият метод да оцелеят е да станат западняци.
И тук се случва нещо, което за нас през днешния ден е невъобразимо, само че като четеш книгите оттогава, е очарователно. За къс период, по времето на император Мейджи, японците извършват плана Япония да се трансформира в страна по западен пример с една непримиримост, на която единствено те са способни. Трябвало да се строят железници, заради което копирали гарите. Копирали ги! Железопътната гара на Токио бе тъкмо копие на гарата в Амстердам; копирали военните униформи на пруската войска. Поканили стотици чужденци, наречени ятои, с цел да ги научат по какъв начин да вършат нещата по западен метод. Членовете на благородните фамилии от династията Мейджи се обличали по западна мода и се научили да танцуват валс. Копирали гражданските и правосъдни западни кодекси; основали войска по западен образец; пренесли са от англичаните моделите на военните кораби и си построили свои. Трябва да се каже, с огромен триумф, тъй като тази Япония единствено за няколко десетилетия се модернизирала и при започване на XX век към този момент провокира най-големите азиатски сили и ги побеждава във война: първо Китайската империя на манджурите; след това с една-две морски борби и Руската царска империя, която тогава е най-голямата западна мощ в Азия.
Така на собствен ред Япония става огромна икономическа и военна мощ. Любопитно, нали? Превъоръжава се и следва политика, която целѝ владеенето на Азия с претекста да я освободи от игото на белия колониализъм, откъдето следва Втората международна война и по този начин все в тоя дух.
Ала за мен, който бях любопитен да видя по какъв метод тези антични култури можеха да основат културна и икономическа опция на нашия свят, Япония бе противоположното на това, което търсех, тъй като бе най-изтънченият образец на сляпо подражателство с максимален триумф на западната система. Копие, което бе в допълнение усъвършенствано след Втората международна война, по кое време то страната, победена, се заема да преправи фабриките си съгласно моделите на американския тейлъризъм, доведен до пароксизъм.
ФОЛКО: Теоризъм?
ТИЦИАНО: Тейлъризъм. Това е един тип стахановизъм: да работиш от ден на ден.
Интересна е тази история на западнизация, нали? Знаеш ли, когато видиш възрастните японци да обличат кимоната си или техните юкатасамо за церемониите, а през останалото време водят живот със сако и вратовръзка…Помисли какво бе Япония, какво благосъстояние оферираше тя!
Западният модел към този момент е признат от всички. Достигна и до Китай, в Югоизточна Азия, в Сингапур, в цялостен Индокитай – единствено Лаос оцелява по някакъв метод – и това е тематика, към която се връщам непрекъснато в „ Един гадател… “: радостното самоубийство на Азия в интерес на модел на развиване от западен вид, поради който тези страни се отхвърлят от своето лично.
Из глава „ Властта “:
Най-лесният капан, от дълго време желаех да ти приказвам за това, е властта.
Като за човек с моята специалност честата среща с властта е нужна, неизбежна е. Всеки тип власт: властта-убиец, справедливата власт, властта…Властта. Тя дефинира орисите на света, и ти, който си там, с цел да го опишеш, би трябвало да отидеш до Властта и да я попиташ по какъв начин стоят нещата.
Ето, още веднъж, без да съм си го споделил някоя заран като обет, без да съм стигнал до това през непознати констатации, постоянно съм изпитвал омерзение от властта. Може би надълбоко в себе си съм анархист, но като видя президент, министър, военачалник, всички с техния победоносен тип, всички с хапчето си, което ти препродават, постоянно са ме полазвали тръпки. Моят инстинкт постоянно е бил да заставам надалеч от това. Наистина да заставам далеко, до момента в който през днешния ден виждам доста младежи, които се любуват, които разцъфват при концепцията да са покрай Властта, да са на „ ти “ с Властта, да спят в леглото с Властта, да отидат на вечеря с Властта, с цел да се докопат до искра, популярност, информация може би. Аз това в никакъв случай не съм го правил. Можеш да го наречеш и форма на нравственост.
Гласът му спада.
Защото властта корумпира, увива те, придърпва те към себе се! Разбираш ли? Ако застанеш до претендент за президент в изборната акция, в случай че отидеш на вечеря с него и разговаряш, ставаш негов послушник, нали? Негов инструмент.
Никога не ми е харесвало. Винаги имах това възприятие за горделивост, че аз стоях пред Властта, гледах я, измервах я и след това я пращах по дяволите. Отварях вратата, прекрачвах, влизах вътре, само че когато бях в нейната стая, вместо да ѝ се подмазвам, следях какво не е наред, задавах въпроси. Аз съм от ония публицисти, които на международните конференции бяха пословични със задаването на най-провокиращите въпроси, от тези, каквито през днешния ден не се задават. Такива, които не виждаш да се насочат към КондолизаРайс, която оная вечер сподели: „ С Организация на обединените нации в този момент добре се разбираме “. Достатъчно бе някой да вземе вестник от преди две години: „ Един миг! На 14 май в 5.40 ч по Си Би Ес оповестиха: „ Организация на обединените нации е без значение, цялостна е с убийци и диктатори. А в този момент Организация на обединените нации панацея ли е? Подигравате ли ни се?! “
Смея се.
Това е публицистиката. Най-ужасни са публицистите, които са в Пентагона, в Министерството на външните работи, все там, подготвени да изпият едно кафе. Обявява се „ Пресконференция! “ и те тичат. Пристига Буш или Ръмсфелд, които споделят: „ Значи, Джон, ти какво искаш да знаеш? “
Ама какъв Джон?!
ФОЛКО: Тоест би трябвало да се провокира властта ли?
ТИЦИАНО: Това е специалността. Извинявай, раздялите на властта в областта на страната кои са? Законодателна, изпълнителна, правосъдна. Но има една четвърта власт: печатът и средствата за информация, които управляват правосъдната, изпълнителната и законодателната власт.
ФОЛКО: Контролират ли ги?
ТИЦИАНО: Контролират ги, вземат им мярката, подлагат ги на изпит, с цел да схванат дали няма някаква машинация.
ФОЛКО: И в случай че е по този начин, какво се случва?
ТИЦИАНО: Системата не действа.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ