Дистанционното обучение - поглед на учителката
Две са главните версии, които битуват за наложилото се в последните месеци отдалечено образование. „ Беше цялостен неуспех “ – гласи едната, споделяна основно в устни диалози и във конгреси в мрежата. Другата може да се изрази със следния откъс, който открих на страницата на едно главно учебно заведение: " Ще я запомним с доста провокации, новости и промени. Справихме се с чест. Бяхме изобретателни, виновни и смели. Разбрахме какъв брой сме скъпи един за различен. Разбрахме, че „ отдалеченият ” контакт не може да размени „ живия ".
Ще се опитам да погледна „ от вътрешната страна “ на това, което ни сполетя, като споделя освен персоналния си опит – на учителка в дребен град, а и на сътрудници, обучавали деца в селски учебни заведения, в по-големи градове, в столицата, а също и на две академични преподавателки, които са ми близки (едната от тях е също и декан на филологически факултет).
Живият контакт в действителност липсваше на доста от учениците, студентите, учителите и преподавателите. Част от тях обаче се зарадваха на отдалеченото образование, изключително първоначално, най-много тинейджърите. Причините:
не се става рано, не си непрекъснато пред погледа на учителите;
не ти си на „ тяхна територия ”, а те – на твоята. Хайде да ги забележим в този момент по какъв начин ще ми забранят да си виждам в телефона по време на час! И даже: можеш да си правиш каквото си искаш – изключително в случай че нямаш (или кажеш, че нямаш) камера, интернет, електронно устройство. Впоследствие пристигна отегчението от продължителното стоене у дома, от невъзможността да се видиш, да си поговориш, да си поиграеш онлайн със съучениците, да се срещнеш с учителите. Ако си в предварителен клас или в компетентност, учаща на другоземен, сложен език, се оказва съвсем невероятно да напредваш, в случай че единствено отдалечено те направляват. Дойде и преумората от седенето пред компютъра, от домашните и електронните съвещания, от занималните следобяд. Липсваха, несъмнено, игрите и разходките навън. Повечето възрастни пък бяхме прекомерно обезпокоени от новите неща, които трябваше да научим, и от отговорностите, които ни се струпаха, с цел да изпитаме облекчение, че се изплъзваме на администрацията си.
Но една от дилемите на учебното заведение е да научи децата, че животът (и учебното заведение – като част от него) е на първо място тестване. Като цяло, учениците и учителите в множеството български учебни заведения устояха това тестване. Разбира се, нееднократно имаше проблеми: от механически (с интернет и електронните устройства) до физиологични и психически. Ние, учителите, имахме чувството, че
всеки един наш час е открит урок,
на който с изключение на познатите ни възпитаници участват и родители, баби, дядовци, братчета, сестричета и така нататък Често след края на образователния ден получавахме мнения и въпроси, свързани с преподавания материал, от някоя майка или баба. Изморяваха се и родителите – някои от тях за пръв път образоваха личното си дете в екип с учителите. Колкото до ония, които и преподаваха, и имаха дете в учебна възраст, бяха изправени пред сложен избор: над уроците на личното си дете ли да работят, или да го „ зарежат “ с настойчивата молба да пази тишина, с цел да могат необезпокоявани да преподават на другите деца. Обикновено учителските деца губеха в полза на възпитаниците на своите родители.
Понякога ние, учителите ставахме неволни очевидци на фамилни спорове пред микрофона и пред цялата публика от слушатели възпитаници. Но знаехме, че отдалеченото образование е тестване освен за нас и за учениците ни, а и за техните фамилии. Всеки ден влизахме в десетки домове и десетки хора – и деца, и възрастни, влизаха в нашия дом. Затова се опитвахме да запазим успокоение и да реагираме рационално и невъзмутимо при всяка една обстановка.
А в този момент – за достиженията. Имаше деца, които разцъфтяха по време на отдалеченото образование. Главно девойки: умни, само че потискани от прекомерната интензивност на съучениците си в действителните часове. Сега, работейки по планове и над домашните си, те съумяха да потвърдят себе си като виновни, интелигентни и креативен персони. Решаваща роля за техните достижения нормално имаха и родителите им.
Не единствено образованието – и развиването на креативните заложби на учениците и отбелязването на празниците – всичко това се придвижи във виртуалното пространство.
Децата организираха читателски маратони
в Националната седмица на четенето през април; представяха книги, попълняха читателски дневници. През май в някои учебни заведения имаше дори ден на самоуправлението. Невръстните „ преподаватели ”, които водеха уроците, от време на време бяха по-строги от учителите си: следяха за вниманието на всички и търсеха отговорност на тези, които не са им изпратили фотоси на домашните си. На страниците на учебните заведения бяха маркирани – с училищен рисунки, с презентации и записи на декламиращи и четящи деца – и многото празници през май и началото на юни.
Друг позитивен резултат от създалата се изключителна обстановка беше обвързван – за огромна част от учениците – с външното оценяване (след 7 клас) и с държавните зрелостни изпити. Особено зрелостниците споделяха, че най-сетне са оставени на мира, с цел да могат умерено да си учат, а не да им се разпилява времето в разнообразни направления. Други се оплакваха от неналичието на по този начин нужните им училищен пояснения. Истината е, че задълбочените, научени на независим образователен труд подрастващи в действителност имат потребност от персонално време, с цел да си подредят и осмислят знанията. В това отношение постоянно съм съзнавала пред какво тестване слагаме и зрелостниците, и изключително седмокласниците, като не им се разрешава да останат най-малко седмица у дома, преди толкоз съществени изпити, които обгръщат образователен материал от няколко години и чиито резултати остават непроменени за цялостен живот. И защото този път и учебно-изпитните стратегии бяха съкратени, тазгодишните възпитаници имаха по-щадящи разновидности на външно оценяване.
Струва си да се намерения
кому е належащо 13-годишните деца
да държат в главичките си обстоятелства и заключения, свързани с 23 литературни творби (от V до VII клас), дружно, несъмнено, с материала от езиковата подготовка (граматически, лексикален, фонетичен), усвояван от началото на учебното обучение. Колкото до замисляния в вероятност интегрален тест (нещо, което не знам да е обсъждано с по-широк кръг от учители), не е ясно дали той няма да докара на първо място до разпиляване на интелектуалната сила и увеличение на напрежението при децата (както се случи преди 20 години с випуск 1986), вместо до по-голяма обективност и повишение на функционалната просветеност. Повечето от тестовите задания в тазгодишния изпит за НВО ревизираха наблюдателността и логическото мислене и не бяха тясно свързани с езиковия материал, още по-малко с понятийното наличие на изученото в учебно заведение по български език и литература. А прибавянето към подготовката и на нови дисциплини би довело единствено до по-голяма суматоха измежду учениците и техните родители.
И най-после – за администрирането на електронното образование. Честно казано, това си беше една територия на
по-голяма независимост за учителите
и на по-деликатна и щадяща интервенция от страна на просветните служители. Когато отдалеченото преподаване завърши, в редица учебни заведения се наложи да бъдат събирани в дребни групички децата, които не са имали опция да вземат участие, или нередовно са влизали във виртуалните класни стаи. Ние, учителите, приехме отговорно и тази задача, въпреки да бяхме изтощени от целодневното преподаване, инспекция на домашни и планове, самообразование и подготовка на уроци – все пред екраните на компютрите. За наша изненада (а и за тяхна лична, както започнаха да ни признават), и учениците се зарадваха на срещата с учителите си и на специфичното внимание, което им се отделя, когато са по-малко; и на обстоятелството, че не се тормозят и комплексират от по-напредналите деца. Единственият минус на всичко това се оказа наложителното разказване на основанията всеки възпитаник да бъде викан в учебно заведение, на взетите часове; на задачите и постигнатите резултати. Като че ли без сходни формалности нищо не може да се случи.
Мисля, че практиката на спомагателното образование би трябвало да продължи след края на всяка образователна година. Но, за Бога, освободете нас, учителите, от задължението да сътворяваме „ приобщаващи “ екипи и да пишем куп документи за това, което другояче с толкоз обич и изгода бихме правили за изоставащите си възпитаници. Все повече необразовани (понякога и буквално) деца приключват учебно заведение и тази наклонност се усилва заради обстоятелството, че учителите бягат от безсмислените правила всяко дете, което решат да образоват в допълнение, да повлече след себе си бумащина, екипи, редица затруднения. И неодобрение от класните и шефовете, че им предизвикват това.
Ще завърша по този начин, както започнах, само че този път с мнението на множеството от сътрудниците ми. Справихме се с това тестване. Справихме се - може да се каже – ненапълно успешно… Но нищо не може да размени живото, същинското другарство сред учителите и децата, изключително когато са по-малки. Плутарх е писал, че ученикът не е съд, който би трябвало да бъде напълнен, а факел, който би трябвало да бъде разпален. А по какъв начин се пали огън от разстояние?
Ще се опитам да погледна „ от вътрешната страна “ на това, което ни сполетя, като споделя освен персоналния си опит – на учителка в дребен град, а и на сътрудници, обучавали деца в селски учебни заведения, в по-големи градове, в столицата, а също и на две академични преподавателки, които са ми близки (едната от тях е също и декан на филологически факултет).
Живият контакт в действителност липсваше на доста от учениците, студентите, учителите и преподавателите. Част от тях обаче се зарадваха на отдалеченото образование, изключително първоначално, най-много тинейджърите. Причините:
не се става рано, не си непрекъснато пред погледа на учителите;
не ти си на „ тяхна територия ”, а те – на твоята. Хайде да ги забележим в този момент по какъв начин ще ми забранят да си виждам в телефона по време на час! И даже: можеш да си правиш каквото си искаш – изключително в случай че нямаш (или кажеш, че нямаш) камера, интернет, електронно устройство. Впоследствие пристигна отегчението от продължителното стоене у дома, от невъзможността да се видиш, да си поговориш, да си поиграеш онлайн със съучениците, да се срещнеш с учителите. Ако си в предварителен клас или в компетентност, учаща на другоземен, сложен език, се оказва съвсем невероятно да напредваш, в случай че единствено отдалечено те направляват. Дойде и преумората от седенето пред компютъра, от домашните и електронните съвещания, от занималните следобяд. Липсваха, несъмнено, игрите и разходките навън. Повечето възрастни пък бяхме прекомерно обезпокоени от новите неща, които трябваше да научим, и от отговорностите, които ни се струпаха, с цел да изпитаме облекчение, че се изплъзваме на администрацията си.
Но една от дилемите на учебното заведение е да научи децата, че животът (и учебното заведение – като част от него) е на първо място тестване. Като цяло, учениците и учителите в множеството български учебни заведения устояха това тестване. Разбира се, нееднократно имаше проблеми: от механически (с интернет и електронните устройства) до физиологични и психически. Ние, учителите, имахме чувството, че
всеки един наш час е открит урок,
на който с изключение на познатите ни възпитаници участват и родители, баби, дядовци, братчета, сестричета и така нататък Често след края на образователния ден получавахме мнения и въпроси, свързани с преподавания материал, от някоя майка или баба. Изморяваха се и родителите – някои от тях за пръв път образоваха личното си дете в екип с учителите. Колкото до ония, които и преподаваха, и имаха дете в учебна възраст, бяха изправени пред сложен избор: над уроците на личното си дете ли да работят, или да го „ зарежат “ с настойчивата молба да пази тишина, с цел да могат необезпокоявани да преподават на другите деца. Обикновено учителските деца губеха в полза на възпитаниците на своите родители.
Понякога ние, учителите ставахме неволни очевидци на фамилни спорове пред микрофона и пред цялата публика от слушатели възпитаници. Но знаехме, че отдалеченото образование е тестване освен за нас и за учениците ни, а и за техните фамилии. Всеки ден влизахме в десетки домове и десетки хора – и деца, и възрастни, влизаха в нашия дом. Затова се опитвахме да запазим успокоение и да реагираме рационално и невъзмутимо при всяка една обстановка.
А в този момент – за достиженията. Имаше деца, които разцъфтяха по време на отдалеченото образование. Главно девойки: умни, само че потискани от прекомерната интензивност на съучениците си в действителните часове. Сега, работейки по планове и над домашните си, те съумяха да потвърдят себе си като виновни, интелигентни и креативен персони. Решаваща роля за техните достижения нормално имаха и родителите им.
Не единствено образованието – и развиването на креативните заложби на учениците и отбелязването на празниците – всичко това се придвижи във виртуалното пространство.
Децата организираха читателски маратони
в Националната седмица на четенето през април; представяха книги, попълняха читателски дневници. През май в някои учебни заведения имаше дори ден на самоуправлението. Невръстните „ преподаватели ”, които водеха уроците, от време на време бяха по-строги от учителите си: следяха за вниманието на всички и търсеха отговорност на тези, които не са им изпратили фотоси на домашните си. На страниците на учебните заведения бяха маркирани – с училищен рисунки, с презентации и записи на декламиращи и четящи деца – и многото празници през май и началото на юни.
Друг позитивен резултат от създалата се изключителна обстановка беше обвързван – за огромна част от учениците – с външното оценяване (след 7 клас) и с държавните зрелостни изпити. Особено зрелостниците споделяха, че най-сетне са оставени на мира, с цел да могат умерено да си учат, а не да им се разпилява времето в разнообразни направления. Други се оплакваха от неналичието на по този начин нужните им училищен пояснения. Истината е, че задълбочените, научени на независим образователен труд подрастващи в действителност имат потребност от персонално време, с цел да си подредят и осмислят знанията. В това отношение постоянно съм съзнавала пред какво тестване слагаме и зрелостниците, и изключително седмокласниците, като не им се разрешава да останат най-малко седмица у дома, преди толкоз съществени изпити, които обгръщат образователен материал от няколко години и чиито резултати остават непроменени за цялостен живот. И защото този път и учебно-изпитните стратегии бяха съкратени, тазгодишните възпитаници имаха по-щадящи разновидности на външно оценяване.
Струва си да се намерения
кому е належащо 13-годишните деца
да държат в главичките си обстоятелства и заключения, свързани с 23 литературни творби (от V до VII клас), дружно, несъмнено, с материала от езиковата подготовка (граматически, лексикален, фонетичен), усвояван от началото на учебното обучение. Колкото до замисляния в вероятност интегрален тест (нещо, което не знам да е обсъждано с по-широк кръг от учители), не е ясно дали той няма да докара на първо място до разпиляване на интелектуалната сила и увеличение на напрежението при децата (както се случи преди 20 години с випуск 1986), вместо до по-голяма обективност и повишение на функционалната просветеност. Повечето от тестовите задания в тазгодишния изпит за НВО ревизираха наблюдателността и логическото мислене и не бяха тясно свързани с езиковия материал, още по-малко с понятийното наличие на изученото в учебно заведение по български език и литература. А прибавянето към подготовката и на нови дисциплини би довело единствено до по-голяма суматоха измежду учениците и техните родители.
И най-после – за администрирането на електронното образование. Честно казано, това си беше една територия на
по-голяма независимост за учителите
и на по-деликатна и щадяща интервенция от страна на просветните служители. Когато отдалеченото преподаване завърши, в редица учебни заведения се наложи да бъдат събирани в дребни групички децата, които не са имали опция да вземат участие, или нередовно са влизали във виртуалните класни стаи. Ние, учителите, приехме отговорно и тази задача, въпреки да бяхме изтощени от целодневното преподаване, инспекция на домашни и планове, самообразование и подготовка на уроци – все пред екраните на компютрите. За наша изненада (а и за тяхна лична, както започнаха да ни признават), и учениците се зарадваха на срещата с учителите си и на специфичното внимание, което им се отделя, когато са по-малко; и на обстоятелството, че не се тормозят и комплексират от по-напредналите деца. Единственият минус на всичко това се оказа наложителното разказване на основанията всеки възпитаник да бъде викан в учебно заведение, на взетите часове; на задачите и постигнатите резултати. Като че ли без сходни формалности нищо не може да се случи.
Мисля, че практиката на спомагателното образование би трябвало да продължи след края на всяка образователна година. Но, за Бога, освободете нас, учителите, от задължението да сътворяваме „ приобщаващи “ екипи и да пишем куп документи за това, което другояче с толкоз обич и изгода бихме правили за изоставащите си възпитаници. Все повече необразовани (понякога и буквално) деца приключват учебно заведение и тази наклонност се усилва заради обстоятелството, че учителите бягат от безсмислените правила всяко дете, което решат да образоват в допълнение, да повлече след себе си бумащина, екипи, редица затруднения. И неодобрение от класните и шефовете, че им предизвикват това.
Ще завърша по този начин, както започнах, само че този път с мнението на множеството от сътрудниците ми. Справихме се с това тестване. Справихме се - може да се каже – ненапълно успешно… Но нищо не може да размени живото, същинското другарство сред учителите и децата, изключително когато са по-малки. Плутарх е писал, че ученикът не е съд, който би трябвало да бъде напълнен, а факел, който би трябвало да бъде разпален. А по какъв начин се пали огън от разстояние?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ