Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на държавната психиатрия „Св. Иван Рилски“, пред „Труд“: Добрите хора рядко са самотни и нещастни
Докладът на Европейската психиатрична асоциация разказва едни ужасни материално-битови условия, нарушение на базисни човешки права
През миналото лято комисия на Европейската психиатрична асоциация стартира цялостна оценка на проблемите пред другите браншове на психичноздравната помощ в България. Докладът, който беше показан пред лекари и народни представители, беше, меко казано, пагубен. Според някои оценки лекуването у нас в директно нарушаване на европейското законодателство. Ние всички сме очевидци на хора с психологични проблеми и тежкоболни, които освен живеят в изолираност, само че и отключват експанзии, водещи до нещастия. Трябва ли промяна в бранша и по какъв начин да бъде направена тя?
– Наскоро Европейската психиатрична асоциация излезе с отчет за положението на психоздравнатата помощ у нас. Ние и без отчет можем да кажем, че е неприятно, само че какво стряска в него?
– Стряска, че по този начин описаната моментна картина на психиатрията е картината на този тип здравна услуга в една европейска страна, членска на Европейски Съюз е на отчайващо равнище. Не че в случай че описаното важи за Гватемала е добре, само че когато става въпрос за една европейска страна, тревожното за нас е, че ние като страна, в това отношение, цивилизационно стоим много надалеч от Европа.
– А каква картина разказва отчетът?
– Описва една разпокъсана система, в която грижата за психологично болните е разхвърляна. Описва едни ужасни материално-битови условия, които са ужасни както за лекуващите се, по този начин и за работещите. Описва нарушавания на базисни човешки права на болните и на работещите с тях и разказва като цяло такова отношение към този тип проблеми, което доста ни отдалечава от Европа.
– Да стартираме с човешките права. Какво тъкмо се случва с един психологично болен човек в такива институции? Какво получава отсреща той?
– В множеството случаи отсреща получава настаняване в заведение, което е надалеч от цивилизацията, каквато е била концепцията за лекуване на такива хора преди 100 и повече години, когато са създавани психиатричните лечебни заведения у нас и по света. Тогава главният принцип на лекуване е бил изолираност и основаване на една нова среда за живеене. В тази среда са се включвали разнообразни типове действия – работа, някаква форма на занимания, лечение, само че несъмнено и единствено на изолирани места. Тези хора са били затваряни там и в случай че може да не ги виждаме и срещаме. Тези неща обаче се трансформираха през годините. От най-малко трейсет-четиресет години лекуването се е преместило в общността. Психиатричните лечебни заведения по нищо не се разграничават от другите лечебни заведения. Лекува се колкото се лекува до преодоляване на положението и пациентът бива връщан в общността, където постепенно и бавно се научава да живее със своята болест, тъй като тя не може да бъде излекувана.
– А какво се получава у нас?
– У нас болният се изпраща на отдалечено и мъчно налично за всеобщия градски превоз място. Получава неприятни битови условия, а в някой случаи са напряко ужасни. Той е в стая с още трима или четирима души. Санитарните възли са два или три за тридесет души. Няма обособено персонално пространство, тъй като психологично болните са хора, които имат проблем с държанието си. Когато са във фаза на боледуване мъчно съблюдават разпоредбите – да не бъркат в непознато шкафче, да не лягат в непознато легло и по този начин нататък. Така че психологично болният и в това отношение е ощетен, тъй като той няма същински обособено персонално пространство. Няма пълноценна връзка с останалия свят, рядко има мобилен телефон, рядко може да приказва със експерт, когато в действителност има потребност. Когато има визитация си споделя каквото желае, може да приказва с психолог, само че това е до обяд. След обяд остава една здравна сестра и един санитар на тридесет индивида.
– И това е всичко?
– Да, това е всичко. Например делегацията на Европейската психиатрична асоциация когато посети нашата болница откри, че следобяд има един доктор за 100 и трийсет души, четири сестри и шестима санитари. Ето това ужаси комисията, тъй като приказва за доста съществени дефекти на системата. В основата на тези дефекти стои неразбирането, че психологично болните са заболели като всички останали. Направи им мощно усещане, че у нас болните нито се гледат в естествени условия, нито лекарите и личният състав работи в естествени условия. Хората в нашата болница получават в действителност мизерни заплати.
– Колко мизерни?
– Когато ме попитаха какъв брой получава един доктор и аз им споделих, че естествената заплата е 450 евро, председателката на комисията професор Галдеризи доста съществено, без да се усети, че може да ни засегне възкликна „ 450 евро на седмица? “ и беше шокирана, че това е месечното заплащане.
– Системен ли е казусът?
– Системен е, да. Сбъркана е системата, по която се дава психично-здравно обслужване в България. Сбъркана е, тъй като у нас не се направи промяната. Поради тази причина през днешния ден ние работим в условия от преди четиридесет години. Нещата си останаха както едно време. Не се направи нужното системата ни да се модернизира, тези пациенти да бъдат изведени за лекуване в общността, да се изградят съвременни болнични заведения, да се създадат дневни центрове, където пациентите да могат да бъдат лекувани, да се занимават и да бъдат ангажирани в разнообразни стратегии, арт лечения, да има психотерапия. Не се направи нищо по повод трудовата претовареност на тези хора. Просто всеки оставя този проблем за идващите.
– Защо?
– Защото това е доста скъпа и тежка промяна. Струва ужасно доста пари, доста запас, публични полемики. Тепърва има да се водят доста борби с цел да проумее обществото, че тези хора не трябва да бъдат наказвани и изолирани, а че те имат потребност от помощ и грижа. И очевидно никой не желае да го направи. Казвам, че казусът е систематичен и по една друга причина. Нашето опазване на здравето, както всички знаем, стана една комерсиална активност. Големият проблем е, че се опитваме да вършим лява политика с десни средства. Остана обществения детайл в опазването на здравето, тъй като няма по какъв начин да бъде друго яче. В същото време никой не желае да се занимава с губещите браншове, казано на стопански език. Ако си предприемач, активността, която ти носи загуби я закриваш. Да, само че тук в опазването на здравето по този начин не става. А в психиатрията несъмнено е от клоновете на медицината, в който нито са бързооборотни средствата, нито съставлява интерес за търговците, които продават някакви скъпи апаратури, а също така гълта голям запас, а пък възвращаемостта е ниска. От друга страна, пациентите с тежки болести нямат късмет да се върнат на пазара на труда пълноценно. Това не е кардиохирургия или пластична хирургия и всеки си споделя „ Да се оправят идващите! “.
– Единодушни ли сте за промяната във вашата колегия?
– Както споделя един сътрудник: „ Като се съберем пет психиатри, се чуват 10 отзиви “. Има го и този проблем, който е доста комфортно опрощение за всеки политик. Те си измиват ръцете и споделят „ Хайде, вие като се разберете, ние ще помогнем. Заповядайте с вашата идея и да преценим. “ Такава идея обаче няма.
– Няма ли непознат модел, който може да се следва?
– Това беше и концепцията на това мое скимване да поканим Европейската психиатрична асоциация да ни измониторира, тъй като явно ние не се оправяме. През годините ние имахме разнообразни стратегии за промени, които заради разнообразни аргументи, в това число и опозиция в съсловието, не се осъществиха. Затова ми хрумна да поканим хора извън, да ни го кажат в очите, пък нека го създадем. Ние в този момент имаме шанса да създадем доста добра промяна. През годините в разнообразни страни в Европа се вършиха доста промени, някои от които несполучливо, както се случи в Италия. Ние в този момент имаме шанса да забележим кое по какъв начин е сработило и да изберем най-хубавият модел, с цел да го приспособяваме у нас.
– Колко души касае психологичното здраве?
– Много. Само записаните шизофренно заболели са над седемдесет хиляди в България.
– Доста. Това са хората, от които обществото се опасява най-вече.
– Мен да вземем за пример ме е боязън от психопатите, а не от шизофренно болните. Но другояче да, хората ги е боязън от шизофрениците. Това е най-тежкото заболяване и като патология, и като клиника, и като метод на протичане и доста финансовоемко. То стартира от ранна възраст и води до инвалидизация. Боледуващите от тази болест не могат да дават доста на обществото. Качественото лекуване, до което популярност богу нашите пациенти имат достъп, е доста скъпо. Наистина в България болните получават гратис най-хубавите медикаменти, само че за жалост не получават нищо друго.
– Какво?
– Няма я тази разгърната система от обществени грижи, която подкрепя пациентите и да прави по този начин наречената психосоциална рехабилитация. Тя е от изключителна значимост за хората, които са с психологични разстройства. Трябва да направя уточнението, че когато приказвам за психологично заболели, имам поради хората, боледуващи от тежки психиатрични заболявания, а не от чести, каквито са депресии, душевен разстройства и по този начин нататък. Психиатрично болните страдат от шизофрения, биполярно разстройство, деменция – това са доста скъпи болести. Много скъпи.
– Увеличават ли се страдащите от деменция – нещо, което касае доста български фамилии.
– Да, усилват се, тъй като нацията ни застарява. Не знам дали имаме същински данни какъв брой са страдащите от деменция, заради метода, по който ги събираме тези данни, само че е безусловно несъмнено, че се усилват. Така както се усилват и в Европа. Но ето тук свършват приликите ни с Европа и стартират разликите. Ние още веднъж нямаме дневни центрове, още веднъж не можем да предложим подобаваща грижа за тези хора, българските жители заради ниския стандарт на живот не могат да си разрешат да ги отглеждат в домашна среда или да ги дадат в съвременни, уютни приюти, каквито несъмнено има, само че са непостижими за средностатистическото българско семейство. Така стартира напън върху психиатричните клиники, където желаят да настаняваме дементно заболели и да ги лекуваме. Ние няма от какво да ги лекуваме, тъй като деменцията желае грижа и гледане.
– Смятате ли, че скоро ще стартира промяната?
– Имам чувство за задвижване. Вие сте човек на думите и ще разберете нюанса. Имам чувство за задвижване, а не споделям „ има задвижване “. Надеждата ми е подбудена от мощното ми предпочитание промяната да се случи.
– Как се назовава това психическо положение, при което гилдията би чула някой извън да й каже какво да свърши?
– Нарича се липса на самочувствие. Липса на вътрешни устои, на непоклатимост и все да чакаш някой различен да ти каже, мнението на всеки към теб да бъде значимо за теб, а освен на съответни хора. Това е и част от народопсихологията на българите.
– Понеже са празници, а по традиция празниците отключват доста депресии, възприятие на самотност. Какво бихте посъветвали хората, за които празниците са тежко време?
– Ако те са оставили на празниците нещо да трансформират, шансът да го създадат е най-малък. По-скоро би трябвало да се постараем през годините, през живота си да живеем по този начин, че да не стигаме до такива положения. Винаги профилактиката е по-добро нещо, в сравнение с лекуването. Мисля си, че е хубаво да бъдем положителни. Добре е да бъдем съпричастни, съчувстващи, състрадаващи с нашите близки, познати и непознати, тъй като по-този метод ще бъдем по-малко обречени на самотност. Доброто постоянно, но постоянно се връща. В това съм надълбоко, надълбоко уверена. Добрите хора по-рядко са самотни и нещастни, тъй като самотата, самотността постоянно води до злощастие. Човешкият ген е изработен по този начин, че да си търси другарче. Човек не е изработен да живее самичък.
Нашият посетител
Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 година в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и международно стопанство (2006). От 1994 година работи в държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски ”, започвайки от равнище ординатор и преминавайки през шеф на поделение за мъже с остри психози. В момента е шеф на лечебното заведение. От 2003 година има частна амбулаторна процедура. Притежава над 20 години опит като специалист по правосъдна психиатрия. Бивш заместник-председател на Българската психиатрична асоциация. Понастоящем е народен специалист по психиатрия на Българския лекарски съюз.
През миналото лято комисия на Европейската психиатрична асоциация стартира цялостна оценка на проблемите пред другите браншове на психичноздравната помощ в България. Докладът, който беше показан пред лекари и народни представители, беше, меко казано, пагубен. Според някои оценки лекуването у нас в директно нарушаване на европейското законодателство. Ние всички сме очевидци на хора с психологични проблеми и тежкоболни, които освен живеят в изолираност, само че и отключват експанзии, водещи до нещастия. Трябва ли промяна в бранша и по какъв начин да бъде направена тя?
– Наскоро Европейската психиатрична асоциация излезе с отчет за положението на психоздравнатата помощ у нас. Ние и без отчет можем да кажем, че е неприятно, само че какво стряска в него?
– Стряска, че по този начин описаната моментна картина на психиатрията е картината на този тип здравна услуга в една европейска страна, членска на Европейски Съюз е на отчайващо равнище. Не че в случай че описаното важи за Гватемала е добре, само че когато става въпрос за една европейска страна, тревожното за нас е, че ние като страна, в това отношение, цивилизационно стоим много надалеч от Европа.
– А каква картина разказва отчетът?
– Описва една разпокъсана система, в която грижата за психологично болните е разхвърляна. Описва едни ужасни материално-битови условия, които са ужасни както за лекуващите се, по този начин и за работещите. Описва нарушавания на базисни човешки права на болните и на работещите с тях и разказва като цяло такова отношение към този тип проблеми, което доста ни отдалечава от Европа.
– Да стартираме с човешките права. Какво тъкмо се случва с един психологично болен човек в такива институции? Какво получава отсреща той?
– В множеството случаи отсреща получава настаняване в заведение, което е надалеч от цивилизацията, каквато е била концепцията за лекуване на такива хора преди 100 и повече години, когато са създавани психиатричните лечебни заведения у нас и по света. Тогава главният принцип на лекуване е бил изолираност и основаване на една нова среда за живеене. В тази среда са се включвали разнообразни типове действия – работа, някаква форма на занимания, лечение, само че несъмнено и единствено на изолирани места. Тези хора са били затваряни там и в случай че може да не ги виждаме и срещаме. Тези неща обаче се трансформираха през годините. От най-малко трейсет-четиресет години лекуването се е преместило в общността. Психиатричните лечебни заведения по нищо не се разграничават от другите лечебни заведения. Лекува се колкото се лекува до преодоляване на положението и пациентът бива връщан в общността, където постепенно и бавно се научава да живее със своята болест, тъй като тя не може да бъде излекувана.
– А какво се получава у нас?
– У нас болният се изпраща на отдалечено и мъчно налично за всеобщия градски превоз място. Получава неприятни битови условия, а в някой случаи са напряко ужасни. Той е в стая с още трима или четирима души. Санитарните възли са два или три за тридесет души. Няма обособено персонално пространство, тъй като психологично болните са хора, които имат проблем с държанието си. Когато са във фаза на боледуване мъчно съблюдават разпоредбите – да не бъркат в непознато шкафче, да не лягат в непознато легло и по този начин нататък. Така че психологично болният и в това отношение е ощетен, тъй като той няма същински обособено персонално пространство. Няма пълноценна връзка с останалия свят, рядко има мобилен телефон, рядко може да приказва със експерт, когато в действителност има потребност. Когато има визитация си споделя каквото желае, може да приказва с психолог, само че това е до обяд. След обяд остава една здравна сестра и един санитар на тридесет индивида.
– И това е всичко?
– Да, това е всичко. Например делегацията на Европейската психиатрична асоциация когато посети нашата болница откри, че следобяд има един доктор за 100 и трийсет души, четири сестри и шестима санитари. Ето това ужаси комисията, тъй като приказва за доста съществени дефекти на системата. В основата на тези дефекти стои неразбирането, че психологично болните са заболели като всички останали. Направи им мощно усещане, че у нас болните нито се гледат в естествени условия, нито лекарите и личният състав работи в естествени условия. Хората в нашата болница получават в действителност мизерни заплати.
– Колко мизерни?
– Когато ме попитаха какъв брой получава един доктор и аз им споделих, че естествената заплата е 450 евро, председателката на комисията професор Галдеризи доста съществено, без да се усети, че може да ни засегне възкликна „ 450 евро на седмица? “ и беше шокирана, че това е месечното заплащане.
– Системен ли е казусът?
– Системен е, да. Сбъркана е системата, по която се дава психично-здравно обслужване в България. Сбъркана е, тъй като у нас не се направи промяната. Поради тази причина през днешния ден ние работим в условия от преди четиридесет години. Нещата си останаха както едно време. Не се направи нужното системата ни да се модернизира, тези пациенти да бъдат изведени за лекуване в общността, да се изградят съвременни болнични заведения, да се създадат дневни центрове, където пациентите да могат да бъдат лекувани, да се занимават и да бъдат ангажирани в разнообразни стратегии, арт лечения, да има психотерапия. Не се направи нищо по повод трудовата претовареност на тези хора. Просто всеки оставя този проблем за идващите.
– Защо?
– Защото това е доста скъпа и тежка промяна. Струва ужасно доста пари, доста запас, публични полемики. Тепърва има да се водят доста борби с цел да проумее обществото, че тези хора не трябва да бъдат наказвани и изолирани, а че те имат потребност от помощ и грижа. И очевидно никой не желае да го направи. Казвам, че казусът е систематичен и по една друга причина. Нашето опазване на здравето, както всички знаем, стана една комерсиална активност. Големият проблем е, че се опитваме да вършим лява политика с десни средства. Остана обществения детайл в опазването на здравето, тъй като няма по какъв начин да бъде друго яче. В същото време никой не желае да се занимава с губещите браншове, казано на стопански език. Ако си предприемач, активността, която ти носи загуби я закриваш. Да, само че тук в опазването на здравето по този начин не става. А в психиатрията несъмнено е от клоновете на медицината, в който нито са бързооборотни средствата, нито съставлява интерес за търговците, които продават някакви скъпи апаратури, а също така гълта голям запас, а пък възвращаемостта е ниска. От друга страна, пациентите с тежки болести нямат късмет да се върнат на пазара на труда пълноценно. Това не е кардиохирургия или пластична хирургия и всеки си споделя „ Да се оправят идващите! “.
– Единодушни ли сте за промяната във вашата колегия?
– Както споделя един сътрудник: „ Като се съберем пет психиатри, се чуват 10 отзиви “. Има го и този проблем, който е доста комфортно опрощение за всеки политик. Те си измиват ръцете и споделят „ Хайде, вие като се разберете, ние ще помогнем. Заповядайте с вашата идея и да преценим. “ Такава идея обаче няма.
– Няма ли непознат модел, който може да се следва?
– Това беше и концепцията на това мое скимване да поканим Европейската психиатрична асоциация да ни измониторира, тъй като явно ние не се оправяме. През годините ние имахме разнообразни стратегии за промени, които заради разнообразни аргументи, в това число и опозиция в съсловието, не се осъществиха. Затова ми хрумна да поканим хора извън, да ни го кажат в очите, пък нека го създадем. Ние в този момент имаме шанса да създадем доста добра промяна. През годините в разнообразни страни в Европа се вършиха доста промени, някои от които несполучливо, както се случи в Италия. Ние в този момент имаме шанса да забележим кое по какъв начин е сработило и да изберем най-хубавият модел, с цел да го приспособяваме у нас.
– Колко души касае психологичното здраве?
– Много. Само записаните шизофренно заболели са над седемдесет хиляди в България.
– Доста. Това са хората, от които обществото се опасява най-вече.
– Мен да вземем за пример ме е боязън от психопатите, а не от шизофренно болните. Но другояче да, хората ги е боязън от шизофрениците. Това е най-тежкото заболяване и като патология, и като клиника, и като метод на протичане и доста финансовоемко. То стартира от ранна възраст и води до инвалидизация. Боледуващите от тази болест не могат да дават доста на обществото. Качественото лекуване, до което популярност богу нашите пациенти имат достъп, е доста скъпо. Наистина в България болните получават гратис най-хубавите медикаменти, само че за жалост не получават нищо друго.
– Какво?
– Няма я тази разгърната система от обществени грижи, която подкрепя пациентите и да прави по този начин наречената психосоциална рехабилитация. Тя е от изключителна значимост за хората, които са с психологични разстройства. Трябва да направя уточнението, че когато приказвам за психологично заболели, имам поради хората, боледуващи от тежки психиатрични заболявания, а не от чести, каквито са депресии, душевен разстройства и по този начин нататък. Психиатрично болните страдат от шизофрения, биполярно разстройство, деменция – това са доста скъпи болести. Много скъпи.
– Увеличават ли се страдащите от деменция – нещо, което касае доста български фамилии.
– Да, усилват се, тъй като нацията ни застарява. Не знам дали имаме същински данни какъв брой са страдащите от деменция, заради метода, по който ги събираме тези данни, само че е безусловно несъмнено, че се усилват. Така както се усилват и в Европа. Но ето тук свършват приликите ни с Европа и стартират разликите. Ние още веднъж нямаме дневни центрове, още веднъж не можем да предложим подобаваща грижа за тези хора, българските жители заради ниския стандарт на живот не могат да си разрешат да ги отглеждат в домашна среда или да ги дадат в съвременни, уютни приюти, каквито несъмнено има, само че са непостижими за средностатистическото българско семейство. Така стартира напън върху психиатричните клиники, където желаят да настаняваме дементно заболели и да ги лекуваме. Ние няма от какво да ги лекуваме, тъй като деменцията желае грижа и гледане.
– Смятате ли, че скоро ще стартира промяната?
– Имам чувство за задвижване. Вие сте човек на думите и ще разберете нюанса. Имам чувство за задвижване, а не споделям „ има задвижване “. Надеждата ми е подбудена от мощното ми предпочитание промяната да се случи.
– Как се назовава това психическо положение, при което гилдията би чула някой извън да й каже какво да свърши?
– Нарича се липса на самочувствие. Липса на вътрешни устои, на непоклатимост и все да чакаш някой различен да ти каже, мнението на всеки към теб да бъде значимо за теб, а освен на съответни хора. Това е и част от народопсихологията на българите.
– Понеже са празници, а по традиция празниците отключват доста депресии, възприятие на самотност. Какво бихте посъветвали хората, за които празниците са тежко време?
– Ако те са оставили на празниците нещо да трансформират, шансът да го създадат е най-малък. По-скоро би трябвало да се постараем през годините, през живота си да живеем по този начин, че да не стигаме до такива положения. Винаги профилактиката е по-добро нещо, в сравнение с лекуването. Мисля си, че е хубаво да бъдем положителни. Добре е да бъдем съпричастни, съчувстващи, състрадаващи с нашите близки, познати и непознати, тъй като по-този метод ще бъдем по-малко обречени на самотност. Доброто постоянно, но постоянно се връща. В това съм надълбоко, надълбоко уверена. Добрите хора по-рядко са самотни и нещастни, тъй като самотата, самотността постоянно води до злощастие. Човешкият ген е изработен по този начин, че да си търси другарче. Човек не е изработен да живее самичък.
Нашият посетител
Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 година в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и международно стопанство (2006). От 1994 година работи в държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски ”, започвайки от равнище ординатор и преминавайки през шеф на поделение за мъже с остри психози. В момента е шеф на лечебното заведение. От 2003 година има частна амбулаторна процедура. Притежава над 20 години опит като специалист по правосъдна психиатрия. Бивш заместник-председател на Българската психиатрична асоциация. Понастоящем е народен специалист по психиатрия на Българския лекарски съюз.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ