Дворецът в Одрин Султанските покои Когато и да отвореше очи,

Дворецът в Одрин
Султанските палати
Когато и да отвореше очи, Мехмед виждаше по какъв начин Гюлбахар го следи, подпряла глава на ръката си. Няколко пъти си замълча. Душата му се стопляше, като я видеше, че го гледа, до момента в който спи. Неописуемата любов в погледа ѝ галеше гордостта му. Когато за трети път я завари по този начин, прошепна, без да отваря очи:
– Не ти ли омръзна?
– Моо...ля?
– Не ти ли омръзна, запитвам, розичке моя.
– Омръз...на? Мемеди... За... що чака омръзне Гюл...бахар?
Мехмед отново не отвори очи, само че по опъването на очите и устните момичето разбра, че мъжът ѝ се смее вътрешно. Мехмед харесваше накъсания ѝ диалект. А Гюлбахар се стараеше да не приказва на сръбски, с цел да го направи благополучен. Така лека-полека напредваше в езика. Но щом Мехмед впереше взор в нея, всичко се объркваше и започваше да приказва като бебе. Прокара пръстите на другата си ръка като птиче крило по почналата към този момент да потъмнява брада на бузата му.
Мехмед внезапно отвори очи. Хвана дребната ръка на брачната половинка си и я сервира към устните си.
– От часове не спиш и ме гледаш. Не е ли тъпо за хубавите ти очи? Да беше поспала.
Гюлбахар усети по какъв начин пламва от огъня в черните като въглен очи на мъжа си. Когато Мехмед допря устни до кожата ѝ, трепна от наслада и предпочитание.
– Няма да ми омръзне не часове, не една нощ, а цялостен живот – заприказва на сръбски, с цел да изрази възприятията си.
Наведе се и с дребните си, само че плътни устни залепи благодарствена целувка върху неговите под ръката ѝ.
– Как мога да се наситя на господаря?
Падишахът се обърна встрани. Сега бяха лице в лице и очи в очи. Прокара свободната си ръка през косите на Гюлбахар. После леко я плъзна към врата ѝ. Момичето затвори очи от щастието на допира до тялото и душата му. Извърна глава и целуна ръката, спуснала се от врата към голото ѝ рамо. И до момента в който ръката на брачна половинка ѝ продължаваше пътя си, тя несъзнателно издаде вопъл на буйно предпочитание.
– Мемеди...
– Пролет на живота ми – прошепна Мехмед в ухото ѝ. – Розова пъпка на душата ми.
От топлия мирис на мъжа по шията и ухото ѝ се изви като хваната с клей птичка и се прилепи към падишаха.
– Лъвът ми – измърка. – Орелът ми.
И се съобщи.
Когато се отделиха един от различен, и двамата бяха задъхани. Останаха по тил с глави на възглавницата. Лежаха по този начин изтощени, само че щастливи. Погледите им се рееха по тавана, изрисуван с позлатени цветя, като че ли търсеха нещо, само че не го намираха. Мехмед въздъхна надълбоко и чу хълцането на момичето.
– Гюлбахар – изправи се. – Плачеш ли?
– Нее.
Ръката ѝ обезпокоително се стрелна по бузите. Но не съумя да изтрие два търкулнали се бисера.
– Плачеш.
Привлече главата ѝ към гърдите си.
– Да не те нараних? – гласът му беше цялостен с разкайване. Що за въпрос, рече вътрешният му глас. Как може да си толкоз недодялан, откакто знаеш какъв брой е нежна? – Извини ме. Понякога не се...
– Нее, нее. Не е така – затисна с ръка устните му Гюлбахар.
– Тогава за какво плачеш? – наведе се и целуна очите ѝ. По устните си усети соления усет на сълзите. – Жал ми е за тези хубави очи.
Стори му се, че вижда паника в блестящата влага. Дори боязън.
– Кажи, единствена моя. Какво те разплака?
– Раздяла.
– Раздяла ли? – облаците паника по лицето на Мехмед се разпръснаха. Значи, това била повода. Гюлбахар не понасяше да бъде надалеч от него. И не успяваше да спре сълзите по предусещаната горест. Мехмед се изненада, че скрито се радва.
– Но това са единствено няколко дни.
– Нали не можехте и ден да живеете без розата и пролетта си?
– Не мога. Ще мисля за теб всеки момент, в който не сме дружно.
Момичето завъртя глава:
– Не отива... – измърмори срамежливо. – Страхува се.
– Страхуваш ли се? Защо? – хвана брадичката и повдигна главата ѝ. Усмихнато я погледна в очите. – От какво се страхуваш? – рече нежно, с цел да я разсмее. – От елените ли?
Гюлбахар почувства по какъв начин тази топла усмивка стопява леда на страха ѝ. Мокрите ѝ очи проблеснаха в насилствена усмивка.
– Елените ли? – подсмъркна. С две ръце изтри мокрите си страни. – Не зная – въздъхна. – Притеснено ми е. Да не ти се случи нещо, Мемеди.
– При лова на елени ли? – засмя се Мехмед. – В лова на елени не може да се случи нищо никому, с изключение на на елените – погали копринено меките ѝ коси. – Сега ще ти кажа какво ще стане. Дори когато обтягам лъка, ще мисля за прелестната ми Гюлбахар. Ще задрямвам и ще се разсънвам с копнежа по теб. – Изправи се радостно в леглото: – Дните ще минат, до момента в който мигнеш, и ще се върна с цяло стадо елени.
Повече не приказваха. След малко Гюлбахар чу спокойното, ритмично дишане на заспалия до нея Мехмед. Какво да направя, намерения си. Страхувам се и това е. Страх ме е да не стане нещо с моя орел.