Двама антиконформисти в изкуството – драматургът, писател и режисьор Йордан

Двама антиконформисти в изкуството – драматургът, публицист и режисьор Йордан Славейков и Августина-Калина Петкова – актриса в Младежкия спектакъл, само че позната повече от самостоятелни театрални планове, за пръв път се сплотяват в съавторството на театър, поставящ бодливи въпроси, на които е мъчно да се отговори, още повече пред аудитория. Защо България е преди всичко в Европа по аборти на глава от популацията? Защо една жена взема решение да се лиши от шанса да стане майка? Как този акт е белязал по-нататъшния й житейски път? Дали политическият, публичен и културен подтекст въздейства на избора да прекъснеш или не едно съдбовно очакване? Каква е тук „ поддържащата “ роля на мъжа?... Въпроси, които ненадейно получават нова, световна новост с решението на Върховния съд на Съединени американски щати да ограничи конституционното право на дамите в страната да помятат.

В тази по принцип неблагодарна тематика, само че в народен мащаб, дълбае документалната пиеса „ Ембриони “, сложена от Славейков в камерното пространство на столичното I AM Studio на ул. „ Раковски “ 149. Той би трябвало да се води и създател на текста, само че още при започване на представлението декларира, че в действителност създатели са 10-те дами, разказали своите същински истории. Истории, случили се у нас от 50-те години до през днешния ден, разтърсващо трагични или „ редови “ – естествена част от всекидневието в едно не напълно обикновено време. „ Получих истории за лекарска жестокост, за изменничество от страна на майката, за  принуждение, само че и за аборт по незабавни медицински аргументи. Истории за взети решения, за които от дистанцията на времето се съжалява. Но и такива, за които няма никакво страдание “, споделя режисьорът, който в действителността на спектакъла е и артист. За него тематиката за абортите от дълго време е значима по чисто персонални, сантиментални аргументи: мнозина в миналото са съветвали майка му, която е имала към този момент две по-големи деца, да го „ махне “. Славейков не споделя какво е трябвало да преодолее у себе си, с цел да се разкрие до дъно пред зрителските погледи, само че сигурно не му е било елементарно. Да си без ризница пред непознатите очи не е кокетство, от време на време боли. Макар че на него в спектакъла се пада по-лесната роля: ироничните свързващи мнения за социално-политическия „ декор “, на който се развива всяка от историите. По-трудната роля, несъмнено, е за дамата, за Августина-Калина, която от първо лице ги съпреживява на сцената в своите десетина дребни „ моноспектакли “.

И тук би трябвало безусловно да уточним: да, пиесата „ Ембриони “ е документална, основана е по действителни случаи. Но родилото се от нея зрелище не е документален спектакъл, най-малко не от вида вербатим спектакъл, който познаваме: когато авансово записаният достоверен текст се „ подава “ в ушите на артиста по слушалка, а той механично го възпроизвежда, без да „ играе “. Августина-Калина играе и още по какъв начин: откровено, без детски прочувствени прояви – героините й са улегнали с хода на годините, само че връщането към тези моменти постоянно допира някаква тънка струна у тях. Затова вълнението държи и фена дълго след утихването на аплодисментите.