Завинаги в небето
Две дати в Българската военна история са разграничени от два дни и 32 години. И двете дати са свързани с българския боен подвиг.
На 16 октомври 1912 година български водачи правят първото в света авиобомбардиране. На 18 октомври 1944 година българската парашутна тайфа влиза в първия си пердах на Страцин. Там от тях умират 59 души. Всички воини са отличени с Георгиевски кръст за смелост, който персонално им връчва ген. Владимир Стойчев. Между двете събития разликата е ясна - времето. Приликата е една - подвиг.
Какво сплотява тези две рискови специалности - водач и парашутист? Пилотът при повреда би се избавил с парашутен скок. А парашутистът? Той пък от какво се избавя? Пилотите споделят: няма по-глупав човек от парашутиста. Самолетът си лети - прав, здрав, нищо му няма, а оня отваря вратите и се гмурка на открито. Парашутистът пък счита, че водачът е най-страхливото нещо - самолетът гори, пада, а оня стиска щурвала и го е боязън да скочи с парашута.
Но шегите, вицовете и зевзеклъците са дотук. Защото в тези рискови специалности няма място за някой, който не би избрал небето вечно.
Песничката на парашутиста
от Васил Сотиров
Готов съм отново за скок от самолета,
под мене тръпне цялата земя.
Залагам си в този момент престижа,
че отново ще се завърна вкъщи.
И апелирам се в съдбовната минута
нека ми се отвори парашута.
Този първи куплет на песничката като че ли в действителност показва готовността на парашутиста да излети в небето, да поддържа връзка с небесата и облаците в тях и отново още веднъж да стане земен човек.
И още:
На мен наподобява моят наследник напълно
и погледът му е по детски чист.
Детето ми от дълго време е схванало,
че не всеки баща е парашутист.
И моли се в съдбовната минута
нека ми се отвори парашута.
В идващите два куплета виждаме още две съкровени неща - вярната брачна половинка, която единствено хапе устни и мълчи, щом той скача в бездната небесна. И най-сетне обществото, което го чака да се върне на земята и се моли в съдбовната минута да му се отвори парашута.
Трите "агрегатни " положения на българския боен парашутист са:
- настоящ, когато е в бойния строй;
- умрял героичен или просто покойник;
- деец - към този момент не е в строя, само че още е жив.
Както забелязвате, няма думата "бивш ". Парашутистът в никаква обстановка не може да стане някогашен. Що за нелепост? Той ще почине, само че ще остане вечно в небето.
Лятна горещина през август
Военни парашутисти извършват следващите си подготвителни скокове. Въздушното течение оплита парашутите на Михнев и Захариев. Критична обстановка. Но вместо да се пребият и загинат, двамата се избавят с един отворен парашут. Това е преживелица отпреди 50 години и повече не се повтаря. Изключваме планувани шоупрограми в по-късни години и със напълно други техники. Тук въпросът е за приятелство, мъжество и още някои воински добродетели, които през днешния ден няма къде да се образуват.
Каква хубост
Светъл безоблачен ден. Летище. Брезентни пътеки с подредени върху тях парашути. На два метра настрана парашутистите се излежават в тревата, дишат чист въздух и слушат песента на щурците и чучулигите. Нищо в природата не помръдва. Картината е като измислена, до момента в който не се разчупи от ударите на самолетно витло или лопатите на вертолет. И тогава се получава ароматът на парашутния скок. Особен аромат на прахуляк, авиобензин, нагорещен брезент, завъртени във въздуха треви и билки и още нещо, но кой знае какво. Отделна картинка съставлява гласът на земята, изключително при нощен скок.
Това нещо през днешния ден малко на брой го познават. Военният парашутизъм май е премахнат. Защото, в случай че в бригадата "Специални сили " вършат по 2-3 скока годишно, това е по-зле и от няколкото скока на водачите в авиацията.
От славната ни авиация ще остане най-малко един музей и един площад. А от парашутизма може би единствено превързочният пакет на ефрейтор Никола Паскалев с неговия надпис: "Ако печеля, печели българският народ, в случай че изгубя, изгубвам единствено аз и моята картечница Ганка. " Още един прочут българин, който вечно остава в небето.
На 16 октомври 1912 година български водачи правят първото в света авиобомбардиране. На 18 октомври 1944 година българската парашутна тайфа влиза в първия си пердах на Страцин. Там от тях умират 59 души. Всички воини са отличени с Георгиевски кръст за смелост, който персонално им връчва ген. Владимир Стойчев. Между двете събития разликата е ясна - времето. Приликата е една - подвиг.
Какво сплотява тези две рискови специалности - водач и парашутист? Пилотът при повреда би се избавил с парашутен скок. А парашутистът? Той пък от какво се избавя? Пилотите споделят: няма по-глупав човек от парашутиста. Самолетът си лети - прав, здрав, нищо му няма, а оня отваря вратите и се гмурка на открито. Парашутистът пък счита, че водачът е най-страхливото нещо - самолетът гори, пада, а оня стиска щурвала и го е боязън да скочи с парашута.
Но шегите, вицовете и зевзеклъците са дотук. Защото в тези рискови специалности няма място за някой, който не би избрал небето вечно.
Песничката на парашутиста
от Васил Сотиров
Готов съм отново за скок от самолета,
под мене тръпне цялата земя.
Залагам си в този момент престижа,
че отново ще се завърна вкъщи.
И апелирам се в съдбовната минута
нека ми се отвори парашута.
Този първи куплет на песничката като че ли в действителност показва готовността на парашутиста да излети в небето, да поддържа връзка с небесата и облаците в тях и отново още веднъж да стане земен човек.
И още:
На мен наподобява моят наследник напълно
и погледът му е по детски чист.
Детето ми от дълго време е схванало,
че не всеки баща е парашутист.
И моли се в съдбовната минута
нека ми се отвори парашута.
В идващите два куплета виждаме още две съкровени неща - вярната брачна половинка, която единствено хапе устни и мълчи, щом той скача в бездната небесна. И най-сетне обществото, което го чака да се върне на земята и се моли в съдбовната минута да му се отвори парашута.
Трите "агрегатни " положения на българския боен парашутист са:
- настоящ, когато е в бойния строй;
- умрял героичен или просто покойник;
- деец - към този момент не е в строя, само че още е жив.
Както забелязвате, няма думата "бивш ". Парашутистът в никаква обстановка не може да стане някогашен. Що за нелепост? Той ще почине, само че ще остане вечно в небето.
Лятна горещина през август
Военни парашутисти извършват следващите си подготвителни скокове. Въздушното течение оплита парашутите на Михнев и Захариев. Критична обстановка. Но вместо да се пребият и загинат, двамата се избавят с един отворен парашут. Това е преживелица отпреди 50 години и повече не се повтаря. Изключваме планувани шоупрограми в по-късни години и със напълно други техники. Тук въпросът е за приятелство, мъжество и още някои воински добродетели, които през днешния ден няма къде да се образуват.
Каква хубост
Светъл безоблачен ден. Летище. Брезентни пътеки с подредени върху тях парашути. На два метра настрана парашутистите се излежават в тревата, дишат чист въздух и слушат песента на щурците и чучулигите. Нищо в природата не помръдва. Картината е като измислена, до момента в който не се разчупи от ударите на самолетно витло или лопатите на вертолет. И тогава се получава ароматът на парашутния скок. Особен аромат на прахуляк, авиобензин, нагорещен брезент, завъртени във въздуха треви и билки и още нещо, но кой знае какво. Отделна картинка съставлява гласът на земята, изключително при нощен скок.
Това нещо през днешния ден малко на брой го познават. Военният парашутизъм май е премахнат. Защото, в случай че в бригадата "Специални сили " вършат по 2-3 скока годишно, това е по-зле и от няколкото скока на водачите в авиацията.
От славната ни авиация ще остане най-малко един музей и един площад. А от парашутизма може би единствено превързочният пакет на ефрейтор Никола Паскалев с неговия надпис: "Ако печеля, печели българският народ, в случай че изгубя, изгубвам единствено аз и моята картечница Ганка. " Още един прочут българин, който вечно остава в небето.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ