Откъс от Пясъчната книга, Хорхе Луис Борхес
Другият
Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах незабавно, тъй като първичното ми желание бе да я не помни, с цел да не си изгубя мозъка. Сега е 1972 година и ми се коства, че в случай че я опиша, другите ще я четат просто като роман, а с годините вероятно и самичък ще почна да я схващам по този начин.
Зная, че до момента в който траеше, бе съвсем кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана даже по-страшна. Това не значи, че описанието ѝ би могло да развълнува непряк човек.
Трябва да беше някъде към 10 сутринта. Седях облегнат на една скамейка с лице към река Чарлс. На към петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока постройка, чието име в никакъв случай не узнах. Сивите води влачеха огромни парчета лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето – хилядолетния облик на Хераклит. Бях се наспал добре – образователният ми час предния следобяд бе съумял, коства ми се, да разсъни интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.
Изведнъж изпитах възприятието (което съгласно психолозите е обвързвано с другите положения на умора), че към този момент съм претърпял този момент. Някой бе седнал в другия завършек на моята скамейка. Предпочитах да съм самичък, само че не желаех да стана незабавно, с цел да не наподобявам неучтив. Другият бе почнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази заран. Онова, което подсвиркваше – или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с изключително правилен слух), бе известното креолско парче „ Ла тапера “ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един от дълго време липсващ вътрешен двор и към загатна за Алваро Мелиан Лафинур, мъртвец от дълги години. После пристигнаха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, само че се мъчеше да му подражава. Разпознах го с смут. Приближих се до индивида и рекох:
– Господине, уругваец ли сте, или аржентинец?
– Аржентинец, само че от четиринайсета година пребивавам в Женева – отвърна той.
Последва дълго безмълвие. Накрая запитах:
– На „ Маланю “ номер 17, пред съветската черква ли?
Отговорът бе одобрителен.
– В подобен случай – заявих уверено – вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.
– Не – отвърна той със личния ми глас, който звучеше малко далечно.
След няколко мига настоя:
– Аз съм си тук, в Женева, на една скамейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, само че вие сте доста по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.
Отвърнах му:
– Мога да потвърдя, че не неистина. Ще изброя няколко неща, които един чужд не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прародител е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „ Хиляда и една нощ “, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със дребен шрифт сред обособените глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „ Германия “ – на латински и в превод на Гордън, един образец на „ Дон Кихот “ от издателство „ Гарние “, „ Окървавената сцена “ на Ривера Индарте с посвещение от създателя, „ Сартор Резартус “ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за половите традиции на балканските нации. Не съм не запомнил и онази по здрач на един първи етаж на площад „ Дюбур “.
– Дюфур – поправи ме той.
– Добре де, Дюфур. Това задоволително ли е?
– Не – отвърна. – Тези доказателства в действителност нищо не потвърждават. Ако ви сънувам, напълно естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви лист е изцяло ненужен.
Възражението му бе основателно.
– Ако това утро и нашата среща са единствено сън – отговорих, – всеки от двама ни би трябвало да си намерения, че сънуващият е точно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш явен дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и обстоятелството, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме...
– Ами в случай че сънят продължи? – обезпокоително попита той.
За да успокоя и него, и себе си, демонстрирах престорена самонадеяност, каквато въобще не изпитвах.
– Сънят ми продължава към този момент седемдесет години – рекох. – В края на краищата, щом се разсъни, всеки човек се среща със самия себе си. Тъкмо това се случва в този момент и с нас, единствено дето сме двама. Не искаш ли да знаеш нещо от предишното ми, т.е. от бъдещето, което те чака? – Той безмълвно кимна. Продължих малко комплициран: – Мама е жива и здрава вкъщи в Буенос Айрес, на ъгъла на „ Чаркас “ и „ Майпу “, само че баща умря преди трийсетина години. Умря от сърце. След инфаркта половината му тяло се сковава и това го довърши; лявата му ръка, сложена върху дясната, изглеждаше като детска ръчичка върху дланта на някой исполин. Отиде си, припрян да почине, само че без да се оплаче нито един път. Баба ни бе умряла в същата къща. Няколко дни преди края тя ни повика всичките и рече: „ Аз съм една доста остаряла жена, която умира прекомерно постепенно. Не желая никой да се тревожи поради нещо толкоз просто и естествено “. Сестра ти Нора се омъжи и има две деца. Впрочем по какъв начин са всички вкъщи?
– Добре са. Татко все се майтапи с религията. Снощи сподели, че Иисус е бил като гаучосите, които не желаят да се обвързват с нищо, и по тази причина е проповядвал с притчи. – След малко съмнение ме запита:
– Ами вие?
– Не зная точния брой на книгите, които ти ще напишеш, само че зная, че са доста. Ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелена приятност, и разкази с фантастично естество. Ще преподаваш уроци също като татко си и като мнозина други от нашата кръв. – Зарадвах се, че не ме попита нищо за неуспеха или за триумфа на книгите. Промених тона и продължих: – А що се отнася до историята... Имаше и друга война, горе-долу, сред същите съперници. Франция скоро капитулира; Англия и Америка отново организираха против един немски деспот на име Хитлер цикличната борба при Ватерло. Около 1946 година Буенос Айрес роди втори Росас, прекомерно сходен на нашия роднина. През 55-а година провинция Кордоба ни избави както по-рано Ентре Риос. Днес нещата вървят зле. Русия се мъчи да завладее планетата; Америка, спъвана от суеверието на демокрацията, не се взема решение да бъде империя. С всеки минал ден страната ни става все по-провинциална. По-провинциална и по-горделива, като че ли си затваря очите пред обстоятелствата. Не бих се изненадал, в случай че вместо латински в учебните заведения стартират да преподават гуарани.
Забелязах, че съвсем не ми обръщаше внимание. Първичният боязън от невъзможното и въпреки всичко несъмненото напълно го бе сковал. Аз, който в никакъв случай не съм бил татко, изпитах мощен прилив на любов към това оскъдно момче – то ми бе по-близко, в сравнение с в случай че бе рожба на личната ми плът и кръв. Видях, че стиска в ръце някаква книга. Попитах го коя е.
– „ Обладаните “ – или, коства ми се, „ Бесове “ – на Фьодор Достоевски – отвърна той ненапълно суетно.
– Това май ми се губи. Какво съставлява?
Едва бях изрекъл тези думи, когато усетих, че въпросът ми е същинско осквернение.
– Великият съветски публицист – съществено рече той – е проникнал по-дълбоко от всеки различен в лабиринтите на славянската душа.
Този реторичен опит ми се стори доказателство, че към този момент се е успокоил. Запитах го кои други творби на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, измежду които и „ Двойник “. Поинтересувах се дали при четенето разграничава добре персонажите както в тази ситуация с Джоузеф Конрад и дали счита да изучи цялото творчество на Достоевски.
– Да си призная почтено, не – отвърна ми с известна изненада.
Запитах го какво написа сега. Призна ми, че приготвя стихосбирка, която щял да назова „ Червените химни “. Обмислял и още едно заглавие – „ Червените ритми “.
– Защо пък не? – рекох. – Можеш да се позовеш на положителни прародители. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата ария на Верлен.
Без да обърне внимание на думите ми, разясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща тил на епохата си…
Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах незабавно, тъй като първичното ми желание бе да я не помни, с цел да не си изгубя мозъка. Сега е 1972 година и ми се коства, че в случай че я опиша, другите ще я четат просто като роман, а с годините вероятно и самичък ще почна да я схващам по този начин.
Зная, че до момента в който траеше, бе съвсем кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана даже по-страшна. Това не значи, че описанието ѝ би могло да развълнува непряк човек.
Трябва да беше някъде към 10 сутринта. Седях облегнат на една скамейка с лице към река Чарлс. На към петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока постройка, чието име в никакъв случай не узнах. Сивите води влачеха огромни парчета лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето – хилядолетния облик на Хераклит. Бях се наспал добре – образователният ми час предния следобяд бе съумял, коства ми се, да разсъни интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.
Изведнъж изпитах възприятието (което съгласно психолозите е обвързвано с другите положения на умора), че към този момент съм претърпял този момент. Някой бе седнал в другия завършек на моята скамейка. Предпочитах да съм самичък, само че не желаех да стана незабавно, с цел да не наподобявам неучтив. Другият бе почнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази заран. Онова, което подсвиркваше – или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с изключително правилен слух), бе известното креолско парче „ Ла тапера “ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един от дълго време липсващ вътрешен двор и към загатна за Алваро Мелиан Лафинур, мъртвец от дълги години. После пристигнаха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, само че се мъчеше да му подражава. Разпознах го с смут. Приближих се до индивида и рекох:
– Господине, уругваец ли сте, или аржентинец?
– Аржентинец, само че от четиринайсета година пребивавам в Женева – отвърна той.
Последва дълго безмълвие. Накрая запитах:
– На „ Маланю “ номер 17, пред съветската черква ли?
Отговорът бе одобрителен.
– В подобен случай – заявих уверено – вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.
– Не – отвърна той със личния ми глас, който звучеше малко далечно.
След няколко мига настоя:
– Аз съм си тук, в Женева, на една скамейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, само че вие сте доста по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.
Отвърнах му:
– Мога да потвърдя, че не неистина. Ще изброя няколко неща, които един чужд не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прародител е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „ Хиляда и една нощ “, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със дребен шрифт сред обособените глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „ Германия “ – на латински и в превод на Гордън, един образец на „ Дон Кихот “ от издателство „ Гарние “, „ Окървавената сцена “ на Ривера Индарте с посвещение от създателя, „ Сартор Резартус “ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за половите традиции на балканските нации. Не съм не запомнил и онази по здрач на един първи етаж на площад „ Дюбур “.
– Дюфур – поправи ме той.
– Добре де, Дюфур. Това задоволително ли е?
– Не – отвърна. – Тези доказателства в действителност нищо не потвърждават. Ако ви сънувам, напълно естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви лист е изцяло ненужен.
Възражението му бе основателно.
– Ако това утро и нашата среща са единствено сън – отговорих, – всеки от двама ни би трябвало да си намерения, че сънуващият е точно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш явен дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и обстоятелството, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме...
– Ами в случай че сънят продължи? – обезпокоително попита той.
За да успокоя и него, и себе си, демонстрирах престорена самонадеяност, каквато въобще не изпитвах.
– Сънят ми продължава към този момент седемдесет години – рекох. – В края на краищата, щом се разсъни, всеки човек се среща със самия себе си. Тъкмо това се случва в този момент и с нас, единствено дето сме двама. Не искаш ли да знаеш нещо от предишното ми, т.е. от бъдещето, което те чака? – Той безмълвно кимна. Продължих малко комплициран: – Мама е жива и здрава вкъщи в Буенос Айрес, на ъгъла на „ Чаркас “ и „ Майпу “, само че баща умря преди трийсетина години. Умря от сърце. След инфаркта половината му тяло се сковава и това го довърши; лявата му ръка, сложена върху дясната, изглеждаше като детска ръчичка върху дланта на някой исполин. Отиде си, припрян да почине, само че без да се оплаче нито един път. Баба ни бе умряла в същата къща. Няколко дни преди края тя ни повика всичките и рече: „ Аз съм една доста остаряла жена, която умира прекомерно постепенно. Не желая никой да се тревожи поради нещо толкоз просто и естествено “. Сестра ти Нора се омъжи и има две деца. Впрочем по какъв начин са всички вкъщи?
– Добре са. Татко все се майтапи с религията. Снощи сподели, че Иисус е бил като гаучосите, които не желаят да се обвързват с нищо, и по тази причина е проповядвал с притчи. – След малко съмнение ме запита:
– Ами вие?
– Не зная точния брой на книгите, които ти ще напишеш, само че зная, че са доста. Ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелена приятност, и разкази с фантастично естество. Ще преподаваш уроци също като татко си и като мнозина други от нашата кръв. – Зарадвах се, че не ме попита нищо за неуспеха или за триумфа на книгите. Промених тона и продължих: – А що се отнася до историята... Имаше и друга война, горе-долу, сред същите съперници. Франция скоро капитулира; Англия и Америка отново организираха против един немски деспот на име Хитлер цикличната борба при Ватерло. Около 1946 година Буенос Айрес роди втори Росас, прекомерно сходен на нашия роднина. През 55-а година провинция Кордоба ни избави както по-рано Ентре Риос. Днес нещата вървят зле. Русия се мъчи да завладее планетата; Америка, спъвана от суеверието на демокрацията, не се взема решение да бъде империя. С всеки минал ден страната ни става все по-провинциална. По-провинциална и по-горделива, като че ли си затваря очите пред обстоятелствата. Не бих се изненадал, в случай че вместо латински в учебните заведения стартират да преподават гуарани.
Забелязах, че съвсем не ми обръщаше внимание. Първичният боязън от невъзможното и въпреки всичко несъмненото напълно го бе сковал. Аз, който в никакъв случай не съм бил татко, изпитах мощен прилив на любов към това оскъдно момче – то ми бе по-близко, в сравнение с в случай че бе рожба на личната ми плът и кръв. Видях, че стиска в ръце някаква книга. Попитах го коя е.
– „ Обладаните “ – или, коства ми се, „ Бесове “ – на Фьодор Достоевски – отвърна той ненапълно суетно.
– Това май ми се губи. Какво съставлява?
Едва бях изрекъл тези думи, когато усетих, че въпросът ми е същинско осквернение.
– Великият съветски публицист – съществено рече той – е проникнал по-дълбоко от всеки различен в лабиринтите на славянската душа.
Този реторичен опит ми се стори доказателство, че към този момент се е успокоил. Запитах го кои други творби на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, измежду които и „ Двойник “. Поинтересувах се дали при четенето разграничава добре персонажите както в тази ситуация с Джоузеф Конрад и дали счита да изучи цялото творчество на Достоевски.
– Да си призная почтено, не – отвърна ми с известна изненада.
Запитах го какво написа сега. Призна ми, че приготвя стихосбирка, която щял да назова „ Червените химни “. Обмислял и още едно заглавие – „ Червените ритми “.
– Защо пък не? – рекох. – Можеш да се позовеш на положителни прародители. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата ария на Верлен.
Без да обърне внимание на думите ми, разясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща тил на епохата си…
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ