Драги слушатели и читатели в България,60 години от първата емисия

Вражеска радиостанция: първите дни на ДВ Български

Драги слушатели и читатели в България,

60 години от първата емисия на Дойче Веле на български. Нека за миг хвърлим взор назад към 1963 година и първите десетилетия по-късно: Какви бяха проблемите ни тогава и къде сме в този момент?

Успяваха ли дейно да ни заглушат?

Преди 60 години и за България, както и за всяка друга страна в света, свободният достъп до достоверна и публично съответстваща информациябе нещо крайно належащо и скъпоценно. Тогавашните ръководещи в България обаче, като че ли водени от бездънен инстинкт за самозапазване, съзираха таман във всякадостоверна публично съответстваща информация смъртна заплаха за своя режим. И най-малко по този въпрос се оказаха прави, би трябвало да им се признае...

Следвайки същия инстинкт, не им трябваше доста време, с цел да присъдят сан " вражеска радиостанция " и на нашата още напълно млада и дребна редакция. Разните очевидни и тайни органи на властта неотложно започнаха да ползват и против нас присъщите им способи. За нас в редакцията в Кьолн, но също по този начин и за слушателите ни в България, това означаваше опасности, закани и действителни рискове.

Пряко против нашите радиоемисии пускаха в действие мощни заглушаващи предаватели. Дали постоянно бяха ефикасни? Преценките са спорни. От експерти съм чувал, че поддържането на заглушаващите предаватели е било доста по-скъпо от разноските за българските излъчвания на Дойче Веле.

И това може да се пояснява като самобитен недоброволен " комплимент ". А фактът, че още години преди да се заприказва за публичност и перестройка, " Работническо дело " на първа страница пусна бълващ завист коментар персонално срещу мен, бе към този момент самопризнание за дейното наличие на Дойче Веле в българския ефир.

Трудностите през годините не бяха малко

Много са ядовете и грижите, които българската Държавна сигурност като подотдел на руското Комитет за Държавна сигурност (на СССР), ни създаваше. Междувременно това са общоизвестни неща. Редно е обаче да кажа, че кахъри и грижи имахме и от " другата страна на фронта ", а точно:

- Да припомня, че по разнообразни мотиви постоянно се постановяваше разнообразни немски политици и служители да бъдат убеждавани, че е рационално със средства на немските данъкоплатци да се способства за политическата просвета на други нации и включително и на българския народ.

- Да припомня, че уверени (или платени) " борци за мир " в Западна Германия водеха проведени оскърбителен акции против източноевропейските редакции на Дойче Веле, в това число и българската.

- Да припомня, че и в самото Дойче Веле имаше хора на управителни постове, които било от доверчивост, било от опортюнизъм се поддаваха на външен напън, " да не се нервира Москва ".

- Да припомня какъв брой мъчно беше, изключително през първите години, да се намерят квалифицирани редактори и външни сътрудници, а когато се намерят, да се откри за тях и някакво ъгълче в бюджета, който така и така беше няколкократно по-скромен от бюджета на сравними радиостанции.

Лесно нe беше. Дали и до каква степен сме се справили, какво сме постигнали - дано други преценят. Моята персонална преценка има две лица. Едното, умерено и замислено, споделя: в решаващите неща бяхме на положителната страна. Другото лице, замислено и тъжно, споделя: като виждам по какъв начин се развиха нещата в България, очевидно не е било задоволително.

Сега знаят. Стига да желаят.

Да оставим тази тематика на историците. Сега ни интересува бъдещето, какво ще пристигна.

Не! Не по този начин би трябвало да се слага въпроса. То, бъдещето, няма единствено да пристигна отнякъде, от горната страна. То се кове в този момент, в този миг, пред очите ни. Нашето настояще, това което ние в този момент

вършим, дефинира бъдещето ни.

Отново предстоят съдбоносни решения. Украйна води война героичен за съществуванието си и всекидневно пролива кръв за нас всички. Европа, включително и България, се бори със личните си вътрешни съмнения и егоизми. Над Америка, към момента решаващата мощ, е щръкнал призрачен фантом.

Основания за безпокойствие, даже за боязън, има премного. А съвсем единственото, където сериозните наблюдаващи са единомислещи, е, че нищо не е несъмнено. Възможно е да настъпят произшествия. Възможно е и най-смъртоносните закани да бъдат отбити. Но за разлика от предходни исторически столетия, приключили с тежки произшествия, мисля, че този път с изключение на риск има и по-добър късмет.

Къде е разликата? Съвсем просто казано: разликата е, че през днешния ден стотици милиони хора по света имат компютър или мобилен телефон. А какво имаха преди? Имаха опрощение да кажат: но ние не знаехме. Сега знаят. По-точно: в този момент доста повече хора могат да узнаят. Стига да желаят. Стига интензивно да черпят от чисти извори, каквито за благополучие също щедро бликат измежду големия многогласен безпорядък на интернет.

Това е шансът, само че и отговорността на всеки един от милионите консуматори на интернета. Разбира се, те имат правото да търсят забавление и наслаждение, само че към този момент нямат правото да се оправдават, че някой принудително им пречел да търсят и да споделят истината. Като жители на демократична страна с право на свободна информация и с право на свободно гласоподаване в парламентарни избори те към този момент нямат опрощение да се изплъзват от въпроса: А ти персонално какво правиш с тези права?

Желая Ви здраве и благодаря за тази опция да споделя с Вас някои мисли по настоящ мотив.

Михаил Антонов, Кьолн, 29 август 2023

***

Михаил Антонов е първият основен редактор на Дъждовни води Български. Преди да избяга в Германия, той е бил публицист на Българска телеграфна агенция в България. През август 1963 година дружно с Румяна Таслакова, Христо Кунтев и Димитър Грънчаров стартират всекидневно да изготвят 15-минутно предаване на български език. Антонов управлява българската редакция на Дъждовни води 32 години.

***

Вижте нашата история в това видео: