Как изглежда Атон в картините на българските художници |
Е-е-х, Духовността! Не тази, която по празници надяваме като фешън дрешка. Не и тази на пресъхналите, механични ритуали, която наподобява повече на илюзионизъм. Не и онази, заложницата на прозаични подбуди, която и с многотонна камбана никого - но в действителност никого - не буди. Която проповядва Евенгелието в крайник с времето - по този начин де, с ролексово-мерцедески съблазън. Която против възнаграждение обезпечава връзка с Исус като … експерт за справяне с материални неволи. В чийто показа да блюдолижеш на светската власт е заръка на Всевишния.
В този ред на мисли в дневниците си, водени през 40-те и 50-те години на предишния век, популярният художник Иван Пенков, за който ще стане въпрос по-късно, написа:
„ Никой не е съдействал повече от свещениците за обезверяването на българите. А комунистите ги преследват… “
Васил Захариев (1895 – 1971): Изглед от Света гора, Великата лавра „ Св. Атанасий “
Имам поради друга Духовност. Духовността с основно Д. Духовността която е всепроникващо животоосмисляне. Духовността, която надделява злободневието. Която заличава страхове, бесове и обезсърчение. Която издига дотолкоз, че светът замязва на детска площадка, а човешките дерзания и несгоди на игра на жмичка. Духовността, която свързва с същинското аз и вечността. Която прочиства душите от отлаганията на неприветливо другарство, на похабяващи боричкания, на ялови ламтежи. Която посява обич сред индивидите.
За тази Духовност в нашата традиция мислим през наследството на Исус. Къде да я намерим ли? Не съм сигурен, че в днешна България има къде. Поне аз не знам. Само на 200 км оттатък държавната ни граница обаче, на полуостров Халкидики, в рамките на Гърция, се намира самостоятелната монашеската република Атон. Там, споделят, има отдадени, извисени мъже, които в доживотно дерзание опознават тази Духовност. От епохи я култивират и предават.
Едно от многото имена за атонската монашеската територия е to perivóli tis Panagías ‚ Градината на Божата майка. Според легендите сама Дева Мария е пренесла християнството на полуострова. Там си остава и най-почитана светица.
Иван Милев (1897 – 1927): Светогорска легенда (Пътуването на Св. Богородица)
Още в най-древни времена мъдреци са се отделяли от светската суетност в търсене на Божественото. Усамотявали са се за централизация на мозъка, в която да реализират избавително прояснение. Първите еремити се появяват в Египет и Сирия, като бързо намират почитатели в целия християнски свят. Техни наследници откриват монашеска традиция във Византийската империя. Счита се, че Атон още от 3 в. сл. Хр. е заселен с отшелници. През 7 в. арабските нашествия прогонват доста монаси, живеещи във византийски владения. На VI Вселенски събор е признато решение блуждаещите в разнообразни елементи на империята да бъдат заселени на Атон. Император Василий I дал на отшелниците разширени права над територията на полуострова. Император Рома Лакапин ги освободил и от данъчна тегоба. Постепенно Света гора се трансформира в нравствен център за целия православен свят. Център на теология, изкуство, философия, само че най-много на боготърсачество. В нашето забързано и застинало в материални показа време Атон продължава да бъде душеспасителен ориентир.
Цанко Лавренов (1896 – 1976): Скалата на безмълвниците в Света гора
Чрез изложбата „ Градина на духовността. Света гора и българското изкуство през първата половина на 20-ти век “ кураторът Любен Домозетски е направил допустимо да се докоснем до този ориентир в София. По-точно в Софийска градска изложба. За връзка с Атон или Света Гора, както още се назовава най-източният, „ монашеският “ пръст на трипръстника Халкидики, служат творбите на бележити български художници. Изложбата демонстрира търсенията, които ги водят при отшелниците. Техните платна и писмени разкази споделят с нас днешните претърпяното.
Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Пенков са водещи имена в българското изкуство от първата половина на предишния век. Те са и основатели на българския модернизъм. Всички те в някакъв миг от креативния си път поемат към светогорското монашеско приятелство. За духовно филтриране, само че и в търсене на първообрази в православното изкуство. На стиловите мостри на родното. Отиват и като историографи на националната памет. И като откриватели на изкуството на византийския свят, към който принадлежим. Правят го за себе си, само че и с цел да оказват помощ и на съвременниците си, и на тези след тях да осмислят корените си, да почувстват обединителната мощ на своята просвета.
Цанко Лавренов (1896 – 1976): Манастирът Хилендар
Кураторът Любен Домозетски прецизира: „ На целия този сборен облик за Света гора, в който история, изкуство, визия за „ родното “ и „ националното “, теоретичен интерес и нематериалност се преплитат през първата половина на 20 в., е отдадена изложбата „ Градина на духовността “. Тя се обитава в партерните зали на Софийска градска изложба. Придружава се от първокласен азбучник. Той дава обширна информация за експонатите в подтекста на художествената ера, към която принадлежат. Двуезичен е - на български и британски.
Иван Пенков (1897 – 1957): Отец Паисий
Не на последно място, от Света гора потегля и българското Възраждане. Хилендарският духовник Паисий написва съчинението си „ История славянобългарска “. То връща на народа ни изгубената национално-историческа памет. Изложбата споделя по какъв начин историкът учен Йордан Иванов през 1906 година открива оригинала в библиотеката на Зографския манастир. До оня миг са съществували единствено преписи.
А за това, какъв брой впечатлени са българските художници от престоя си при монасите, показателна е автобиографичната записка на Иван Лазаров, който написа:
„ Пътувал съм до Париж, Мюнхен, Виена, Прага, Цариград, Венеция, Флоренция, Рим, Атина, само че най-силните ми усещания са от Света гора. Света гора – люлка на византийското изкуство! Архитектура, стенна живопис, резба, приложно изкуство – всичко приказва за средновековието. Дори животът на монасите сякаш е кристализирал от тази ера. (…) В огромните европейски музеи се изморявах до гибел. Нямах усет към това консервирано изкуство, към този меланж от стилове и столетия. (…) Да видиш изкуството там, където се е родило, да го видиш в средата, която го заобикаля, е в действителност огромно наслаждение. “
В този ред на мисли в дневниците си, водени през 40-те и 50-те години на предишния век, популярният художник Иван Пенков, за който ще стане въпрос по-късно, написа:
„ Никой не е съдействал повече от свещениците за обезверяването на българите. А комунистите ги преследват… “
Васил Захариев (1895 – 1971): Изглед от Света гора, Великата лавра „ Св. Атанасий “
Имам поради друга Духовност. Духовността с основно Д. Духовността която е всепроникващо животоосмисляне. Духовността, която надделява злободневието. Която заличава страхове, бесове и обезсърчение. Която издига дотолкоз, че светът замязва на детска площадка, а човешките дерзания и несгоди на игра на жмичка. Духовността, която свързва с същинското аз и вечността. Която прочиства душите от отлаганията на неприветливо другарство, на похабяващи боричкания, на ялови ламтежи. Която посява обич сред индивидите.
За тази Духовност в нашата традиция мислим през наследството на Исус. Къде да я намерим ли? Не съм сигурен, че в днешна България има къде. Поне аз не знам. Само на 200 км оттатък държавната ни граница обаче, на полуостров Халкидики, в рамките на Гърция, се намира самостоятелната монашеската република Атон. Там, споделят, има отдадени, извисени мъже, които в доживотно дерзание опознават тази Духовност. От епохи я култивират и предават.
Едно от многото имена за атонската монашеската територия е to perivóli tis Panagías ‚ Градината на Божата майка. Според легендите сама Дева Мария е пренесла християнството на полуострова. Там си остава и най-почитана светица.
Иван Милев (1897 – 1927): Светогорска легенда (Пътуването на Св. Богородица)
Още в най-древни времена мъдреци са се отделяли от светската суетност в търсене на Божественото. Усамотявали са се за централизация на мозъка, в която да реализират избавително прояснение. Първите еремити се появяват в Египет и Сирия, като бързо намират почитатели в целия християнски свят. Техни наследници откриват монашеска традиция във Византийската империя. Счита се, че Атон още от 3 в. сл. Хр. е заселен с отшелници. През 7 в. арабските нашествия прогонват доста монаси, живеещи във византийски владения. На VI Вселенски събор е признато решение блуждаещите в разнообразни елементи на империята да бъдат заселени на Атон. Император Василий I дал на отшелниците разширени права над територията на полуострова. Император Рома Лакапин ги освободил и от данъчна тегоба. Постепенно Света гора се трансформира в нравствен център за целия православен свят. Център на теология, изкуство, философия, само че най-много на боготърсачество. В нашето забързано и застинало в материални показа време Атон продължава да бъде душеспасителен ориентир.
Цанко Лавренов (1896 – 1976): Скалата на безмълвниците в Света гора
Чрез изложбата „ Градина на духовността. Света гора и българското изкуство през първата половина на 20-ти век “ кураторът Любен Домозетски е направил допустимо да се докоснем до този ориентир в София. По-точно в Софийска градска изложба. За връзка с Атон или Света Гора, както още се назовава най-източният, „ монашеският “ пръст на трипръстника Халкидики, служат творбите на бележити български художници. Изложбата демонстрира търсенията, които ги водят при отшелниците. Техните платна и писмени разкази споделят с нас днешните претърпяното.
Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Пенков са водещи имена в българското изкуство от първата половина на предишния век. Те са и основатели на българския модернизъм. Всички те в някакъв миг от креативния си път поемат към светогорското монашеско приятелство. За духовно филтриране, само че и в търсене на първообрази в православното изкуство. На стиловите мостри на родното. Отиват и като историографи на националната памет. И като откриватели на изкуството на византийския свят, към който принадлежим. Правят го за себе си, само че и с цел да оказват помощ и на съвременниците си, и на тези след тях да осмислят корените си, да почувстват обединителната мощ на своята просвета.
Цанко Лавренов (1896 – 1976): Манастирът Хилендар
Кураторът Любен Домозетски прецизира: „ На целия този сборен облик за Света гора, в който история, изкуство, визия за „ родното “ и „ националното “, теоретичен интерес и нематериалност се преплитат през първата половина на 20 в., е отдадена изложбата „ Градина на духовността “. Тя се обитава в партерните зали на Софийска градска изложба. Придружава се от първокласен азбучник. Той дава обширна информация за експонатите в подтекста на художествената ера, към която принадлежат. Двуезичен е - на български и британски.
Иван Пенков (1897 – 1957): Отец Паисий
Не на последно място, от Света гора потегля и българското Възраждане. Хилендарският духовник Паисий написва съчинението си „ История славянобългарска “. То връща на народа ни изгубената национално-историческа памет. Изложбата споделя по какъв начин историкът учен Йордан Иванов през 1906 година открива оригинала в библиотеката на Зографския манастир. До оня миг са съществували единствено преписи.
А за това, какъв брой впечатлени са българските художници от престоя си при монасите, показателна е автобиографичната записка на Иван Лазаров, който написа:
„ Пътувал съм до Париж, Мюнхен, Виена, Прага, Цариград, Венеция, Флоренция, Рим, Атина, само че най-силните ми усещания са от Света гора. Света гора – люлка на византийското изкуство! Архитектура, стенна живопис, резба, приложно изкуство – всичко приказва за средновековието. Дори животът на монасите сякаш е кристализирал от тази ера. (…) В огромните европейски музеи се изморявах до гибел. Нямах усет към това консервирано изкуство, към този меланж от стилове и столетия. (…) Да видиш изкуството там, където се е родило, да го видиш в средата, която го заобикаля, е в действителност огромно наслаждение. “
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ