Докато протестите в арабския свят се разпространяваха в края на

Докато митингите в арабския свят се разпространяваха в края на 2010 и началото на 2011 година, администрацията на Обама се мъчеше да създаде някаква тактика. Разпъвана сред това да продължи поддръжката за властническите управници, които бяха отдавнашни съдружници на Съединени американски щати, и продемократичните протестиращи по улиците, тя криволичеше по всички страни и рядко поемаше цялостен ангажимент към една от двете страни.

Колко въздействие въобще е имал Вашингтон върху събитията в района остава отворен въпрос. Най-решителното деяние на Обама - да се намеси с военни средства в Либия за свалянето на Муамар Кадафи - несъмнено се отрази на събитията там, макар че последвалият неотслабващ спор и неустойчивост надали бяха пожеланият резултат.

В Египет Съединени американски щати в последна сметка не направиха нищо, с цел да спрат военните да вземат още веднъж властта, до момента в който в Сирия поддръжката за хората, които се опитваха да смъкват Башар Асад, беше в най-хубавия случай равнодушна.

Едва когато нещата опряха до побеждаване на " Ислямска страна " Съединени американски щати същински се ангажираха във военно отношение, а събитията от последната седмица демонстрират, че при ръководството на Доналд Тръмп дори това не може повече да се приема като даденост.

Дори по обърканите стандарти на ангажирането на Вашингтон в Близкия изток, събитията през последната седмица бележат дъно. Решението на Тръмп да изтегли силите на Съединени американски щати от региони под кюрдски надзор в Сирия ще се одобри от мнозина в района като нов знак какъв брой ненадеждна може да е американската поддръжка, а Русия с подготвеност ще запълни пролуката със свои войски, с цел да държи турците и кюрдите настрани едни от други. Дори огромна част от членовете на държавното управление на Съединени американски щати наподобява са стреснати от дейностите на личния им главнокомандващ, който даде явен сигнал, че съгласно него ролята му е да изтегли Съединени американски щати от целия район, в случай че е допустимо.

Регионални сили

Дори и Тръмп да загуби Белия дом през 2020 година, никой президент демократ - да вземем за пример сенатор Елизабет Уорън - няма да държи изключително Съединени американски щати да поемат водеща роля, изключително военна. Това значи районните сили да подхващат доста повече независими дейности, неведнъж нехаейки за филантропични и други последствия.

Подобно на Турция в Сирия, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства знаят, че рискуват да изгубят западното въоръжение и поддръжка поради продължаващата си война в Йемен, само че това не наподобява да се отразява на решенията или дейностите им.

Във Вашингтон към този момент се натъртва на битката с Китай и в по-малка степен с Русия, като по-голямата енергийна самостоятелност с помощта на лични ресурси избутва Близкия изток внезапно надолу в листата на целите на Америка. Има е немалка степен на отмалялост от района. В края на краищата администрацията на президента Джордж Буш сгреши в вярата си, че военната интервенция в Ирак ще е от изгода за вътрешната и външната сигурност на Съединени американски щати. Обама се оправи напълно малко по-добре с неуверената поддръжка на администрацията му за митингите от Арабската пролет, за които мнозина в Белия дом и Държавния департамент се надяваха, че са признаци на систематичен районен преход към народна власт от западен вид.

Надеждата беше, че това ще е от помощ и за Съединени американски щати и съдружниците им в дълговечната им борба с Иран - в действителност вторачването в това десетилетно опълчване е едно от дребното общи неща сред ръководствата на Обама и на Тръмп. Вместо това обаче съвсем всяка стъпка, като решението на Обама да изтегли войските от Ирак и на Тръмп да ги изтегли от Сирия, е от изгода за Техеран.

Неотдавнашните офанзиви над танкери и саудитски петролни обекти демонстрират, че най-малко някои детайли в иранското държавно управление в този момент считат, че няма какво да губят като работят по свое убеждение. Същото важи и за други, също толкоз мощни страни в района, изключително Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. След като европейски и други страни блокират продажбите на оръжие за тях, тези страни от ден на ден се обръщат към Китай и Русия за поддръжка.

Подложена на наказания

Това се отнася в най-голяма степен за Турция, която в този момент евентуално ще бъде подложена на наказания от Съединени американски щати и Европа. Дори преди събитията от последните две седмици, Анкара водеше пикантен спор с Вашингтон поради покупката на съветски противоракетни системи С-400, поради която Турция беше изключена от програмата за образование на водачи и пазаруване на изтребители Ф-35.

Сближаване по тази линия в този момент наподобява най-слабо евентуално, откакто Съединени американски щати се готвят да глобяват Турция за предприемане на дейности, за които президентът Ердоган явно счита, че към този момент са били мълчешком утвърдени от Тръмп. Това насочва вниманието към друго недоволство на съдружниците на Съединени американски щати в Близкия изток - че непредсказуемостта на Вашингтон при ръководството на Тръмп прави съвсем невероятно сключването на съглашения с него. Това не би трябвало да е изненада - президентът на Съединени американски щати и високопоставените му представители неведнъж са на съвсем изцяло разнообразни позиции, изключително по дълготрайни военни задължения в страни като Ирак и Афганистан.

С наближаването на изборите Тръмп ще има по-малко предпочитание от всеки път да се намесва в един район, който явно възприема като политически нездравословен. В дълготраен проект обаче това може да се окаже по-маловажно от измененията, които протичат в Близкия изток, където хората с власт от ден на ден считат, че Вашингтон си потегля и не се вълнуват какво биха желали Съединени американски щати. /БТА