Ами ако Луис Армстронг не беше преживял пандемията?
Докато продължаваме да се борим с коронавирусната пандемия, си коства да си спомним, че преди към век грипна пандемия по сходен метод провокира безпорядък и мина през града, в който бе изобретен джаза: Ню Орлиънс.
Между 8 септември 1918 година и 15 март 1919 година в града на Мисисипи е имало 3362 смъртни случая, свързани с грипа - съвсем 1% от популацията му, съгласно " Historic New Orleans Collection ". Друг разбор, изработен от Университета в Мичиган, демонстрира, че „ сред октомври 1918 година и април 1919 година градът е имал потресаващите 54 089 случая на грип. От тях умрелите са 3 489 - равнището на смъртността е било 734 на 100 000 души, а при заразените - 6,5 %. Само Питсбърг (806) и Филаделфия (748) - двата града, най-тежко наранени епидемията в Съединени американски щати, са имали по-висока смъртност “.
От културна позиция е малко плашещо да осъзнаем, че индивидът, на който е предстояло да направи повече от всеки различен, с цел да въплъти и разпространява една нова арт форма - Луис Армстронг - е бил в центъра на огнището на тази болест. Това би могло да накара всеки фен на джаза да се запита: какъв ли щеше да е ходът на историята на музиката, в случай че младежът Луис Армстронг бе надвит от вируса?
" С всички, страдащи от грип, аз трябваше да работя и да играя лекар на цялото семейство, както и на всички мои другари в квартала ", написа по-късно Армстронг в " Сачмо: Моят живот в Ню Орлиеннс. " " Мога да го кажа - свърших добра работа, лекувайки ги. "
Така че Луис, 5-6 години преди да направи джазовия си пробив в Чикаго в средата на 20-те, не просто участва по време на пандемията - той е изложен в непосредствен контакт с жертвите ѝ нощ и ден. Ако заболяването го бе покосила, формата на изкуството, за чието раждане оказва помощ, в никакъв случай нямаше да завладее света толкоз бързо или по този метод.
Наистина, „ музиката на Ню Орлиънс “ - както локалните хора разказват коренното си звучене, преди терминът „ джаз “ да влезе в приложимост през 20-те години на ХХ век - има и други пионери преди Армстронг. Корнетистът Бъди Болдън, който е роден в Ню Орлиънс през 1877 година и умира при неизяснени условия през 1931 година (след над две десетилетия в психиатричнна институция), превзема града със звученето си, описвано като ненадминато и вълнуващо. Говорело се, че когато Болдън свирел музиката си, повлияна от блуса и рагтайма, на брега на Мисисипи, хората можели да го чуят ясно на другия бряг. Доколкото не е известно да има непокътнати записи на Болдън, приносът му остава единствено на думи, а не и като тон.
Джели Рол Мортън, 10 години по-възрастен от Армстронг, е първият, който потвърждава, че неуловимата, спонтанна, на пръв взор безредна музика, свирена в бордеите, салоните и уличните паради на Ню Орлиънс, може да бъде артикулирана на хартия. Неговият „ Jelly Roll Blues “, предпазен с авторски права през 1915 година, вечно подпечатва джаза като музика, която е подобаваща за западната музикална нотация, с цел да могат и други музиканти да я четат, извършват и импровизират. Записите на Мортън с неговите „ Red Hot Peppers “, направени в Чикаго, Ню Йорк и Ню Джърси през 1926-30 година, издигат хармоничната и структурна изтънченост на джаза до невиждани висоти. А неговите изявленията от Библиотеката на Конгреса с Алън Ломакс, записани през 1938 година, са освен подробни разкази за раждането на джаза (в комплект с музикални образци, които Мортън пее и свири на пианото), само че и дават на света интелектуалните контури, в които да разпознае джаза като достоверна форма на изкуство - идентична по трудност и изисканост с европейския си типичен сътрудник.
Но точно Армстронг през 20-те години в Чикаго извърши тройния героизъм да стане най-голямата джаз звезда на епохата; най-блестящият тромпетист, който художествената форма познава; и архитект на сола, които са толкоз надълбоко и гениално построени, че се учат, проучват и усвояват до наши дни. Записите, които Армстронг прави с групите си „ Hot Five “ и „ Hot Seven “, се трансформират в сензации на бурното десетилетие поради брилянтния му звук, всеобхватната виртуозност и стратосферно високите ноти. Те помагат за одобряването на Чикаго като център на джаза и изстрелването на Армстронг във висините на непреходната популярност.
Армстронг може би в никакъв случай не надмина своите музикални достижения от 20-те години на предишния век, само че той продължи да бъде фактор в попкултурата, по-голям от всеки различен джаз инструменталист и вокалист през целия си живот и след него. Появите те му в холивудски филми като " High Society " (1956), " Paris Blues " (1961), " Хелоу, Доли! " (1969) и в безчет телевизионни излъчвания го трансформират в най-рядката порода звезди, тези познати по целия свят единствено с едно име: Сачмо (съкратено от „ уста-раница “). Той продължи да изнася концерти по целия свят до гибелта си през 1971 година и срещна милиони с джаза, което го трансформира във най-разпознаваемото въплъщение на тази музика вечно.
И по този начин, какво би станало, в случай че Армстронг не беше оживял от пандемията през 1918-19? Кой музикант би могъл да предложи на всеобщата аудитория сходна композиция от харизматична персона, несравнима техника, уникален звук и добре документиран импровизационен талант? Кой тромпетист би могъл да запише сола с толкоз нововъведения, като по този метод уточни пътя на своите почитатели като като Рой Елдридж, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис и още доста? Кой различен в джаза би могъл да бъде незабавно признат от новаците и слушан на драго сърце от познавачите?
Отговорът, несъмнено, е никой. Без Армстронг, джазът щеше да загуби фигурата, която сложи високия стандарт за всички, които пристигнаха по-късно и донесе на новата форма на изкуство световно самопризнание.
Което ни кара да се чудим: На фона на цялата гибел, която ни заобикаля, какъв брой визионери и гении губим и по какъв начин тази загуба ще отекне във времето?
------------
*Хауърд Райк е музикален критик в " Чикаго Трибюн ", притежател на “Еми ”; автор на шест книги и три документални кино лентата.
Между 8 септември 1918 година и 15 март 1919 година в града на Мисисипи е имало 3362 смъртни случая, свързани с грипа - съвсем 1% от популацията му, съгласно " Historic New Orleans Collection ". Друг разбор, изработен от Университета в Мичиган, демонстрира, че „ сред октомври 1918 година и април 1919 година градът е имал потресаващите 54 089 случая на грип. От тях умрелите са 3 489 - равнището на смъртността е било 734 на 100 000 души, а при заразените - 6,5 %. Само Питсбърг (806) и Филаделфия (748) - двата града, най-тежко наранени епидемията в Съединени американски щати, са имали по-висока смъртност “.
От културна позиция е малко плашещо да осъзнаем, че индивидът, на който е предстояло да направи повече от всеки различен, с цел да въплъти и разпространява една нова арт форма - Луис Армстронг - е бил в центъра на огнището на тази болест. Това би могло да накара всеки фен на джаза да се запита: какъв ли щеше да е ходът на историята на музиката, в случай че младежът Луис Армстронг бе надвит от вируса?
" С всички, страдащи от грип, аз трябваше да работя и да играя лекар на цялото семейство, както и на всички мои другари в квартала ", написа по-късно Армстронг в " Сачмо: Моят живот в Ню Орлиеннс. " " Мога да го кажа - свърших добра работа, лекувайки ги. "
Така че Луис, 5-6 години преди да направи джазовия си пробив в Чикаго в средата на 20-те, не просто участва по време на пандемията - той е изложен в непосредствен контакт с жертвите ѝ нощ и ден. Ако заболяването го бе покосила, формата на изкуството, за чието раждане оказва помощ, в никакъв случай нямаше да завладее света толкоз бързо или по този метод.
Наистина, „ музиката на Ню Орлиънс “ - както локалните хора разказват коренното си звучене, преди терминът „ джаз “ да влезе в приложимост през 20-те години на ХХ век - има и други пионери преди Армстронг. Корнетистът Бъди Болдън, който е роден в Ню Орлиънс през 1877 година и умира при неизяснени условия през 1931 година (след над две десетилетия в психиатричнна институция), превзема града със звученето си, описвано като ненадминато и вълнуващо. Говорело се, че когато Болдън свирел музиката си, повлияна от блуса и рагтайма, на брега на Мисисипи, хората можели да го чуят ясно на другия бряг. Доколкото не е известно да има непокътнати записи на Болдън, приносът му остава единствено на думи, а не и като тон.
Джели Рол Мортън, 10 години по-възрастен от Армстронг, е първият, който потвърждава, че неуловимата, спонтанна, на пръв взор безредна музика, свирена в бордеите, салоните и уличните паради на Ню Орлиънс, може да бъде артикулирана на хартия. Неговият „ Jelly Roll Blues “, предпазен с авторски права през 1915 година, вечно подпечатва джаза като музика, която е подобаваща за западната музикална нотация, с цел да могат и други музиканти да я четат, извършват и импровизират. Записите на Мортън с неговите „ Red Hot Peppers “, направени в Чикаго, Ню Йорк и Ню Джърси през 1926-30 година, издигат хармоничната и структурна изтънченост на джаза до невиждани висоти. А неговите изявленията от Библиотеката на Конгреса с Алън Ломакс, записани през 1938 година, са освен подробни разкази за раждането на джаза (в комплект с музикални образци, които Мортън пее и свири на пианото), само че и дават на света интелектуалните контури, в които да разпознае джаза като достоверна форма на изкуство - идентична по трудност и изисканост с европейския си типичен сътрудник.
Но точно Армстронг през 20-те години в Чикаго извърши тройния героизъм да стане най-голямата джаз звезда на епохата; най-блестящият тромпетист, който художествената форма познава; и архитект на сола, които са толкоз надълбоко и гениално построени, че се учат, проучват и усвояват до наши дни. Записите, които Армстронг прави с групите си „ Hot Five “ и „ Hot Seven “, се трансформират в сензации на бурното десетилетие поради брилянтния му звук, всеобхватната виртуозност и стратосферно високите ноти. Те помагат за одобряването на Чикаго като център на джаза и изстрелването на Армстронг във висините на непреходната популярност.
Армстронг може би в никакъв случай не надмина своите музикални достижения от 20-те години на предишния век, само че той продължи да бъде фактор в попкултурата, по-голям от всеки различен джаз инструменталист и вокалист през целия си живот и след него. Появите те му в холивудски филми като " High Society " (1956), " Paris Blues " (1961), " Хелоу, Доли! " (1969) и в безчет телевизионни излъчвания го трансформират в най-рядката порода звезди, тези познати по целия свят единствено с едно име: Сачмо (съкратено от „ уста-раница “). Той продължи да изнася концерти по целия свят до гибелта си през 1971 година и срещна милиони с джаза, което го трансформира във най-разпознаваемото въплъщение на тази музика вечно.
И по този начин, какво би станало, в случай че Армстронг не беше оживял от пандемията през 1918-19? Кой музикант би могъл да предложи на всеобщата аудитория сходна композиция от харизматична персона, несравнима техника, уникален звук и добре документиран импровизационен талант? Кой тромпетист би могъл да запише сола с толкоз нововъведения, като по този метод уточни пътя на своите почитатели като като Рой Елдридж, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис и още доста? Кой различен в джаза би могъл да бъде незабавно признат от новаците и слушан на драго сърце от познавачите?
Отговорът, несъмнено, е никой. Без Армстронг, джазът щеше да загуби фигурата, която сложи високия стандарт за всички, които пристигнаха по-късно и донесе на новата форма на изкуство световно самопризнание.
Което ни кара да се чудим: На фона на цялата гибел, която ни заобикаля, какъв брой визионери и гении губим и по какъв начин тази загуба ще отекне във времето?
------------
*Хауърд Райк е музикален критик в " Чикаго Трибюн ", притежател на “Еми ”; автор на шест книги и три документални кино лентата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ