Дум, дум, дум! Някой блъскаше равномерно по стената на къщата

Дум, дум, дум! Някой блъскаше отмерено по стената на къщата ми. Излязох и го видях – стоеше с лице към стената и си блъскаше главата в тухлите.

Отидох до него и запитах:

- Как сте, господине?

- Зле съм – отговори господинът и продължи да стои с лице, забито в стената.

- Имам – споделям му – хапчета против главоболие. И други, само че те са за общо утешение.

- Не е такава болката! На мен към този момент нищо не може да ми помогне.

И още веднъж заби глава в стената – дум, дум, дум!

- Нещо съществено ли е? – запитвам го аз.

- Гласувах на изборите – рече той с лице към стената, – отидох и пуснах бюлетина в урната.

Отдъхнах си.

- Че това – рекох му – го вършат хиляди хора. Отиват, гласоподават, само че не се разболяват от това, нито бият глава в стената. Напротив – хоро играят.

- Така е – съгласи се той, – само че аз не желаех да го върша!

- Хубава работа, тогава за какво гласоподава! Принудиха ли те?

- Не. Напълно непринудено го направих.

- Дадоха ли ти кинти, с цел да гласуваш?

- Не, аз постоянно гласоподавам гратис.

Ставаше все по-весело.

- Тогава за какво по този начин страдаш и си блъскаш главата? Сам си отишъл, пуснал си бюлетината и в този момент тъга и болежка! А?

- Защото не желаех, не разбираш ли!

- Не, нищо не вдявам. Аз не желая и не гласоподавам! Просто е.

Той стоеше все по този начин пред ъгъла на къщата ми, с лице в тухлената стена.

- Не, не е просто. Това е по-силно от мен.

- Какво е то – дълг, вяра за бъдещето, позор, някакви упования или елементарна нелепост, а?

- Не знам бе, човек! – рече глухо той.

- И в този момент страдаш!

- Направо загивам от болежка! – вика. – Ама болката е вътре в мен, освен в главата!

После продължи:

- Изчитам всичките стратегии на партиите или най-малко това, на което споделят стратегия. Гледам всички вести, чувам всички доклади  и хвалби. И си споделям – няма да им гласоподавам. Не и този път!

- Казваш си, че няма да им гласуваш!

- Казвам си го хиляди пъти. Не одобрявам никого. Всичко, което претендентите ми дават обещание преди изборите, е мижи, да те лажем. Пунт и пластика. Пакетиран въздух. Нищо съществено.

- И по тази причина не искаш да гласуваш!

Той удари един-два пъти главата си в стената. И викна:

- Не е единствено за това. Помня всичките им обещания. Знам наизуст това, което приказват от години.

И отново – дум, дум.

- Нищо от това, което направиха, не ми харесва. Не желая нищо да ми дават обещание. Не искам да ми дават. Не желая да ги виждам. Не мога да ги понасям! Ненавиждам целия този политически цирк.

- И? – запитвам го.

- Икци – вика, – дойдат ли избори, аз отивам и отново гласоподавам, давам им гласа си. И в този момент мразя себе си.

- Защо – запитвам го – си причиняваш всичко това?

Вдига плещи:

- Не знам! Ей това ми е казусът! Нещо в мене е дефектно, всякога гласоподавам. Пускам гласа си и след това ме втриса... Извинявам се за това, че в твойта къща блъскам главата си, само че просто не устоях!

- Да не ти пука за къщата – крещя му, – в случай че знаеш аз какъв брой пъти съм я блъскал с глава, тя ще оцелее, не я мисли.

И го запитвам:

- Добре де, дал своя вот си, дал своя вот. За кого пусна бюлетината си?

- Ей това – вика – е най-големият ми проблем! И аз желая да знам за кого гласувах, само че в никакъв случай до момента не разбрах истината за кого отива моят глас!

Отворих си устата да му кажа, че малко хора знаят отговора на този въпрос, само че си замълчах – от от ден на ден места в квартала се носеше този тъп тон: дум, дум, дум!