Как едно племе остана сплотено и запази традициите си в ерата на интернет
Две шаферки оказват помощ на Деидре Яко, индианка от племето Зуни, да се облича за огромния си ден. Тя носи обичайния брачен костюм на племето си – бели мокасини, туника от черна вълна над бяла блуза, и четири брошки с тюркоазено и сребърно покритие по дължината на полата й. След като е подготвена, всички се отдръпват, с цел да й се възхитят – нейният тоалет е толкоз непоколебим и приковаваща погледите, колкото пейзажът на алената земя и синьото небе над дома им, Зуни Пуебло, в индианския резерват Зуни, на 70 километра на юг от Галъп, Ню Мексико.
В Зуни Пуебло сходни сватбени подиуми се организират хилядолетия. За множеството членове на племето би било съвсем невероятно да си показват, че ще се оженят на друго място, с изключение на тук, в Халона Идивана, Средата на света, където, съгласно митовете, племето се заселва след доста години скитничество. Зуни населяват тази обширна котловина от хиляди години, препитавайки се със земеделие и лов, до момента в който основават богата на церемонията вяра.
Именно тази вяра, споделят Зуни, ги държи сплотени, позволявайки им да устоят на компликациите, на сушата и глада и завладяването им през 1540 година от испанеца Франсиско Васкес де Коронадо. В други елементи на Америка, коренните племена, които имат нещастието да открият рано контакт с европейците, постоянно изчезват изцяло. Зуни също се приближава до заплаха да изчезне: през 1879 година племето, за което се счита, че има към 4100 члена от средата до края на 16 век, наброява едвам 1700, след експлоадирането на няколко европейски заболявания. Но през днешния ден има 10 000 зуни и племенното държавно управление пресмята, че 90% от тях живеят в Зуни Пуебло, което прави това племе едно от най-непокътнатите. „ Сложната обществена мрежа на племето наподобява сплотява хората. Тяхната вяра и език обезпечават точка на етническа еднаквост “, споделя Денис Тедлок, антрополог от Държавния университет в Ню Йорк в Бъфало, който издава книга за този народ. „ И изолацията им работи за тях обществено, само че против тях стопански. “
„ Заради солта “, споделя Ранди Нахохай, прочут грънчар, с мигане и смях. Но отговорът му е единствено наполовината смешка. „ Бил съм на открито “, продължава той, „ и съм пътувал доста, само че постоянно е добре да се приберете у дома с хубаво чили и сол, която не пада от храната ви. Веднага ще забележите разликата “, споделя той. Солта, която мъжете на Зуни събират на поклонения до свещеното си Солено езеро Зуни, има е мека, съвсем прахообразна. „ Ние събираме солта си от Соленото езеро от хиляди години “, споделя Нахохай. „ И това е още една причина, че оставаме тук: живеем там, където са живели нашите предшественици. Всички тези хора, които са били тук преди вас – това кара да се изпълваме с горделивост, че сме зуни. “
Нахохай и брат му вършат керамичните си съдове от локална глинаот място, което от дълго време се употребява от грънчарите на племето. И вършат боите си по обичайния метод, като варят корени на избрани растенията или смилат дребни късчета охра. Но те в същото време употребяват електрическа пещ и съвременни четки за боядисване, вместо старите, юка, употребени от техните предници.
„ Мразя усета на юка “, споделя Нахохай. „ Научихме всичко за правенето на грънчарство от майка ни. Дълго време преди нея съвсем нямаше грънчари зуни. Тази традиция изчезна с идването на железни тигани. По това време имаше и прекалено много пластмасови, тъй че никой не правеше грънци. “
Майката на Нахохай, Жозефина, и други дами зуни възраждат още веднъж занаята. В процеса те основават една от най-важните промишлености на племето. Съветът на племената пресмята, че към 80% от всички фамилии печелят най-малко част от приходите си посредством изкуствата, давайки на Пуебло имидж на град на художници. Във всеки дом наподобява, че някой е приведен върху работната маса, основава инкрустирани бижута, вършат фигурки на животни, кукли или грънци. Повечето учат уменията си от родителите.
„ Моите родители ми позволяваха да оказа помощ с полирането “, споделя Лорандина Шече, до момента в който седи на шлифовъчно колело в задната стая в дома на фамилията си, извайвайки мечка, наподобяваща тези, направени от зуните през 19 век. „ Тогава един ден татко ми отиде за известно време в магазина, тъй че взех – е, по-скоро откраднах – една от скалите му. “ Шече се смее при загатна. „ Направих култ от скалата на баща – огромен койот като тези в книгата на антрополога. Баща ми сподели, че никой няма да го купи. Но магазин за занаяти Albuquerque Native в действителност го взе. Платиха ми 45 $. “
Изпод работното си бюро Шече изважда копие от монографията на Франк Хамилтън Къшинг „ Фетишите на Зуни “ (1883). Къшинг, член на експедиция за Смитсонския институт, която отива да учи племето през 1879 година, е леан със зли очи от доста зуни. На 22 по това време младият мъж е мощно отчаян, когато експедицията взема решение да не се открива в Пуебло, и по тази причина той разпъва леглото си в къщата на шефа на племето. „ Колко време ще мине, преди да се върнете във Вашингтон? “, го попита той. Къшинг остава 4 години и половина, научавайки езика на зуните и техните свещени церемонии.
Сред антрополозите Франк е считан за новаторска фигура и един от първите професионални етнолози. Но за зуните той е още един от дълга редица бледолики предатели, тъй като написа в детайли за тяхната вяра и свещените им церемонии, нарушавайки тяхното доверие да не споделя секрети познания.
„ Да, Къшинг беше осиновен от племето и стана духовник “, споделя Шече. „ Той научи доста неща на нас и повярва на всичко – само че след това се прибра и разгласява всичките ни познания. Дядо ми споделяше, че Къшинг е добър човек и шарлатанин “.
Шече се смее радостно, явно без терзание, че черпи познания от толквоа спорна творба, с цел да направи достоверни фениши. За нея значимото е, че продажбата на фигурките – както и на творбите на брачна половинка й – дават опция да живеят в Зуни Пуебло.
По времето, когато Къшинг се самопоканва в града, племето към този момент е претърпяло години наред испанско и мексиканско ръководство. При испанците католическата черква им заповядва да прекратят напълно религиозните си практики. Те съумяват да защитят убежденията си частично, като се преструват, че молитвените песни, които пееят на нивите си, са просто фолклорни песничи, и частично с прям протест. Отблъскват следствията на други антрополози като се държат студено и леко враждебно към прекомерно любопитни външни хора.
