Древногръцките легенди и митове продължават да живеят в паметта на

Древногръцките митове и легенди не престават да живеят в паметта на човечеството и да будят въображението му хиляди години след основаването им. Те са реалистичните прадеди на приказките, в които богове и простосмъртни си наподобяват и постоянно пътищата им се преплитат.

Именно легендата за един от най-трагични древногръцки герои възкресява вълнуващата акомодация „ В дворците на Кносос ” на великия публицист Никос Казандзакис – тази за Тезей, обединителя на Атика, и за Минотавъра, сковал в боязън остров Крит. 

Тезей, синът на цар Егей, е предназначен да се трансформира в мъж, който ще раздруса основите на света. Пристигайки на остров Крит дружно с определените атиняни, които би трябвало да бъдат принесени в жертва на Минотавъра в Лабиринта като кръвен дан, той е твърдо решен да освободи народа си от подчинението, което тегне над него. С помощта на дъщерята на цар Минос – смелата и непокорна Ариадна – той ще се изправи пред митичното страшилище и ще се опълчи на могъщия държател.

Умело преплитайки любовна история и митичните завършения, Никос Казандзакис построява мозайка от изтънчено слово, което ще придвижи читателя в Древна Елада.

Това е време на напредък, когато хората мечтаят да полетят, с цел да станат богоподобни. Време, когато светът се трансформира, когато морето бива превзето от бързи галери, когато тайната на желязото занапред ще бъде разкрита, а от север надигат глава русите варвари.

История за чудовища, богове и героични подвизи – „ В дворците на Кносос ” плете роман, който е смайваща съкровищница на човешкия дух. Наситените краски и размахът на стила на Казандзакис доукрасяват познатите полумитични облици, а създателят насочва посланието си – положителното би трябвало да надмогне злото.

Никос Казандзакис е най-известният гръцки публицист и мъдрец на 20 век. Поет, есеист и мъдрец, измежду най-известните му произведения са „ Алексис Зорбас ”, „ Капитан Михалис ”, „ Последното прелъщение ”, „ В дворците на Кносос ” и „ Аскетика ”.

Из „ В дворците на Кносос ” от Никос Казандзакис

I

Разгарът на лятото, пладне. Слънцето пада отвесно върху фамозния из целия свят замък в Кносос и бронзовите двойни секири, пъстроцветните покриви, необятните му дворове блестят.

Реката тече умерено измежду цъфналите олеандри. По двата ѝ бряга – маслини, кипариси, смокини; хора седят на сянка и ядат. Робите сноват из двореца, излизат от избите, минават бързо-бързо по дългите тесни коридори, изкачват се по мраморните стълби, носят ястия на царедворците. Чува се мощно бумтене, като че ли дворецът е някакъв голям кошер, цялостен с работливи пчели.

В далечината полето тръпне в зной под слънцето. Жътвата е предходна, снопите са насъбрани по харманите, отвява се зърното. Житото, свещеният плод, който храни хората, към този момент се извисява измежду харманите на огромни златисти купове. Под маслиновите дървета селяните, изтегнати, ядат оскъдната си сиромашка храна – къшей изсъхнал самун и няколко маслини. Не приказват, гледат струпаното жито и поклащат тъжно глава.

Бронзовата врата на огромния формален двор на палата се отваря. Появява се слаб, изсъхнал дъртак с обръснати мустаци, с дълги сиви коси, държи дребен тъпан. Пристъпя към средата на двора с мудни, тържествени крачки. Вдига палката, която държи в ръка, удря три пъти барабана: „ Бам! Бам! Бам! “.

И извиква с тъничък, писклив глас:

– Тишина! Тишина! Царските дъщери желаят да си поспят следобяд! Тишина!

Замълчава за малко, пристъпя още няколко крачки, подвига отново палката, още веднъж удря три пъти барабана:

– Тишина! Тишина! Царедворците желаят да си поспят следобяд! Тишина!

Шумът секва внезапно. Тези, които приказват, снишават глас, други, които се смеят, сподавят смеха си, робите стъпват на пръсти, вратите се затварят и робините безмълвно постилат на двете царски дъщери да спят до отворените прозорци.

Федра е по-голямата. Висока, мургава, с гъста къдрава коса, с компактен мъжки глас; Ариадна, по-малката, е тънка, руса и с нашарени устни и бузи, тъй като е доста бледа и се срами да не кажат, че е болна. Сега седи край прозореца и си вее с ветрилото. Поглежда надолу към двора, поглежда оттатък, към пожълтялото поле, и още по-нататък, в далечината, към свещената планина Юхтас, която наподобява на великанска глава, полегнала върху скалите.

– Ариадна, няма ли да дойдеш да поспиш? – сподели Федра, която се беше към този момент изтегнала върху снежнобялата постелка.

– Не ми се спи – отвърна с ревлив глас царкинята. – Няма да дремя. Ще седнал съм тук и ще виждам.

Федра се засмя. Ариадна се извърна наранена.

– Защо се смееш? – попита тя и смръщи вежди.

– Сетих се нещо… – отвърна с подигравка Федра.

– Какво?

– Нищо.

Ариадна размаха прибързано ветрилото си, прехапа устни и не продума нищо. Федра затвори очи и скоро се унесе в сън. Ариадна въздъхна облекчено.

„ По-добре да съм сама – намерения си тя. – По-добре… Страх ме е от Федра… “

Надвеси се през прозореца и се усмихна.

Сред двора върху един дирек, на който блестеше голяма двойна брадва, се беше качила обичаната ѝ маймунка – бяха ѝ я донесли лани от Египет – и в този момент белеше някакъв плод и го ядеше.

– Киц! Киц! Киц! – извика царкинята и размаха ветрилото си.

Хитрата маймунка подвигна глава, погледна я и също нададе щастлив вик.

– Ела! Ела! – повика я още веднъж царкинята.

Ала къде ти да зареже банана, който държеше и по този начин лакомо ядеше! Навири опашката си, размаха я и тя като ветрило, и завря отново муцунка в сладкия плод.