dunavmost.comimpressio.dir.bgПоследната дума на поета е била добреНа 22 септември се

...
dunavmost.comimpressio.dir.bgПоследната дума на поета е била добреНа 22 септември се
Коментари Харесай

22 септември 1921-ва е последният ден на Иван Вазов

dunavmost.com

impressio.dir.bg

Последната дума на поета е била " добре "

На 22 септември се навършват 98 години от  гибел та на  публицист я и  стихотворец   Иван Вазов .

През годините са се появявали различни  спекулации  как тъкмо настава неговият край. А доказателствата са безспорни. За след това дни те  дни  на огромния създател свидетелстват най-малката му сестра, Въла Вазова-Фетваджиева, и щерка ѝ Събка, които до последно се грижат за известния си роднина.

През 1934 година литераторът Кирил Добрев преразказва спомените им във вестник " Литературен глас ", пише impressio.dir.bg: 

На 21 септември 1921 година бе Малка Богородица.

Както всеки ден, в 2 ч. следобяд,  Иван Вазов  остави трапезата и се прибра в своята работна стая, на отмора. Той имаше бит да се изтяга следобяд до 3-4 ч. на канапето или на мекия стол било в сънливост, било в размисли, след това излизаше на разходка към Борисовата градина или към Градската градина, или пък ходеше към книжарниците, печатниците.

От своята следобедна разходка той се връщаше у дома към 6,30 ч., а в 7 ч. се слагаше вечерята.

От печатниците той се връщаше сърдит, тъй като най-голяма тъга му причиняваха печатните неточности, които словослагателите пропущаха в съчиненията му. Той се сърдеше и за най-нищожните неточности, дори за запетайка, пропусната или неправилно сложена. От книжарниците той се връщаше удовлетворен, изключително когато съзираше по витрините някоя нова българска книга.

Поет ът обичаше да насърчава и постоянно похвалваше пред редакторите някой начинающ и надежден  публицист , чийто труд те са поместили в своите списания или вестници. Той не пропущаше случай да благодари на създателите, които му изпращаха своя книга, като в същото време им изказваше, изключително на младите, насърчителни думи.

Най-доволен той се връщаше от градините, където с часове съзерцаваше природата, слушаше чуруликането на птичките, шумоленето на листата. Често той заставаше измежду улицата или алеята, гледаше концентрирано към дървото, където е кацнала птичка, наслаждаваше се на песента ѝ, радваше се, дружно с нея, на свободата и волността ѝ.

Когато беше в работната стая или в спалнята, той не обичаше да го безпокоят. Даже неговите  близки , сестра и племенница, които живееха с него под един покрив, не смееха да шумят, а още по-малко да влизат при него, когато той четеше или пишеше. Ето за какво, целият горен етаж, след  гибел та на майка му през 1912 година, бе оставен на негово разположение.

Долу, в надземния етаж бе столовата, а също и спалнята на сестра му, която се грижеше за семейството, и щерка ѝ, тогава ученичка от прогимназията.

Единствен извършител на тоя ред се явяваше, и то в съсе дни я празен двор, някоя котка, чието мяучене дразнеше  стихотворец а. Може би по тази причина той бе придобил навика да хвърля през прозореца в двора всяка движимост, която той считаше за непотребна. И постоянно там, в двора, домашните му намираха яки, връзки, копчета, химикалки със строшен писец, тъпи моливи и други

Иначе,  стихотворец ът обичаше доста животните. Неговото обичано куче Хектор, един образован и лоялен булдог, не се отделяше от краката му. Когато Хектор умря, донесоха му едно друго черно кученце, което не можа да завоюва изцяло привързаността, с която се ползваше предшественикът му.

Но даже и когато  стихотворец ът беше неудовлетворен, когато го безпокояха в работното време - идеха постоянно посетители, фенове, редактори, просители за служби, за помощи, търсеха го и от всякакви институции, той беше пребогато мил, добър и спокоен, с цел да покаже очевидно недоволството си. Той умееше да се въздържа. " Когато аз се разсърдя, когато крещя, след това се усещам унизен " - споделяше той.

На тоя ден следобяд, сестра му употребява времето, когато той си почива, и отива да посети свои сро дни ци.

Като в никакъв случай до тогава,  стихотворец ът се е почувствал обезпокоен, не е можел да си подремне. Напоследък го бе налегнала една необикновена унесеност, виеше му се свят, изключително когато изкачваше по институциите повече стълби или когато трябваше да се навежда. Но той отдаваше всичко това на случайността или на изтощеност, считаше тия злокобни признаци за краткотрайни феномени и не обаждаше нищо на домашните си.

Всички го виждаха привидно жизнен, жизнеспособен, походката му бе все по този начин горда и макар своите 72 години, той се движеше изправен, висок и строен като бор, постоянно концентриран в някоя неразгадаема мисъл.

В така ранен час, към 2,30 ч. следобяд, той излиза от у дома, потегля по " Цар Освободител ". Всичко у него е променено: той се движи напълно постепенно, следи с необятно отворени очи небето, чисто като неговия идеал.

Погледът му се стопира на всеки предмет, на всяко дърво, на всеки клон, той диша с цялостни гърди, като че ли желае да погълне всичкия мирис на листата, съживени за прощален път от топлото есенно слънце. И в други  дни  той е съзерцавал небето, дърветата, само че в този момент е зял пристрастен, погледът му е страхлив, той поклаща постоянно глава, като че приказва с незабележим свят и както всеки път, утвърждава.

Той усилва стъпките си, влиза в Борисовата градина, стопира се пред паметника, който приживе му въздигна Художествено-индустриалното учебно заведение в София. Гледа той втренчено белия камък, чете надписа. Липсва още бюстът, сложена е единствено подложката с надписа.  Поет ът усеща отмалялост, коленете му отмаляват, той сяда на близката пейка и продължава да се взира в своя монумент.

Ето камъкът, който ще придаде лика му, повдигнат над земята, която той така доста обича, която възпя с всичката си душа, с цялото си сърце. Тук ще пребъде тялото му, а душата, сърцето му - те ще пребъдат в неговите книги, в песните, разказите, драмите му.

Изведнъж, стори му се, че едно кълбо бяла, ярка светлина, блесна над камъка. Той гледа и очите му стават неподвижни, вкаменени. Не е ли това обликът на татко му? Усмихнат, удовлетворен, така както той го видя за финален път, когато заминаваше за Влашко. После, при Освобождението, в 1877 година турците го заклаха и  стихотворец ът в никакъв случай към този момент не го видя.

Когато сестра му се връща към 6 ч. вечерта у дома, тя узнава, че брат ѝ се е върнал и прибрал бързо в спалнята си. Понеже той в никакъв случай не е влизал по това време в спалнята, тя се разтревожва, качва се горе, открехва бавно вратата.  Поет ът е лежащ с облеклата си върху леглото, извърнат с лице към стената, прострян върху покривката.

Без всякакво придвижване. Никога той не е почивал с облекла и обуща в леглото.  Иван Вазов  бе огромен естет. Той обичаше прекалено много реда и чистотата. Даже, преди да влезе в работната или спалнята, той всеки път събуваше горе, на коридора, обувките си и обуваше пантофи.

Изплашена, сестра му отива при него, побутва го:

- Бачо, стани да вечеряме.
- Уморен съм, оставете ме да си умря.

Гласът му проехтява глухо, дори мъчително. Той още веднъж заспива. Макар и чула гласа му, тя, към момента смутена, възпламенява всички лампи в стаята. Искала е да го стресне, да го разсъни. Буден, със непокътнато схващане, той може би по-лесно ще устои на тази невероятна изнемощялост, на умората, която е съкрушила всичките му сили.

Дъщеря ѝ е пристигнала също в спалнята. Обзета от боязън, тя избухва в рев. Майка ѝ я смъква долу, само че преди да напусне стаята, тя хваща ръката на  стихотворец а и вижда, че той няма огън. Това ненапълно я успокоява.

Към 9 ч. още веднъж я обзема безпокойствие. В стаята на  стихотворец а към момента е ярко. Нито един път той не позвънява. Обикновено той звъни, когато желае да му се донесе кафе или да поръча нещо. Тя се качва отново горе, влиза безшумно в спалнята му. Той към момента лежи встрани, в този момент подпрял глава с ръка; очите му са притворени, морно занесени в стенния ковьор. Диша отмерено, умерено. Тя деликатно изува обувките му, наметва го. Преди да излезе, загасва светлината.

На сле дни я ден, 22 септември, както нормално, в 7 ч. сутринта, той позвънява. Това бе знакът за кафето, което той вземаше заран на леглото си. Тоя път го занася сестра му.  Поет ът държеше доста на етиката и приличието. Щом влизаше човек при него, той меднага махаше машинките от мустаците си, снемаше каскета, изправяше яката и дрехата си, поправяше и косите си, загасяваше цигарата. Ако пък е нощно време, той запалваше всички лампи в стаята.

От тия свои навици той не се отхвърляше, дори и когато посетителят беше негов брат или сестра. И в този момент той заглади косите си. Но още лежи. Поема кафето и вижда, че ръцете на сестра му потреперват.

- Уморих се, изяснява ѝ той. Цяла нощ бях работил над " Престолът ".

Лицето му отново е свежо, бяло-розово, само че със слаб блед нюанс. И очите му, ясни сиво-сини, са трансформирали малко цвета си, станали са по-тъмни.

- Той щял! - казва  стихотворец ът своя обичан възклик, в този момент към този момент радостен, усмихнат и незабавно прибавя:
- Но ти не си прави грижа за мен. Аз не се давам.

Тя си спомня, че преди една седмица той бе ѝ съобщил за визитата си у доктор Сарафов. Именитият доктор го прегледал и намерил, че сърцето му е добре.

Както всяка заран, тя му оставя вестниците, които четеше още на легло, и слиза долу. Той става, облича се. В 8 ч. закусва. На утринната закуска той получава постоянно чай, масло и една кифла. Закусва в спалнята, от време на време и в работната. Той постоянно взема цялата си закуска. Тоя път обаче, от кифлата оставя половината, също и от маслото, единствено чая изпива.

След утринната закуска, когато не написа и няма промяна, той излиза на разходка. В 12 ч. той постоянно е у дома. Често се връща и по-рано, изключително когато времето не е доста хубаво. Тогава той се прибира в работната и чете. Той доста четеше. И доста пушеше, изключително когато работеше. Пушекът вредеше на очите му. От многото четене и пушене зрението му бе много отслабнало - имаше три типа очила.

Поет ът непрекъснато работеше върху творбите си - поправяше, допълваше, изменяше. Понякога, щом завършеше нещо, носеше го на сестра си. " Скрий го, споделяше ѝ той, и не ми го давай ". Но търпението му не беше изключително огромно, след 3-4  дни  той вземаше още веднъж ръкописа си.  Иван Вазов  намираше, че работите на  публицист я би трябвало да престоят известно време затворени, с цел да бъдат след това модифицирани при друго въодушевление, при ново ентусиазъм.

Но, явно, той не можеше да се освободи от мисълта за съчинението си и бързаше да го приключи. За да се успокои. Защото, когато  близки те му го укоряваха, че доста работи и с това вреди на здравето си, той отвръщаше:

- Не знам що става с мен. Много пъти не ми се работи, само че хваща ме един бяс и не мога да не пиша.

На нощното му долапче, с изключение на чашата с вода, постоянно се намираше и карнетче с молив. Въпреки всички препоръки, случвало се е той да работи по цели  дни  непрекъснато. Вечер той най-вече четеше. Но ставаше от време на време и от сън, цяла нощ пишеше и на сутринта го намираха скован от мраз.

На тоя ден, след утринната закуска,  Иван Вазов  излиза на своята предобедна разходка. Той се вижда с другари, влиза в едно кафене. На всички познати стиска ръка, както постоянно непретенциозен, общителен, вежлив. Разсеян е, замечтан, повече от всеки различен път, очевидно видоизменен. Взорът му е нервозен, цялостен със скрита, тъпа, неуловима болежка. Може би нерешителност пред непредвидена поличба на съзнанието.

Часът е 11,30.  Поет ът стопира при Градската градина, зачита се в афишите. Нова България! Театри, опери, концерти, сказки - какъв нравствен напредък, каква светла вяра след толкоз тъги, несгоди, разочарования! Погледът му блуждае по разноцветните букви и думи, след това стопира се на хубавата жълтооранжева каменна настилка на площад " Александър ".

Очите му са трескави, извънредно блестящи. Той влиза в градината. С бодра стойка и сигурни стъпки той излиза пред Наро дни я спектакъл. Друг път той се е чувствал най-спокоен тук, под високите сенчести дървета, при цветята, а в този момент той бърза, природата не го задържа, той желае да види света, откритото синьо небе, по което няма ни едно облаче.

Високите кули на театъра като великански стражи превземат погледа на  стихотворец а. Той стопира измежду улицата и гледа глух, захласнат.

Изведнъж навалица заобикаля  стихотворец а. Той се сепва, пробужда се от своя идеал. Покрай него от всички страни бързат служители, отиват си за обяд.

След три минути  стихотворец а е вкъщи си. Влиза през основния вход и още от стълбището в предверието, радостно извиква:

- Гладен съм!

Трапезата е подготвена. Той влиза напряко в столовата, заема мястото си на скромния черен стол, с извито облегало и сламена седалка, тъкмо против прозореца на изток. Заемат също местата си сестра му и племенницата.  Поет ът е леко разчувствуван. Една тъжна усмивка осеня лицето му, все по този начин бяло-розово, безпрепятствено като на младенец. Погледът му е насочен към насрещния прозорец, където игриво трепкат лъчите на обедното слънце. Блясъкът на очите му наподобява в този момент още по-ярък, по-силен.

На трапезата той обичаше да се майтапи, постоянно безопасен, прелестен, остроумен. И в този момент той приказва, разправя, като всеки ден, забелязано и чуто. Но и като приказва,  стихотворец ът прави изпитание, с цел да прикрие някакво подозрение, може би една тягост или някаква незнайна вътрешна битка. Той изпива, както на всеки обяд, чашка с ракия, взема и супата.

Ненадейно клепачите му нервно потреперват, той се обръща към сестра си с малко нерешителен глас:

- Ти знаеш ли, Иван К. сопотчанинът починал. Умрял, тъй като бил огромен алкохолик.Умрял ненадейно, незабелязано. Каква блажена  гибел !

Настроението много се помрачава от тази скръбна новина. Тогава племенницата му продумва:

- Днес, вуйчо, имаме празник.

Поет ът е прелестно сюрпризиран. Той обичаше доста белия фасул и когато на трапезата слагаха такава манджа, денят се считаше за празник. Но не щеш ли момичето сервира чиния зелен боб.  Поет ът, ухилен вижда на племенницата си:

- А, това не е празник. Сухият боб е празник.

Иван Вазов  не правеше хас от зеления боб. Сестра му тогава изяснява, че тъй като зеленчукът е на изчерпване, рекла да сготви един път зелен боб.

И както си обядват и приказват, той ненадейно оставя приборите, обляга се на стола, повдига ръце.

След обяд и вечеря, той постоянно по този начин се облягаше на стола, вдигаше нагоре ръце и споделяше: " Боже, благодаря ти! "

Близки те му помислят, че и в този момент, въпреки и прибързано, той извършва своя бит. Но ръцете му падат отсечено, главата му остава все по този начин, наклонена обратно.

Първа извиква племенницата му:

- Вуйчо, какво направи!

При тия думи  стихотворец ът поглежда към сестра си, след това извръща очи към своята племенница. И замижава. Леки спазми обгръщат тялото му.

Настава разстройване. Сестрата разтваря облеклата му, момичето прибягва за вода, племенницата за доктор. Когато разкопчават яката му, той едвам чуто произнася: " Добре ". Това е последната дума на  стихотворец а.

Обливат го с вода, разтриват му врата. Дишането му е напълно едва, нито един мускул не трепва на лицето му. Идва доктор, подрежда да сложат  стихотворец а на софата, която се намира тъкмо зад стола му на ъгъла на стаята. Лекарят поисква мощен коняк или остаряло вино за болния. Донасят коняк. Дава му се кафена лъжичка.

Първата глътка той приема, втората също - тя е и последна. Ръцете му изстиват, стават мраморно бели, след това получават бледожълт цвят, който от ден на ден потъмнява. Лекарят бързо разтваря ризата му: огромни синьо-морави петна покриват гърдите му. Съсирена кръв. Разрив на сърцето.  Смърт . Часът е 12:30.

В след това дни я момент, преди да издъхне, той отваря очите си и по този начин умира. Дясната му ръка е простряна към гърдите, като че със своите сетни сили той е желал да овладее и успокои сърцето си.

През прозореца влизат гъсти струи светлина и косата му, плътна и къдрава, свети, сребристобяла.

Зениците на очите му са огромни, разширени, като че  стихотворец ът е жив и съзерцава учудено светлината.

Погребан е с голяма респект и церемониалност на 28 септември 1921 година в градинката зад църквата " Св. София ". Камбаните на църквите в цялото Царство бият траурно. При втурване на тялото на създателя в земята, отекват 101 топовни гърмежа.

Отдаден познавач на приро дни те хубости,  публицист ят пожелава след  гибел та му върху неговия гроб да бъде сложена витошка морена. Скалата е пренесена до след това дни я му дом през септември 1926 година - за петата годишнина от неговата кончина. Грамадата е донесена от местността Златните мостове, а транспортът ѝ до центъра на града лишава цели 18  дни .

Само няколко  дни  след  гибел та на патриарха на българската литература, министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание отчет с претекстове за превръщането на Вазовия дом в София в музей. Пет години по-късно, на 28 ноември 1926 година музеят е публично открит.

Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!

Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!

За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> ``
рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар:



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР